Р Е Ш Е Н И
Е
№ 2472 11.10.2019 година гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският районен съд ХХ граждански състав
На дванадесети септември две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН ДЕЧЕВ
при секретаря Ани Стоянова
изслуша докладваното от съдията Иван Дечев
гражданско дело № 1520/2019г.
и за да се произнесе взе в предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.С.,
представлявано от Д.Б.Б. против С.С.М., ЕГН ********** *** за приемане за
установено по отношение на ответника, че в качеството му на кредитополучател по
договор за паричен заем от 25.04.2017г. дължи на ищеца сумата от 2000 лева
главница, сумата от 383.68 лева договорна лихва за периода от 12.05.2017г. до 27.04.2018г.,
сумата от 18 лева такса разходи, сумата от 1773.80 лева неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 12.05.2017г. до
27.04.2018г., сумата от 220.21 лева обезщетение за забава за периода от
13.05.2017г. до 07.12.2018г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че на 25.04.2017г. ”Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключил с
ответника договор за паричен заем, по силата на който на М. е даден кредит от
2000 лева. Кредитът е трябвало да се върне на 26 вноски, до 27.04.2018г.
Начислени са такса за разходи и неустойка, дължима за неизпълнение на
задължението да се даде обезпечение по договора, чрез ангажирането на
поръчител. Срокът на договора е изтекъл с падежа на последната погасителна
вноска, като кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем. Начислена е и лихва
за забава, тъй като длъжникът не е заплащал вноските. В последствие с договор
за цесия от 01.03.2018г. вземането по кредита е било продадено на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД. До ответника е пратено писмо за цесията, което не
е получено, ето защо се моли уведомлението за цесия да му се връчи с исковата
молба. С тези мотиви се претендира уважаване на претенцията.
Искът е по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ответникът е подал отговор в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва
исковете. Искът е предявен от нелегитимна страна, тъй като ищецът не е страна
по договора за заем. Изпратените до ответника писма с уведомления не са били
връчени. За ищеца като цесионер не е налице право да обявява кредита за
предсрочно изискуем, като това право има само цедентът. Исковата молба не
изхожда от стария кредитор, поради което не е уведомление за предсрочната
изискуемост. Освен това пълномощното в полза на цесионера да съобщи от името на
цедента, че вземанията са прехвърлени, е нищожно, като непозволено от закона.
Правно релевантно е само съобщението на цесията от стария кредитор, което в
случая не е налице. Вземанията не са обявени за предсрочно изискуеми от
цесионера и не може това обявяване да се извърши с исковата молба. Предявява се
възражение, че договорът за заем е нищожен в частта за лихвения процент и ГПР.
Моли се исковете да се отхвърлят.
Като съобрази доказателствата по
делото и закона, съдът намира следното:
Исковете са неоснователни.
Бил е сключен между “Изи Асет
Мениджмънт“ АД и С.С.М. договор за паричен заем № 2796936/25.04.2017г., по силата
на който кредиторът е предоставил на ответника сумата от 2000 лева, а той се е
задължил да му я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 35 % ГЛП.
Според договора, ГПР е в размер на 40.90 %. Така дължимата сума по кредита
възлиза на 2383.68 лева. Кредитът се погасява на 26 двуседмични равни вноски,
като всяка вноска е в размер на 91.68 лева, а датата на плащане на първата
вноска е 12.05.2017г. Крайният падеж на плащане на кредита е 27.04.2018г.
Следователно доказва
се наличието на облигационно правоотношение между посочените страни. В тази
връзка е неоснователно възражението на ответника, че не било ясно кой е
подписал договора за кредитора и дали има представителна власт. Ясно е от
съдържанието на договора, че той е подписан за кредитора от К.Д.К., т.е. видно
е лицето, което е положило подписа си. Дали това лице има представителна власт
няма особено значение, тъй като дори и да няма, следва да се приложи чл.301 ТЗ
и да се счете, че кредиторът, прехвърляйки в последствие вземането си с цесия,
е потвърдил действията на лицето, подписало без пълномощия.
В исковата молба се
съдържа признание, че длъжникът е заплатил само част от дължимите суми.
При негова
доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал доказателства да е заплащал в
срок уговорените вноски на ищеца, поради което следва да се приеме, че останалите
суми, уговорени с договора, не са платени. Към момента крайният падеж на
договора е вече настъпил, поради което всички суми са станали изискуеми.
Установява
се по безспорен начин, че вземанията по кредита са прехвърлени с приложение № 1/01.03.2018г.
към рамков договор за цесия от 16.11.2010г., сключен между “Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ищеца. В приложението към договора за цесия фигурира ясно
името на ответника и процесния договор за кредит, поради което следва извод, че
са прехвърлени в полза на новия кредитор именно процесните вземания. Старият
кредитор /цедент/ е подписал пълномощно, с което е упълномощил новия кредитор
/цесионер/ да уведомява от негово име на основание чл.99, ал.3 ЗЗД всички
длъжници за сключената цесия. В изпълнение на пълномощното, новият кредитор,
ищец по делото, е изпратил до длъжника уведомително писмо за цесията. Няма
данни уведомлението да е било връчено на ответницата, поради което БРС намира,
че то следва да се счита за връчено с връчване на исковата молба на процесуалния
представител на ответника в хода на исковото производство – чл.235, ал.3 ГПК.
Независимо
от това, съдът намира, че в случая цесията е нищожна и не обвързва валидно
ответника. В тази връзка, входа на делото той е направил възражение, че договорът
за цесия е нищожен, понеже липсва изрично писмено съгласие на кредитора по ЗОЗ
за прехвърляне на вземането. Съдът намира, че възражението е основателно. Видно
е от съдържанието на договора за паричен заем, че в чл.14 е записано, че
заемателят е уведомен за учредения върху вземането по договора особен залог,
вписван в ЦРОЗ към МП, като са посочени заложните кредитори. Според чл.17, ал.3
ЗОЗ (Изм.
– ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г.) залогодателят
няма право да се разпорежда, нито повторно да залага заложеното вземане без
съгласието на заложния кредитор. В случая цесията на
вземането е извършена на 01.03.2018г., т.е. цесията попада в обсега на новата
редакция на чл.17, ал.3 ЗОЗ. Според закона, залогодателят няма право да се
разпорежда със заложеното вземане без съгласието на заложния кредитор. Нормата
е императивна и нарушаването й влече нищожност на разпоредителното действие.
Цесията представлява продажба на вземането, т.е. е вид разпореждане. Ето защо,
за да е валидна, следва заложният кредитор да е дал предварително съгласието си
за прехвърляне на вземането, но такова съгласие няма данни да е налице. В тази
връзка съдът е задължил ищеца да представи документ, удостоверяващ съгласие от
заложния кредитор, като такъв документ не е представен. Налага се извод, че
сключената цесия е нищожна, като противоречаща на ЗОЗ.
След
като цесията е нищожна, тя не е произвела материално-правно действие, поради
което не обвързва ответника и съответно спрямо него ищецът не е станал
кредитор. Само на това основание исковете трябва да бъдат отхвърлени, като
предявени от ищец, който не е кредитор на вземането.
Независимо от горното, дори и да се приеме, че цесията е валидна, БРС намира, че вземанията на неустойка, договорна лихва и за такса разходи не се дължат на друго основание.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение, обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна
е по-слаба икономически и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва
да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за
забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Предвид това, в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – решение №
906/ 30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; решение №
378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; решение №
1270/09.01.2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; определение №
901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният
ГЛП от 35 % е по-висок размер от този на трикратния на законната лихва, който е
30%, поради което съответната клауза от договора за кредит се явява нищожна –
на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Ето
защо съдът намира, че вземането за договорна лихва е недължимо от ответника.
По отношение на неустойката: Според чл.4, ал.1
заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1. Две
физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания:
да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово
възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е размер над 1000
лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друг договор за паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има-кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 “Редовен“ или 2. Банкова
гаранция с бенефициер заемодателя със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по настоящия договор. Според чл.4, ал.2
страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в посочения срок, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1827.80 лева. Неустойката се заплаща от заемателя разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските
се добавя сума в размер на 70.30 лева.
В случая в чл.4 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но БРС намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са комулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави двама поръчители, които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по безсрочен трудов договор, за сравнително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители, и то двама, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери двама такива, които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези комулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то БРС намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и двете опции по чл.4 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера й от 1827.80 лева /при главница от 2000 лева/ БРС счита, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора. Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. След като неустойката е нищожна, тя не се дължи от ответника.
Съдът намира, че не се дължи и претендираната сума от 18 лева за такса разходи за събиране на вземането. Съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая разходите за събиране на вземането са свързани с управление на кредита, поради което по силата на закона не се дължат от ответника. Отделно от това, няма и доказателства, че такива разходи са извършени, нито какъв е размерът им.
По изложените съображения исковете се преценяват за неоснователни. Както беше установено, цесията е нищожна и не обвързва длъжника. Отделно вземанията за лихва, неустойка и такси също не се дължат на посочените допълнителни основания.
Следва решение, с което исковете се отхвърлят изцяло.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
трябва да бъде осъден да заплати на ответника разноски в исковото производство
от 600 лева.
По изложените съображения, Бургаският
районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ исковете на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.С., представлявано от Д.Б.Б. против С.С.М., ЕГН ********** *** за приемане
за установено по отношение на ответника, че в качеството му на кредитополучател
по договор за паричен заем от 25.04.2017г. дължи
на ищеца сумата от 2000 лева /две
хиляди лева/ главница, сумата от 383.68
лева /триста осемдесет и три лева и шестдесет и осем стотинки/ договорна
лихва за периода от 12.05.2017г. до 27.04.2018г., сумата от 18 лева /осемнадесет лева/ такса
разходи, сумата от 1773.80 лева /хиляда
седемстотин седемдесет и три лева и осемдесет стотинки/ неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 12.05.2017г. до
27.04.2018г., сумата от 220.21 лева /двеста
и двадесет лева и двадесет и една стотинки/ обезщетение за забава за периода от
13.05.2017г. до 07.12.2018г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане, които вземания са предмет на заповед за изпълнение № 4651/11.12.2018г. на БРС по ч.гр.дело № 9092/2018г. на БРС.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.С.,
представлявано от Д.Б.Б. да заплати на С.С.М., ЕГН ********** *** сумата от 600 лева /шестстотин
лева/ съдебно-деловодни разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
А.С.