№ 11995
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело
№ 20251110110694 по описа за 2025 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във
връзка с чл. 26 ЗЗД за нищожност на договор за кредит № * от 11.09.2024г. поради
противоречие със закона и с добрите нрави, както и поради заобикаляне закона – чл.
19, ал. 4, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК, съединени в условията на евентуалност с
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 пр. 3, вр. с
чл. 19, ал. 4, вр. с чл. 33, ал. 1 ЗПК, вр. с чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗПК за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 11 от договора за потребителски кредит № * от
11.09.2024г. като неравноправна.
Ищецът К. М. Х. извежда съдебно предявените субективни права при
твърдения, че на 11.09.2024г. сключил с ответника „Сити кеш“ ООД договор за
потребителски кредит № *, по силата на който му била предоставена сума в размер на
3 000 лв., при уговорен лихвен процент – 50% годишно, ГПР – 65,22%, срещу
насрещното задължение да върне заемната сума на 2 двуседмични вноски от по 58,33
лв. и 7 двуседмични вноски от по 462,55 лв. Съобразно чл. 5 от процесната сделка
изпълнението на задължението следвало да се обезпечи чрез банкова гаранция или
поръчителство в 3-дневен срок, като при непредставянето на обезпечение се дължала
неустойка в размер на 1 307,49 лв. Сочи, че още със сключването на договора
неустойката била начислена и включена в погасителния план. Поддържа, че договорът
за потребителски кредит е недействителен поради заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като въпросната неустойка не била включена при изчисляването на ГПР, въпреки
че представлявала разход по кредита и че нейната стойност е предварително известна
на кредитора. Релевира доводи за недействителност на сделката поради противоречие
с добрите нрави, тъй като неустойката била уговорена извън типичните
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Навежда твърдения за
нищожност на договора и поради заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като
неустойката представлявала едно допълнително обезщетение за кредитора при
забавено изпълнение на задължението, при което се кумулирали неустойка за забава и
мораторна лихва. Счита, че клаузата на чл. 11 не е индивидуално уговорена,
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Поради изложените
1
съображения моли договора за кредит да бъде обявен за нищожен в цялост. В
условията на евентуалност моли да бъде установена недействителността на чл. 11 от
процесната сделка, регламентираща неустойката. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът„Сити кеш“ ООД е подал отговор на
исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове.
Не оспорва наличието на облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит. Оспорва твърденията за недействителност на договора с аргументи, че ищецът
е получил подробна информация относно имуществените последици на договора и е
разполагал с 14-дневен срок да се откаже от договора. Възразява, че клаузите на
сделката били уговорени индивидуално и отговаряли на изискването за
добросъвестност. Релевира възражения срещу твърденията за недействителност на
договора, като излага доводи, че за периода от 2023г.-2024г. страните били обвързани
от общо 7 договора за идентични кредитни продукти и при идентични условия, поради
което многократно се бил запознал с конкретните условия. Навежда твърдения, че в
преддоговорните отношения между страните ищецът е действал недобросъвестно.
Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.
По делото е постъпила молба с вх. № 193217 от 03.06.2025г. от „Сити Кеш“
ООД, съдържаща възражение, че не са налице предпоставките за оказване на
безплатна правна помощ от адв. Д. М. в полза на ищеца. Наведени са доводи, че в
искането си за сключване на договора за потребителски кредит кредитополучателят е
декларирал месечни доходи в размер на 2 500 лв., както и собствено жилище.
Направени са доказателствени искания за извършване на справки относно семейното
положение на ищеца и декларираните с данъчна декларация доходи.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявените установителни искове намират правната си квалификация в чл.
124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 , вр. чл. 33,
ал. 1 ЗПК. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяването в
условията на пълно и главно доказване от страна ищеца, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, в това
число и съглашение за неустойка, както и основанията, обосноваващи
недействителността на процесната сделка, в частност, на клаузата по чл. 11. От своя
страна, в доказателствената тежест на ответника е да установи възраженията си – че е
сключен валиден договор за кредит между страните, респективно, за валидност на
клаузата за неустойка, че при сключването на договора са спазени изискванията на
ЗПК, че на потребителя е била предоставена информация, за да прецени
икономическите си последици от сключването на договора, че клаузите са
индивидуално уговорени.
С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, е отделено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че установява, че на 11.09.2024 г.
между К. М. Х. и „Сити Кеш“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № *,
по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 3 000 лв., при лихвен
процент – 50 % годишно, годишен процент на разходите – 65,22%, подлежаща на
връщане на 2 двуседмични погасителни вноски по 58,33 лв. и 7 двуседмични
погасителни вноски от по 462,55 лв. В чл. 5 от договора за кредит се съдържа уговорка
за обезпечаване на кредита с безусловна банкова гаранция или поръчителство,
отговарящи на посочените в Общите условия изисквания, което обезпечение следвало
да бъде предоставено в 3-дневен срок от сключването на договора. Съобразно чл. 11,
2
при неизпълнение на това задължение е дължима неустойка на стойност от 1 307,49
лв., която се начислява автоматично от кредитодателя, като с подписването на
договора, заемателят се счита уведомен за нейното начисляване и същата се заплаща
разсрочено съгласно погасителния план. В разпоредбата на чл. 11, ал. 1 е вписана
декларация на потребителя, че е запознат и се счита уведомен, че същата ще се
начисли.
Като писмено доказателство по делото е приобщен и застрахователен
сертификат № 514932 от 12.09.2024г. за сключена застраховка „Живот“ на клиентите
на „Сити Кеш“ между кредитополучателя и ЗД „Евроинс Живот“ ЕАД, по силата на
която застрахователят се задължава да осигури застрахователно покритие за следните
рискове: смърт в резултат на заболяване, смърт в резултат на злополука и медицински
разходи срещу еднократна застрахователна премия в размер на 30 лв.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се
от доказване е отделено и обстоятелството, че ако аритметично сумата от 1 307,49 лв.
се включи в ГПР, същият ще надвиши 50 %, а съобразно чл. 155 ГПК съдът е указал на
страните, му е служебно известно, че към датата на сключването на договора за
кредит, размерът на законната лихва възлиза на 10 %. В тази връзка, правният спор се
концентрира относно валидността на договора за потребителски кредит и на клаузата
за неустойка.
От съвкупния анализ на събраните доказателства се установява, че
кредитополучателят е физическо лице, по отношение на което не се твърди, а и не са
налице данни същото да е действало в рамките на своята професионална или
търговска дейност. В тази връзка, договорната връзка между страните попада в
приложеното поле на ЗПК и по отношение на нея са приложими не само специалните
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и
специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на
изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,
доколкото тези реквизити са призвани да обезпечат информираността и правото на
свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на
договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите –
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР предоставя информация на
кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изчисляването му се
извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите
задължения в съответствие с първоначално определените срокове.
Съгласно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „общ разход по кредита на потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Законодателят е регламентирал и краен предел на този годишен процент,
който съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК не следва да надвишава петкратния размер на
законната лихва забава по просрочени задължения в левове и валута, определен с
3
Постановление на Министерски съвет. Като твърдян порок на договора за кредит се
сочи, че неустойката не е включена в ГПР, като по този начин се цели заобикалянето
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът намира доводите, релевирани с исковата молба, за
неоснователни поради следните съображения: Установява, се че действително,
неустойката не е включена в посочения ГПР, като посоченият процент е формиран
единствено от главницата и договорната лихва. Изначалното включване на клаузата за
неустойка както в договора за кредит, така и погасителния план е индиция, че същата
е призвана да бъде средство за генериране на допълнителни разноски за сметка на
потребителя, чийто размер е известен на кредитодателя към момента на сключването
на договора. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от чл. 5 от процесната
сделка, в който са уговорени множеството ограничения и конкретно определени
изисквания относно обезпечението, както и изключително краткия срок, в който следва
да бъде предоставено, които правят задължението изключително трудно изпълнимо.
При това положение, макар да носи наименованието неустойка, тази клауза по
естеството си представлява допълнително възнаграждение в полза на кредитодателя,
което съставлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК. При включването в
размера на ГПР, същият би надхвърлил многократно посочения размер от 65,22 %,
който следва да се отбележи, че сам по себе си надвишава 50 %. Именно поради тази
причина съдът намира, че не е налице заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Заобикалянето
на закона като основание за нищожност на дадена правна сделка е налице в случаите,
когато чрез позволени от правото средства се цели постигането на забранен от закона
резултат. В разглежданата хипотеза е видно, че посоченият ГПР, без да е включена
неустойката, е по-висок от нормативно установения петкратен размер на законната
лихва, поради което е нищожен съобразно повелята на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Следва обаче
да се държи сметка, че предвиждането на неустойката и нейното оповестяване в
съдържанието на сделката е в противоречие с чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото чрез нея в
договора бива посочен ГПР в размер, който е по-нисък от действителния. Посочването
на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, предвидени в чл. 3, б. „ж”
Директива 2008/48/ЕО, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин, както и непосочването на процент въобще.
Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски
при посочване на ГПР, който не инкорпорира всички разходи, отразява тежестта на
такова нарушение и има възпиращ и пропорционален ефект / в този смисъл Решение
от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС, Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на
СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-472/23г. на СЕС/.
От изложените съображения следва извод за нищожност на договора за
кредит в цялост, доколкото поради естеството на уговорката за ГПР, не може да бъде
заместен по право с правилата на закона и волята на страните. Главната искова
претенция следва да бъде уважена, а договорът – да бъде прогласен за нищожен.
Съобразно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихви и други разноски.
За пълнота на изложението и с оглед изискването по чл. 235, ал. 2 и чл. 236,
ал. 2 ГПК съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, настоящият
състав намира за необходимо да изложи мотиви и по отношение на останалите
релевирани пороци. Основателни се явяват и доводите на ищеца, че уговорената
неустойка противоречи на добрите нрави и излиза извън присъщите обезщетителна,
обезпечителна и наказателна функции. По аргумент от чл. 92 ЗЗД неустойката е форма
на договорна отговорност за неизпълнението на конкретно задължение, с която
страните предварително определят размера на обезщетението, което ще изплати
неизправната страна, без да е необходимо да се доказва размера на вредите от
4
неизпълнението. Условията и предпоставките за нищожност на неустойката
произтичат от нейните функции, както и от принципа на справедливостта в
гражданскоправните отношения, който предписва да се закриля и защита всеки
признат от правото законен интерес /в този смисъл ТР 1 от 15.06.2010г. по т. д. №
1/2009г. на ВКС, ОСТК/. В разглеждания случай неустойката обезпечава изпълнението
на задължението за предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо от
своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница и плащане на
възнаградителна лихва съобразно погасителния план. Същата е изначално дължима и
не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора, а и е трудно
мислимо какви вреди биха могли да възникнат за кредитора в 3-дневен срок от
сключването на договора. Така уговорената клауза не може да дисциплинира и
мотивира кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито
пък обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т. е. няма присъщите за
неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, а само създава в тежест на
заемополучателя допълнителни парични задължения, независимо от изпълнението на
основните задължения по договора, които допълнителни парични задължения
представляват скрито начисляване на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
При това положение, не може да се приеме, че неустойката е призвана да гарантира
нечий защитен от закона интерес и нейното съществуване в правния мир е нетърпим
резултат.
Въпросната клауза за неустойка има и неравноправен характер по смисъла на
чл. 143, ал. 1 ЗЗП, доколкото не отговаря на изискванията за добросъвестност,
уговорена е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на ищеца и ответника. Последната може да бъде подведена
под хипотезиса на чл. 146, ал. 1, т. 5 ЗЗП, тъй като при неизпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение създава в тежест на кредитополучателя да заплати
необосновано висока сума при липса на насрещна престация. Процесната уговорка не
държи сметка за разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, която предписва задължение в
тежест на кредитора преди сключването на договор за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя и ако счете последния за недостатъчно
платежоспособен, да не му предостави парични средства в заем. По този начин се
постига резултат, при който рискът от неизпълнението на това задължение се
прехвърля върху потребителя. Освен гореизложеното, уговорката за неустойка се
явява неравноправно и поради това, че не е индивидуално уговорена съобразно чл. 3, §
1 Директива 93/13/ЕИО. С определението по чл. 140 ГПК съдът е разпределил в
доказателствената тежест на ответника да установи, че клаузите на договора са
индивидуално определени, като доказателства в тази насока не са ангажирани. По
аргумент от 154, ал. 1 ГПК недоказаният факт следва да се приеме за неосъществил.
Що се касае до доводите на ищеца, че в годишния процент на разходите следва
да бъде включена и застрахователната премия по сключената застраховка „Живот“,
съдът счита, че същата не се установява последната да представлява допълнителна
услуга, свързана с договора за потребителски кредит. За да бъде квалифицирана като
общ разход по кредита обаче, следва застрахователното правоотношение да е условие
за сключването на кредитното, какъвто не се явява разглежданият случай.
За пълнота на изложението следва да се изложат и мотиви относно тезата на
ответника, че между него и ищеца съществували облигационни отношения за еднакви
кредитни продукти, което обуславявало злоупотреба от страна на ищеца. На първо
място, следва да се посочи, че в подкрепа на така наведените доводи страната не е
ангажирала никакви доказателства. От друга страна, само по себе си от наличието и на
други договорни връзки не може да бъде изведен извод, че уговорките в общите
5
условия са изготвени с участието и съгласието и на двете страни.
Поради гореизложените съображения, настоящият състав намира, че процесният
договор за потребителски кредит не отговаря на императивните изисквания, поради
което и предявеният установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. При това положение, не
възниква вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявения
иск за признаване нищожността на чл. 11 от договора за кредит, поради което съдът
следва да остави същият без разглеждане.
При този изход на спора по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски
възниква единствено в полза на ищеца. Установява се извършването на разноски в
размер на 52,23 лв., представляващи държавна такса за разглеждане на предявените
искове, които следва да му бъдат присъдени. Що се касае до претенцията,
формулирана от ищеца единствено в исковата молба, за присъждане на адвокатско
възнаграждение, следва да се посочи, че по делото не е представен договор за правна
защита и съдействие, ето защо, съдът не присъжда възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че Договор за потребителски кредит № * от 11.09.2024г.,
сключен между К. М. Х., ЕГН: **********, с адрес: *, ап. 19, и „Сити Кеш“ ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско
шосе“ № 115Е, ет. 5, е нищожен.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от К. М. Х., ЕГН: **********, с
адрес: *, срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, евентуален иск за
признаване, че чл. 11 от Договор за потребителски кредит № * от 11.09.2024г. е
нищожен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.
5, да заплати на К. М. Х., ЕГН: **********, с адрес: *, сумата от 52,23 лева,
представляваща деловодни разноски.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на ищеца К. М. Х. за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6