№ 4384
гр. София, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110147114 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 28.03.2024 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответницата Л. А. К.
за следните суми: сумата от 2298,24 лева, главница за цена на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. „**“ № 2, ет. 7, ап. 24, аб. № **, за
период 01.05.2021 г.-30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 28.03.2024 г. до изплащане на
вземането, сумата от 287,18 лева, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
период 15.09.2022 г.-12.03.2024 г., сумата от 82,45 лева, главница за услуга дялово
разпределение за период 01.05.2021 г.-30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 28.03.2024 г.
до изплащане на вземането, сумата от 16,31 лева, мораторна лихва за период 16.07.2021
г.-12.03.2024 г., както и разноски. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 18471/2024 г. по
описа на СРС, 161-ви с-в, по което била издадена исканата заповед за изпълнение. Препис от
заповедта бил връчен на ответницата, която в срок възразила, поради което на ищеца било
указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с
депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответницата като собственица
на имота била клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на по смисъла на §
1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се
осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали
в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник
и имали силата на договор. Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна
енергия, както и ответницата, били длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
1
Ответницата използвала доставената й топлинна енергия през исковия период, но и до
момента не бил погасила задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ
етажните собственици на сградата, в която се намирал и процесният имот, били сключили
договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Техем Сървисис“ ЕООД.
Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като
след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за
дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За
потреблението в имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да
постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответницата му дължи
процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 28.03.2024 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК, до окончателното им изплащане. Претендира разноски.
Ответницата Л. А. К. заявява, че се легитимира като собственик на имота по
оставено в нейна полза завещание, но не живее в имота, той се ползва от трето лице.
Оспорва вземанията по размер. В условията на евентуалност прави възражение за давност.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Техем Сървисис“ ЕООД изразява
становище за основателност на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
От нотариален акт № 44/18.06.1982 г., Първи нотариус при СРС, се установява, че
собственик на имота е станала ** ** **
Видно от представеното по делото в препис саморъчно завещание от 19.01.2015 г.,
ответницата е наследник по завещание на ** ** **, починала на 27.04.2015 г., като не се
спори, че тя е приела наследството по завещание и е станала собственица на имота, който
преди това е принадлежал на завещателката. Ответницата изрично признава това
2
обстоятелство, но оспорва да е титуляр на задълженията по чл. 150 ЗЕ, като твърди, че трето
за спора лице владее противоправно имота и тя от 2015 г. досега води дело за собственост по
чл. 108 ЗС, за да получи владението на имота си.
Възражението е неоснователно. С оглед приложението на императивната норма на
чл. 153 ЗЕ, следва да се приеме, че именно ответницата като собственица е клиент на ищеца
по договор за продажба на топлинна енергия за битови цели за процесния имот в исковия
период и отговоря за цялото натрупано задължение, а към третото лице, което
противоправно владее имота на ответницата тя може да отправи облигационни (парични)
претенции. Самото завещание отговаря на всички изисквания за форма и съдържание по чл.
25, ал. 1 ЗН и чл. 14 ЗН и съдът приема, че то валидно учредява универсално наследствено
правоприемство в полза на ответницата. Какъвто и извод да направи съдът в спора за
собственост между ответницата и третото лице относно валидността на завещанието, той не
би обвързвал съда по настоящото дело, доколкото „Топлофикация София“ ЕАД не е страна
по делото за собственост и не би била обвързана от субективните предели на силата на
пресъдено нещо на решението по чл. 108 ЗС – арг. чл. 298 ГПК.
Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и
дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответника, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично
съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера
му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
Не се оспорва, че количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е
отчетено от общия топломер, който отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл.
139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между
отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по
начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба.
Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на
уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от
2016 г. – 45 дни) ответниците са изпаднали в забава и дължат на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг
падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за
3
периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 12.03.2014 г.
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не
се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ).
Съдът намира, че част от посочените клаузи са недействителни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за част от топлинните
периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за
следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване
потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна
лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е
очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че
вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че
всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така
също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се
погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението
за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се
отнася задължението.
В случая възражение за давност има, но то е неоснователно. Най-старото задължение
по прогнозна сметка е от м.05.2021 г., неговият падеж е на 30.06.2021 г., а заявлението по чл.
410 ГПК е от 28.03.2024 г., между тези две дати има по-малко от три години, колкото е
давността за вземанията на ищеца.
За периода м.05.2021 г.-м.04.2023 г., който е процесен, съгласно неоспореното
заключение по СТЕ, което съдът кредитира като компетентно изготвено, главницата за
топлинна енергия, след отчитане на изравненията, е в размер на 2298,24 лв., колкото
претендира ищецът.
Мораторната лихва върху тези главни вземания следва да се определи върху
главниците по общите фактури с оглед диспозитивното начало в процеса (независимо от
установената по-горе нищожност на клаузи в общите условия на търговеца; и наистина, ако
лихвата се определи по отношение забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се
получи хем по-голяма по размер лихва от претендираната, хем за период, за който ищецът не
4
претендира лихва) и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва е в размер на 287,18 лв.
– таблица № 4 на заключението на ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съда.
Исковете за главница и за мораторна лихва върху вземания за топлинна енергия
следва да се уважат в пълния претендиран размер, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до оконмателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 415 ГПК чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземането за услуга дялово разпределение
Както вече се посочи, ищецът и ответника са обвързани от договорно
правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на
ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от
третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по
договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на ответника да я
заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия
на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от
2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и
отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния
обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не
съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и
ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган.
Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г.
Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда
задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е
включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово
разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице помагач
визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за
предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по
съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново
според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на
главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач,
според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения
за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2
ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната
страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
5
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете главни страни, но само
ищецът има доказателства за разноски.
Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 53,68 лв. за държавна такса, 600 лв. за
депозити за вещи лица, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът
определя юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от 753,68 лв. В
заповедното дело разноските на ищеца са в размер на 103,68 лв. Пропорционално на
уважената част от исковете ищецът има право на разноски от 725,95 лв. в исковото дело и
99,86 лв. в заповедното дело.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против Л. А. К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 2298,24 лева, главница за цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. „**“ № 2, ет. 7, ап. 24, аб. № **, за период
01.05.2021 г.-30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 28.03.2024 г. до изплащане на
вземането, сумата от 287,18 лева, мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
период 15.09.2022 г.-12.03.2024 г.,
които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, издадена на 02.05.2024 г. по гр.д. № 18471/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
Л. А. К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2
ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумата от 82,45 лева, главница за услуга дялово разпределение за период
01.05.2021 г.-30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 28.03.2024 г. до изплащане на
вземането, сумата от 16,31 лева, мораторна лихва за период 16.07.2021 г.-12.03.2024 г.,
ОСЪЖДА Л. А. К., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 725,95 лв., разноски, сторени в
производството, и сумата от 99,86 лв., разноски, сторени в производството по гр.д. №
18471/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като
помагач на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
6
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския градски
съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7