РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 5611 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 560715 от 13.12.2018 г., постановено
по гр. дело № 46954/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 51 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Р.П.Б., П. Д.Б. и П.Г.Б.,
пасивно субективно при условията на разделност и кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва:
по отношение на Р.П.Б., сумата 147,84 лева, представляваща стойността на топлинната
енергия, доставяна в апартамент 42, находящ се в гр. София, ж.к. ********, аб.номер 280918, за периода от м.03.2015 г. до м.04.2017
г., ведно със законната лихва върху нея от 15.03.2018 г. до окончателното
й изплащане, както и сумата 3,40 лева, представляваща обезщетение за
забава за периода от 15.09.2017 г. до 01.03.2018 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 17399/2018 г., по описа на
СРС, 51 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ иска по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата
над 3,40 лева до претендираните 22,78 лева и за периода от 16.09.2015 г. до
14.09.2017 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 13,19 лева - възнаграждение за дялово разпределение
на топлинната енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и 2,62 лева -
обезщетение за забава върху възнаграждението за дялово разпределение за периода
от 16.09.2015 г. до 01.03.2018 г.;
по отношение на П.Д.Б., сумата 90,90 лева, представляваща
стойността на
топлинната енергия, доставяна в апартамент 42, находящ се в гр. София, ж.к. ******,
аб.номер 280918, за периода от м.03.2015 г. до
м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху нея от 15.03.2018 г. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ач. 1 ЗЗД
сумата 1,70 лева - обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до
01.03.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. 17399/ 2018 г., по описа на СРС, 51 състав, като ОТХВЪРЛЯ
иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ за разликата над 90,90 лева до
претендираните 147,84 лева и за периода от м.05.2014 г. до м.02.2015 г., иска
по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над 1,70 лева до претендираните 22,78 лева и за периода от 16.09.2015
г. до 14.09.2017 г., както и исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 13,19 лева -възнаграждение
за дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2014 г. до
м.04.2017 г. и 2,62 лева - обезщетение за забава върху възнаграждението за
дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 01.03.2018 г.
по отношение на П.Г.Б. сумата 90,90 лева - стойността на топлинната енергия,
доставяна в апартамент 42, находящ се в гр. София, ж.к. *******, аб.номер 280918, за периода от м.03.2015 г. до м.04.2017
г., ведно със за- конната лихва върху нея от 15.03.2018 г. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1,70 лева -
обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 01.03.2018 г„ за които
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. 17399/ 2018 г., по
описа на СРС, 51 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 150 ЗЕ за разликата над 90,90 лева до претендираните 147,84 лева и за
периода от м.05.2014 г. до м.02.2015 г., иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 1,70 лева до претендираните
22,78 лева и за периода от 16.09.2015 г. до 14.09.2017 г., както и исковете по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите
13,19 лева -възнаграждение за дялово разпределение на топлинната енергия за
периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и 2,62 лева - обезщетение за забава
върху възнаграждението за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до
01.03.2018 г.
Със същото решение
ответниците са осъдени да заплатят на ответното дружество съразмерно на уважената
част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал.
8 ГПК сумата от 556,37 лева - разноски в исковото производство, както и сумата
45,11 лева - съдебни разноски по ч.гр.д. 17399/ 2018 г., по описа на СРС,
51 състав, а ищцовото дружество е осъдено да заплати
на пълномощнице на ответниците на основание чл. 38, ал. 2 ЗАд,
съответно в полза на адв. К.сумата от 56,63 лв. и за адв. Б.и адв. Т.сумата от по 150,99 лв.
Решението в частта, с която предявените пасивно субективно при условията на разделност
и кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са били частично уважени срещу ответниците
Р.П.Б., П. Д.Б. и П.Г.Б.
не е обжалвано от тях и е влязло в законна сила. Решението е влязло в законна
сила и в частта, с която е отхвърлен предявеният главен иск срещу ответника Р.Б.
за периода от
м.05.2014 г. до м.02.2015 г. не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените пасивно субективно при условията на разделност и кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД са били отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
чрез пълномощника си – юриск. Р.С., с надлежно
учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че съобразно
разпоредбата на чл. 32, ал. 1/чл. 33, ал. 1, от ОУ, дължимите суми следва да се
заплащат в 30 дневен срок от датата на публикуване на интернет страницата на
дружеството. Ето защо и вземанията по процесната фактура **********/31.07.2015 г. били публикувани на
15.08.2015 г. ставали изискуеми едва на 15.09.2015 г., поради което и никое от претендираните вземания по
процесната фактура не било погасено по давност, тъй като заявлението било
подадено на 15.03.2018 г. По изложените съображения моли съда да отмени решението
в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и направените
по делото разноски.
Всеки един от въззиваемите
- Р.П.Б., П. Д.Б. и П.Г.Б., чрез полномощниците
си са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата по подробно
изложените съображения. Пълномощниците претендират разноски за безплатно
оказана правна помощ.
Въззиваемият - „Т.с.“ ЕООД - третото лице помагач на ищеца – не е подал
отговор на въззивната жалба, и не изразява становище по релевираните доводи във
въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът
намира следното:
По отношение на
единственото оплакване във въззивната жалба, която очертава и предметния обхват
на въззивната проверка, че за процесните вземания през за периода м. май 2014
г. - февруари 2015 г. е издадена фактура
№**********/31.07.2015 г., която съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия на
дружеството е станала изискуема през 15.09.2015 г. /предвид публикуването й на
15.08.2015 г./ и следователно сумата по тази фактура не е погасена по давност, тъй
като заявлението било подадено на 15.03.2018 г., следва да се отбележи
следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда, че потребителите на топлинна енергия
в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един
от следните начини: 1. на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за сградата,
и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за определяне
на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод,
че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост
от изравнителния резултат в края на съответния отчетен
период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат, съответно издадената в тази връзка
фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една
от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост
от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода,
то това ново
вземане възниква в полза на потребителя
или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително”
вземане обаче винаги е самостоятелно
и различно от вземанията на топлопреносното
предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/,
а не се касае
до корекция на тези вноски
със задна дата.
Съгласно чл. 33,
ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи
се за процесния период, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има характер
на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено,
че вземането става изискуемо след покана, давността
започва да тече от деня,
в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия,
приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност
за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ
факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби от общите условия вземанията
на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на
изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода май 2014 г. - февруари
2015 г. се явяват погасени по давност, доколкото заявлението е подадено на
15.03.2018 г. и тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички
вземания, чиято изискуемост е настъпила до 15.03.2015 г., като това
обстоятелство не може да бъде променено от последващо издаване на нова обща
фактура №**********/31.07.2015 г. Издаването на такава фактура не променя
настъпването на изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка
следва да бъде посочено, че по делото не е доказано възникването на ново
вземане след издаването на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването
да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в
по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г.,
а именно в 30-дневен срок от датата на публикуване на фактурата на интернет
страницата на дружеството. Тъй като погасяването по давност на главното парично
задължение погасява и акцесорното, то по давност са погасени и претенциите за
заплащане на мораторна лихва.
Така мотивиран,
въззивният съд намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност
вземанията за периода май 2014 г. - февруари 2015 г., като е уважил претенцията
само за заплащане на задълженията за топлинна енергия за периода м.03.2015 г.
до м.04.2017г.
Тъй като СРС е
достигнал до същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
В полза на
пълномощниците на ответниците по жалбата следва да се присъдят разноски за
безплатно оказана правна помощ в размер на по 200,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 560715 от 13.12.2018 г.,
постановено по гр. дело № 46954/2018 г. по описа на СРС, ІI ГО, 51 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
23Б, да заплати в полза на адв. Н. И. И., с адрес на упражняване на дейността:
гр. София, ул. *******, офис партер, сумата 200,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна помощ.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
23Б, да заплати в полза на адв. Й.Д.Й., с адрес на упражняване на дейността:
гр. София, ул. *******, офис партер, сумата 200,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна помощ.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
23Б, да заплати в полза на адв. М.Л.Л., с адрес на
упражняване на дейността: гр. С., ул. *******, офис партер, 200,00 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна помощ.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.София” ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: