Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
09.09.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
шести май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4094 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 198259 от
21.08.2019 г., постановено по гр.дело № 26096/2018 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 142 състав, е признато за
установено на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че М. АБД Е.Г.М.Х.,
с ЕГН **********, с абонатен номер Т400796, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
сумата от размер на 3372,04 лв. за главницата и дялово разпределение за периода
от м.06.2014г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата до
окончателно изплащане, на сумата от 633,56 лв., лихва върху главница и дялово
разпределение за периода от м.06.2014г. до м.04.2016 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение от 08.09.2017 г.
по ч.гр.дело № 51947/2017 г. по описа на СРС. С решението на съда е
осъден на основание чл. 78, ал.1, ал. 8 ГПК, М. АБД Е.Г.М.Х., с ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, сумата от размер на 100 лв., юрисконсултско възнаграждение, за исковото производство и
130 лв., 5 лв. за заповедното производство.
Срещу решението на СРС, 142 с-в е постъпила въззивна жалба от М.А.М.Х.,
подадена чрез пълномощника адв.Р.Н., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това
да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените установителни искове, като неоснователни и недоказани. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните
и
процесуалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Т.С.“ ЕАД, чрез своя процесуален представител юрк.Ц.Р.,
оспорва жалбата по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Т.“-ООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски
Градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява
така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата въззивна инстанция не
са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които
да променят така приетата за
установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази
връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
В настоящия случай, с петитума на исковата молба са предявени обективно съединени
установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно
основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата
на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се
обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд
за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се
произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически
състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл
по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума
на исковата молба.
Видно
от подадената от ищеца искова молба срещу ответника, предмет на предявените
положителни установителни искове е установяване на
вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК на 08.09.2017 год. по ч.гр.дело № 51947/2017 год. по описа на СРС, 142
състав, срещу която е подадено възражение от ответника, в качеството му на
длъжник. Както изрично е разпоредено в закона, искът
по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по
чл.415, ал.1 от ГПК.
Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС – решение № 138 от
25.06.2010 г. по т.дело № 927/2009 г., ІІ т.о., решение № 102 от 09.07.2010 г.
по т.дело № 767/2009 г., І т.о., определение № 417 от 03.06.2011 г. по ч.т.дело
№ 315/2011 г., І т.о. и др., че с исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от
кредитора – заявител в заповедното производство се цели установяване със сила
на пресъдено нещо съществуването на оспореното
вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение, спрямо длъжника –
ответник по иска. Предвидените от законодателя предпоставки за предявяване на
специалния установителен иск предопределят не само
предмета на делото и пределите на търсената съдебна защита, но и страните в
исковото производство. В случая, в петитума на
исковата молба, с която е сезиран съда, ясно е посочено, че се иска
установяване съществуването на вземането по отношение на ответника по делото,
за което е издадена оспорената от него заповед за изпълнение на парично
задължение, като е налице съответствие между обстоятелствена част и петитум.
Съгласно
задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в
т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките
на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е
недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се
реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право
на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран,
когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка.
Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е
произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт
е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща
надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на
делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното
материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната
квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и
заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е
определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не
се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено
основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното
основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения,
решението е недопустимо и въззивната инстанция, като
го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния
съд, за да разгледа предявения иск.
Отделно от изложеното,
съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за
който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо,
тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен
да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на
изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните,
като е длъжен да прецени всички правнорелевантни
факти, от които произтича спорното право.
На следващо място, съдът приема, че разглеждането
на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява
отклонение от диспозитивното начало в исковия процес
и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният
предмет се индивидуализира с основанието и петитума
на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно
право.
В процесния случай,
настоящият въззивен състав, приема, че първоинстанционният
съд не е разгледал предявените установителни искове,
така както са заявени по петитума на исковата молба,
поради което е постановил недопустимо решение. Съдът приема, че СРС, 142 с-в, се е произнесъл по установителни
искове по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД / с каквито не е бил
сезиран/, вместо по действително предявените установителни
искове по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД. С оглед на което, обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
С оглед на изложеното, обжалваното решение,
като процесуално недопустимо следва да се обезсили изцяло, включително и в
частта за разноските на основание чл.
270, ал. 3, изр. 3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане
от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и
по предмета на делото. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на
изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
С
оглед цената на предявените установителни искове и
дадените задължителни за съдилищата указания в т. 8 от Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.
Предвид
изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в
настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 198259 от 21.08.2019 г., постановено по
гр.дело № 26096/2018 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 142 състав.
ВРЪЩА делото на СРС, за ново
разглеждане от друг състав на същия съд на действително предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД,
съгласно мотивите на настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг.
на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.“-ООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.