№ 1198
гр. Плевен, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря Марина Г. Цветанова
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430106925 по описа за 2024 година
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.22, вр.
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска
433,31 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Л.
В. С., ЕГН**********, *** против *** ООД, *******, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че ищцата е сключила с ответното
дружество е договор за кредит, по силата на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 900,00 лева, при годишен процент на
разходите - 48,423%. Твърди, че съгласно чл.6 от договора, договорът за заем
следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на
условията на чл.10 от ОУ към договора, а именно: едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по
1
активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР
към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход. Твърди, че в
случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 10 от ОУ към договора за кредит от
до¬говора, същият дължи неустойка визирана в чл.8 на кредитора в размер на
934,40 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната
вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Твърди, че
ищцата е усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължи плащания за
неустойка, поради следните съображения: За да заобиколят материално-
правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския заем, След като кредитодателите създали предпоставки за
неизпълнение па тези задължения чрез поставянето на изисквания към
потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите
за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък
предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна па кредитодателя
на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез
предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси,
които те събират за осигуряване па фирми -гаранти, небанковите финансови
институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума. Преценката за действителността па клауза за
неустойка и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на
критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. N° 1/09, с което е
дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата
за неустойка произтичат от нейните функции, както и ог принципа за
справедливост в 1ражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключваме на договора, като
могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии-
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
2
съотношение па размера на уговорената неустойка и очакваните oi
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът
може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и
направени доводи, като ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно
разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС. Излага
съображения, че по силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приема безпротиворечиво, че тя можела има и санкционна
функция. Счита, че неустойката за неизпълнението па задължението за
осигуряване на поръчители или представяне на байкова гаранция е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 934,40 лева е загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е 100 % от
заетата сума в размер на 900,00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяваме па
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски
като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди, че на
плоскостта на конкретния казус са предвидени следните ограничения,
създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното
си задължение: • за кредит от 1000,00 лева заемателят се е задължил да
3
осигури поръчителство па физическо лице с трудово възнаграждение в размер
на най- малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната
или сумата от 6531,00 лева, т.е. лица, които месечно получава доходи всеки от
тях в пъти повече па предоставената в заем сума. • Ограничение в процесиня
договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно лицата, кои
то може да поръчителстват-те могат да бъдат само физически, не и
юридически лица. • Гарантите трябва да получават минимален осигурителен
доход поне два пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича
само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно
получавания трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да
получава доходи от граждански правоотношения, например като управител
или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да
разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно
чл. 133 от ЗЗД. Твърди, че така недобросъвестно и в ущърб на потребителя,
небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение па ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че неустойката е
договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла
извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения,
легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването
на договора, за ла се гарантира срещу евентуалното пълно или частични
неизпълнение от страна на заемополучателя. Твърди, че няма житейска и
правна логика елин кредитор ла престира без наличие на обезпечение, т.е. да е
поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването
на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като па
практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и
логично е след като заемодателят поставя такива условия на заема теля, за да
му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приеме, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след
сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и
алтернативно и на други възможни за потребителя па небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за
вземанията си. Счита, че кредитодателя не е търсил обезпечение, тъй като е
поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
4
поръчители- едва три дни и след сключване на договора. Поставянето па
изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на
Директива 2008/48, транспонирана в 3IIK. От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на
договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността па потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата па чл.16 от Закона за
потребителския кредит. Посочва правни аргументи. Твърди, че на практика
такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го
осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на
длъжника се увеличава. Твърди, че кредиторът в настоящият случай е поел
риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит,
поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени,
тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от 'Собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Твърди, че неустойката по спорния договор има
санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на
задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от физическо лице,
което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тьй като цели
да създаде предпоставки за начисляването на неустойката. Твърди, че по
изложените съображения, неустойката е излязла в разрез с добросъвестността
извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита. По същество тя е добавка към вьзнаградителната лихва на търговеца
- заемодател и го обогатява неоснователно.
Моли да бъде прогласена нищожността на договор за кредит
5
№***/21.04.2023г. като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 о т ЗПК,
накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит, както и ответника да бъде осъден да
плати на ищеца след допуснатото изменение в размера на предявения иск
сумата от 433,31 лева, представляваща платена без основание неустойка по
договора, ведно със законната лихва отдалата па подаване на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който взема становище за допустимост, но изцяло неоснователен. Твърди, че
ищецът е кредитополучател, който е сключил с дружеството „***” ООД
договор за паричен заем № *** на 21.04.2023г., при общи условия и
предоставена съответна информация в стандартния европейски формуляр.
Договорената сума от 900.00лв. е получена от кредитополучателя, за което той
е подписал РКО от 21.04.2023г.. От страните е уговорено връщането й на 11
месечни погасителни вноски от по 99.06лв. Едновременно с това е посочен и
размера на погасителната вноска от по 184.00лв. месечно, в който размер е
включена и дължимата неустойка, при липса на представено обезпечение,
видно от приложения към договора погасителен план. Твърди, че страните са
постигнали съгласие за фиксиран месечен лихвен процент от 3.330% и
годишен процент на разходите от 48.423 %. Уговорено е и предоставяне от
страна на кредитополучателя обезпечение в 3-дневен срок от сключване на
договора, изразяващо се в осигуряване на 1 поръчител и 2 ипотека или особен
залог или банкова гаранция или ценна книга, като при неизпълнение се дължи
неустойка в размер на 934.40лв. /чл. 8 вр. чл. 6 от договора вр. чл. 10, ал. 2, т. 1
от ОУ/. Твърди, че неустойката се дължи в пълен размер още от датата на
непредставяне на обезпечението. Твърди, че уговорката за неустойка е израз
на доброволно формирана воля на страните и в съответствие със свободата на
договаряне съгласно чл.9 ЗЗД. Твърди, че клаузата на чл.8 от Договора е
индивидуално уговорена. Счита, че става дума за отпускане на особен тип
заем, тъй като ответника е небанкова финансова институция, средствата не са
набрани чрез публично привличане на влогове и заемът е рисков. Моли
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
6
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Не се спори между страните и се установява от Молба за заем,
Декларация, СЕФ, Договор за паричен заем № ***/21.04.2023 г., Погасителен
план, Общи условия/л.30-45 от делото/ се установява, че на ищцата е
предоставена в заем сумата от в размер на 900,00лв,, при месечен лихвен
процент - 3,330%, годишен процент на разходите - 48,423%, срок на
погасяване - 11 месеца, общата сума за плащане е 1089.60 лв. Съгласно чл. 6
от договора заемателят има задължение да обезпечи предоставения заем с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия
към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя, като в
конкретния случай е посочено: ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.
С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му,
Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че
Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 934.40 лева, с начин
на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия
договор за заем.
Не се спори между страните и се установява от РКО от 21.04.2023г., че
заемната сума от 900 лв. е предоставена на Л. С..
Признава се от ответника, че ищцата е заплатила по Договор за паричен
заем № ***/21.04.2023 г. обща сума от 1333,31 лв., за което е представил
справка към становище /л.55 от делото/.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
правоотношения по Договор за паричен заем № ***/21.04.2023 г по чл. 9 и сл.
ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът
за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
7
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл. 11, ал.
2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски
кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. От събраните по
делото доказателства се установява, че императивно определеното
съдържание на договора е налице.
Ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Процесният договор отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което попада в приложното поле на потребителската защита, като приложими
са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно - че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че в случая е налице нарушение на
нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е
8
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин
се информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин.
Според съда в съдържанието на договора за потребителски кредит е
допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като посоченият ГПР в
размер на 48,423 % е неточен и заблуждава кредитополучателя /потребителя/.
Предвидената в Договор за паричен заем № ***/21.04.2023 г. сума в размер на
934,40 лв. за неустойка, следва да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай това ще доведе до съществена разлика в
посочения и действително прилагания ГПР, което е равнозначно на
непосочването на ГПР по кредита.
В настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина,
по който е формиран посочения процент ГПР /48,423 %/, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин чл. 10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност,
при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е
9
позволило на ответника да прецени икономическите последици от
сключването на договора, поради което съдът намира, че той е
недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Невключването в ГПР на сума в размер на 934,40 лв. за неустойка,
оскъпява кредита, още повече, че тази сума е включена в погасителния план с
подписването на същия.
В чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че
Годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България.
Очевидно е, действителния размер на ГПР, определен след включване на
сумата за неустойка за непредставено обезпечение многократно надвишава
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което от
своя страна е заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Гореизложеното обосновава извод не само за неравноправен характер на
клаузата касаеща договарянето на неустойка за непредставено обезпечение, но
и за противоречие на договора с императивните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото в уговорения ГПР не са отразени всички
действителни разходи по кредита. Така потребителят като икономически по-
слабата страна е бил лишен от възможността да извърши информиран избор
за крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти, с което се нарушава принципът на
добросъвестността. Като не е посочил коректно неговата стойност и не е
включил стойността на неустойката, кредиторът е нарушил изискванията на
закона, което води до недействителност на цялата сделка, с оглед разпоредбата
на чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. На основание изложеното,
предявеният иск чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е изцяло основателен, по
изложените съображения и констатирани противоречия и заобикаляне на
нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
10
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника.
В случая, от признанието на ответника, че е получил общо плащане по
Договор за паричен заем № ***/21.04.2023 г. в размер на 1333,31 лв. и
доколкото ищецът дължи на основание чл.23 ЗПК само чистата сума по
кредита, която е в размер на 900 лв., то разликата от 433,31 лева се явява
получена от ответника по първоначалния иск без правно основание, поради
което искът следва да бъде уважен в предявения си размер след неговото
изменение.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 480 лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на размерите на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
11
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
12
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 480 лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на РС-Плевен държавна такса върху цената на предявените
искове в размер на 100 лв., както и 5 лв. в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист, тъй като ищцата е освободена от заплащане на разноски
по делото на основание чл.83, ал.2 ГПК.
По изложените мотиви съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от Л. В. С.,
ЕГН**********, *** против *** ООД, *******, със седалище и адрес на
управление: *** Договор за паричен заем № ***/21.04.2023 г. поради
противоречие с нормите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо *** ООД,
*******, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Л. В. С.,
ЕГН**********, *** сумата от 433,31 лева, представляваща недължимо
платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ООД, *******, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Е***,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *******, като процесуален представител
на Л. В. С., сумата от 480,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
за оказаната по производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК *** ООД, *******, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ по сметка на РС-Плевен
сумата от 100,00 лв. за държавна такса, както и 5 лева в случай на служебно
издаване на изпълнителен лист.
13
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
14