Р Е Ш Е Н И Е
№
28.6.2019 г.
град Велико Търново
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
Великотърновски
районен съд
VІ-ти граждански състав
на
осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година
в
публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Георги Георгиев
при
секретаря Милена Радкова
като
разгледа гражданско дело № 3241 по
описа за 2018 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на „Ф. И.” ЕАД,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрих Ибсен” № 15,
представлявано от ***, срещу С.Д.Р., с адрес: ***, с която се иска да бъде
прието за установено съществуването на вземания на ищеца за сумата от 315.26
лева - главница по договор за потребителски кредит № *********/29.12.2014 г.,
сключен между ответника и „***” ООД, за сумата от 23.38 лева - възнаградителна
лихва за периода от 28.4.2015 г. до 11.11.2015 г., за сумата от 30.72 - лихва
за забава за периода от 29.4.2015 г. до 19.4.2018 г., както и за сумата от
163.12 лева - такси за периода от 28.4.2015 г. до 11.11.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 1302/2018 г. по описа на
Великотърновския районен съд.
В молбата се твърди, че на 29.12.2014 г.
между „***” ООД и ответника е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който на последния е предоставена сумата от
400.00 лева. Ответникът е следвало да погаси задълженията си по договора,
включващи главница, възнаградителна лихва, такса за оценка на кредитно досие и
такса за услугата „***”, на 45 седмични погасителни вноски в срок до 11.11.2015
г. Заявява се, че по силата на договор за продажба на вземания от 21.3.2016 г.
вземанията на първоначалния кредитор, произтичащи от горепосочения договор
потребителски кредит, са прехвърлени на ищеца.
С уточняваща молба ищецът заявява, че
ответникът е заплатил по договора за кредит сумата от 206.00 лева, което е
разпределена за погасяване на задълженията, както следва: сумата от 84.74 лева
е отнесена в погашение на главницата, сумата от 31.26 лева - в погашение на
възнаградителната лихва, а сумата от 90.00 лева – в погашение на начислените
такси.
В законоустановения срок е постъпил отговор
на исковата молба от назначения особен представител на ищеца, който оспорва
претенциите. Заявява, че ответникът не е уведомен надлежно за извършената цесия,
както и че исковата молба не представлява действие по пълномощие от цедента,
доколкото няма данни за упълномощаването на цесионера.
Великотърновският
районен съд, като взе предвид исковата молба и отговора, събраните по делото
доказателства и като съобрази закона, намира за установено от фактическа страна
следното:
От
приложеното към настоящото ЧГД
№ 1302/2018 г. на ВТРС се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение срещу ответника за вземания, съвпадащи с посочените в
исковата молба.
По делото не е спорно, че на 29.12.2014 г.
между „***” ООД и С.Д.Р. е сключен договор за
потребителски кредит, според който на който на ответника е предоставена сумата
от 400.00 лева срещу задължение на последния да погаси задълженията си в
рамките на 45 седмици. В попълнената договорна
бланка за потребителски
кредит са посочени параметрите на искания кредит: общ размер на кредита - 400.00 лева, такса за *** - 25.00 лева, общ размер на
фиксираната лихва - 54.64 лева, общ размер на дължимата сума – 707.76 лева, срок на
договора - 45 седмици,
размер на вноската - 15.73 лева, ден за
плащане на вноската - вторник, годишен
процент на разходите (ГПР) - 49
% и годишен лихвен процент (ГЛП) - 29.73 %. Съгласно сключения договор, ответникът е избрал да
ползва услугата „***”, изразяваща се в доставка на заетата сума в брой по
местоживеенето на клиента и седмично домашно събиране на вноските по кредита,
срещу заплащането на такса в размер на 233.12 лева. В т. 27 от договора е
посочено, че подписвайки договора, клиентът потвърждава, че е получил пълния
размер на кредита, а в т. 22 - че кредитодателят има право да прехвърля правата
си по договора.
С
договор за покупко-продажба на вземания от 21.3.2016 г. кредиторът „***” ООД е прехвърлил на ищеца вземания, произтичащи от договори за кредит, които
вземания са индивидуализирани в Приложение № 1 - неразделна част
от договора, в което фигурира и
договор за кредит от
29.12.2014 г., сключен с ответника. По делото е представено уведомление до ответника за извършена цесия, както и
пълномощно, с което цедентът упълномощава цесионера да уведоми длъжниците за
същата.
Според заключението по допуснатата
съдебно-счетоводна експертиза, отпуснатият кредит от 400.00 лева е бил усвоен
на 29.12.2014 г. Сочи се, че от страна на ответника са направени плащания в
размер на 206.00 лева, като последното извършено плащане е на 28.4.2015 г. Заявява
се, че с внесените суми са погасени 84.74 лева от главницата, 31.26 лева от
договорната лихва, 70.00 лева от таксата за услугата „***” и 20.00 лева за
услугата „***”. Отразено е, че понастоящем задължението по договора е както
следва: 315.26 лева – главница, 23.38 лева - възнаградителна лихва, сумата от
30.72 - лихва за забава, 163.12 лева - такси и 35.20 лева – законна лихва от
подаване на заявлението.
При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от
правна страна:
Предявени са установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД.
Въз основа на представените доказателства
съдът приема за установено съществуването на правоотношение по договор
за потребителски кредит, съгласно което заемодателят „***” ООД е предоставил на ответника кредит в размер на 400.00
лева, като в т. 27 от договора изрично е посочено, че подписвайки същия
клиентът потвърждава, че е получил пълния размер на кредита, т.е. страните са
уговорили, че договорът има характер на разписка за предаване на сумата, поради
което с подписването му от ответника фактът на получаването й следва да се
приеме за доказан. С получаване на сумата е завършен фактическият състав на
договора, което е породило задължение за ответника да върне заетата сума и
уговорената възнаградителна лихва в срок до 9.11.2015 г.
Относно вземането за такса за услугата „***” обаче, съдът
намира, че за ответника няма валидно възникнало задължение за нейното заплащане,
поради нищожност на клаузата, която я уреждат. Съдът следи служебно, дори при
липсата на възражение и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато
е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква
събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и
когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при
които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради
изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В
случая страните по договора са уговорили, че ответникът ще дължи въпросната
такса, която ще заплаща разсрочено заедно с погасителната вноска, като според
съда така уговорената клауза е нищожна поради заобикаляне на закона, а именно -
на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което ГПР не може да бъде по–висок
от пет пъти размера на законната лихва. В случая е очевидно, че макар формално
да е наречена такса за услуга, на практика начислената сума от 233.12 лева
представлява възнаграждение по договора, което е над допустимия законов размер.
От друга страна, дори да се приема, че въпросната клауза е валидна, то дължимостта
на таксата е обусловена не от простото й уговаряне, а от реалното предоставяне
на услугата. Въпреки разпределената тежест да установи, че първоначалният
кредитор е изпълнил задълженията си по договора съобразно уговореното, в които
се включва и предоставянето на въпросната услуга, ищецът не ангажира доказателства
за това, че услугата реално е била предоставена на ответника. Смисълът на
същата, съгласно уговореното в чл. 25 от договора, е служител на кредитора да
предаде на ответника на посочения в договора адрес сумата по кредита, както и
всяка седмица да посещава адреса, за да събира вноските. В чл. 25 е посочено
още, че 30 % от таксата се равнява на разходите, свързани с организирането на
тази услуга (напр. транспортни разходи). Т.е. ако задълженията по договора не
са обявени за предсрочно изискуеми или не са заплатени предсрочно, за
кредиторът е съществувало задължение всяка седмица да организира посещения на
негов служител на адреса, включително ако при тези посещения кредитополучателят
не е намерен или не е предал дължимата седмична вноска. Доказателства за
предаване на сумата по кредита на адреса на ответника, както и такива за
ежеседмични посещения на служител на кредитора на адреса на последния за
събиране на вноските, не са ангажирани по делото. Горното потвърждава
становището, че макар формално да е наречена такса за услуга, на практика
начислената сума представлява възнаграждение по договора, надхвърлящо
законоустановения размер. По същите съображения съдът намира за нищожна и клаузата,
уреждаща начисляването на таксата за услугата „***”.
От направеното от ищеца признание, доколкото
същото касае неизгоден за него факт, се установява, че ответникът е заплатил
сумата от 206.00 лева. При внасянето на същата няма данни ответникът изрично да
е посочил кое задължение погасява, но тъй като последният се е съгласил с
инкорпорирания в договора погасителен план, то при погасяването на задълженията
следва да се има в предвид именно същия. Така с извършените в периода от 29.12.2014
г. до 28.4.2015 г. плащания в общ размер на 206.00 лева ответникът е погасил изцяло
първите 20 погасителни вноски (общо 202.22 лева), като с извършените плащания
са погасени общо 165.34 лева от главницата и 40.64 лева от възнаградителната лихва.
Тук е важно да се има в предвид, че при
погасяване на тези задължения съдът не включва в размера на погасителната
вноска сумите за таксите „***” (5.18 лева на седмица) и „***” (0.44 лева на
седмица), тъй като намери за нищожни клаузите, уреждащи дължимостта на така начислените
такси. Със сумата от 3.78 лева, представляваща разликата между погасената 20-та
седмична вноска и общо заплатената сума от 206.00 лева, е заплатена част от
възнаградителната лихва, като тук съдът съобразява уговорената между страните в
чл. 9 поредност при погасяване на задълженията по договора при непълно плащане,
тъй като в случая сумата от 3.78 лева не е достатъчна да покрие изцяло
задължението за 21-та вноска. Предвид частичното погасяване на главницата,
размерът й при прехвърляне на вземането е бил 234.66 лева (400.00 – 165.34), а
размерът на възнаградителната лихва е бил 13.98 лева (54.64 – 40.66).
Мораторната лихва, изчислена върху 234.66 лева по реда на чл. 162 ГПК за
периода от 29.4.2015 г. до 19.4.2018 г. възлиза на 70.90 лева.
От доказателствата по делото съдът приема,
че ищецът е носител на вземанията по договора за заем в качеството си на
цесионер по договора за цесия от 21.3.2016 г. Съдът намира, че в случая е налице фингирано
получаване непотърсеното от длъжника уведомление
за извършената цесия. Действително, с получаване на уведомлението за цесията от
особения представител не може да се счете, че същото е узнато и от ответника,
но тук следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 47, ал. 5 ГПК, съгласно
която след изтичане на срока за получаване на съобщението до ответника същото
следва да се счита за редовно връчено. Т.е. за редовно връчено на ответника
следва да се счита и приложеното към исковата молба уведомление за извършената
цесия. Тук следва да се има в
предвид също, че за защита на длъжника в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД е предвидено
задължение на цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, до който момент
последният има право да откаже да плати на всяко лице, което е различно от
първоначалния му кредитор. Липсата на уведомление обаче не прави цесията
недействителна, като длъжникът може да възразява за липса на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е платил на стария кредитор или на
овластено от него лице, каквито твърдения (а и доказателства) по делото не
ангажирани.
Мотивиран горното, съдът намира, че исковете
се явяват основателни и доказани до сумата от 234.66 лева – за претендираната главница,
до сумата от 13.98 лева – за
възнаградителната лихва и за пълния предявен размер от 30.72 лева – за мораторната лихва. Искът за претендираните такси за
периода от 28.4.2015 г. до 11.11.2015 г. следва да се отхвърли, доколкото съдът
прие за нищожни клаузите, които уреждат въпросните такси.
По разноските:
Предвид изхода на делото от присъдените в
заповедното производство разноски в размер на 75.00 лева в тежест на ответника
следва да се възложи сумата от 39.35 лева, съразмерно с уважената част от
предявените искове. В настоящото производство ищецът е направил разноски за
държавна такса, възнаграждение за особен представител и депозит за вещото лице,
като претендира и юрисконсултско възнаграждение, като съдът намира, че делото
не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което определя
юрисконсултското възнаграждение в размер на 100.00 лева. По този начин към
реално направените от ищеца разноски следва да се прибави определеното
юрисконсултско възнаграждение, които събрани се равняват на 635.00 лева. С
оглед изхода на делото в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 333.15
лева, съразмерно с уважената част от предявените искове.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО, че С.Д.Р.,
ЕГН ********** дължи на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ***, с адрес на управление: гр. София,
ул. „Хенрих Ибсен” № 15, сумата от 234.66 лева - главница по договор за
потребителски кредит № *********/29.12.2014 г., сключен с „***” ООД, сумата от
13.98 лева - възнаградителна лихва, както и сумата от 30.72 - лихва за забава
за периода от 29.4.2015 г. до 19.4.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението – 4.5.2018 г. до изплащане на вземането,
за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 1302/2018 г. по
описа на Великотърновския районен съд.
ОТХВЪРЛЯ претенциите на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ***, с
адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрих Ибсен” № 15, за приемане за
установено, че С.Д.Р., ЕГН ********** дължи разликата над сумата от 234.66 лева
до пълния претендиран размер от 315.26 лева - главница по договор за потребителски кредит №
*********/29.12.2014 г., сключен с „***” ООД, разликата над сумата от 13.98 лева
до пълния претендиран размер от 23.38 лева - възнаградителна лихва, както и сумата от 163.12 лева -
такси за периода от 28.4.2015 г. до 11.11.2015 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по ЧГД № 1302/2018 г. на Великотърновския районен съд.
ОСЪЖДА С.Д.Р., ЕГН ********** да заплати на „Ф. И.”
ЕАД, ЕИК ***, с адрес на управление: гр. София, ул. „Хенрих Ибсен” № 15, сумата
от 333.15 лева, представляваща направените в исковото производство разноски,
както и сумата от 39.35 лева, представляваща направените разноски в
производството по ЧГД № 1302/2018 г.
на Великотърновския районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред
Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: