РЕШЕНИЕ
№ 262
гр. Русе, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова
Виржиния К. Караджова
при участието на секретаря Билген Байдинова
като разгледа докладваното от Татяна Черкезова Въззивно гражданско дело №
20254500500201 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Г.Т.Т., представляващ „ ******* ****** - ****** - ************ ***********
***** ***“ ООД, гр. Русе чрез адв. К.К. от АК- Русе, е обжалвал Решение №
42/13.01.2025 г., постановено по гр. д. № 4333/2024 г. на Русенския районен
съд, в частта, с която са уважени предявените против дружеството от С. Б. Р. и
М. Б. Г. искове за сумите: 2652.00 лв., представляваща обезщетение за
неизпълнение на задължение по договор за наем, сключен на 20.09.2021 г. със
срок на действие до 30.09.2022 г., по чл. 4.2 от същия, за връщане на наетата
вещ – недвижим имот с адм. адрес гр. Русе, ул. „******** ************“ №*,
след прекратяване на наемния договор, за периода от месец януари 2024 г. до
17.07.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба – 30.07.2024 г., до окончателното й изплащане,
както и за сумата от 621.00 лв., представляваща деловодни разноски,
включващи компенсация за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
1
Жалбоподателят твърди, че решението в атакуваната част е неправилно,
тъй като първоинстанционният съд, пренебрегвайки ангажираните
свидетелски показания, които обосновават виновно поведение от страна на
наемодателите, погрешно е приел, че по делото не са налице такива
доказателства. Посочва, че спор със същите страни и предмет е решен по
предходно дело, касаещо друг период, и се позовава на силата на пресъдено
нещо, произтичаща от това предходно решение. Счита, че са налице
предпоставките по чл. 298, ал. 1 от ГПК и чл. 299 от ГПК. Претендира отмяна
на решението в обжалваните части и постановяване на ново, с което
предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендира и възлагане на
направените разноски по делото.
Въззиваемите С. Б. Р. и М. Б. Г., двете чрез адв. В. Д. от Адвокатска
колегия – Русе, не са представили отговор по чл. 263 от ГПК. В съдебно
заседание поддържат становище за потвърждаване на решението в
обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендират
присъждане на направените разноски пред въззивната инстанция.
След преценка на доводите на страните и доказателствата по делото,
въззивният съд приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима и подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, е
неоснователна.
Производството пред районния съд е образувано по искова молба, с
която са предявени субективно и обективно съединени искове от С. Б. Р. и М.
Б. Г. против „******* ****** - ****** - ************ *********** *****
***“ ООД, гр. Русе, с правно основание чл.92 от ЗЗД и чл.86 ЗЗД - за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договорното задължение на
наемателя да предаде наетата вещ на наемодателите след прекратяване на
наемния договор, в размер, определен в договора, ведно със законната лихва
за забавата, както следва: за всяка от ищците - главница за периода от
25.01.2024 г. до 18.07.2024 г. в общ размер на 2673 лв., ведно със законната
лихва за забава за периода от 25.01.2024 г. до предявяване на иска - 30.07.2024
г. в общ размер на 104,64 лв., както и законната лихва върху главниците от
завеждане на иска до окончателното плащане.
2
С обжалваното решение районният съд уважил частично предявените
претенции, като приел за установено от фактическа страна, че страните след
изтичане на срока на сключения между тях договор за наем от 20.09.2021 г. са
постигнали уговорка за ползване на имота до м. август 2023 г., както и че
вещи на наемателя са останали в процесния имот до 17.07.2024 г. Държането
на имота продължило до предаването му от наемателя на наемодателите на
17.07.2024 г., описано в предавателен протокол, независимо, че в този период
електрозахранването е било прекъснато и не е бил ползван според
предназначението си за лаборатория. Поради което на основание чл. 4.2 от
договора ответникът в първоинстнационното производство, жалбоподател в
настоящото, бил осъден за заплати обезщетение за неизпълнение на
задължение по договор за наем за връщане на наетата вещ след прекратяване
на наемния договор, за периода от м. януари 2024 г. до 17.07.2024 г., в размер
на 2652.00 лв. - за всеки от ответниците ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до
окончателното плащане, както и 621 лв. деловодни разноски. Били отхвърлени
предявените искове за главница за горницата над 2652.00 лв. до предявения
размер от 2673.00 лв. и за законна лихва върху главницата в общ размер на
104.64 лева за периода 25.01.2024 г. – 30.07.2024 г.
Въззивният съд намира, че установените от районният съд фактически
положения са обосновани от съвкупната преценка на събрания доказателствен
материал и направените въз основа на тях правни изводи са законосъобразни и
правилни, поради което и на основание чл. 272 от ГПК се споделят изцяло от
въззивната инстанция и последната препраща към мотивите на обжалваното
решение.
По делото не е спорно, че между страните са възникнали облигационни
отношения по силата на договор от 20.09.2021 г. за наем на недвижим имот,
находящ се в гр. Русе, ул. „******** ************“ № *, с площ 69 кв.м, нает
с уговорка да бъде използван с предназначение за клинична лаборатория.
Договорът бил двустранно подписан и като носещ подписите на
страните по делото се ползва с регламентираната в чл.180 от ГПК
доказателствена сила. Съгласно чл. 1.5 и чл. 1.9 от договора, същият е
сключен за срок от 01.10.2021 г. до 30.09.2022 г., при месечен наем 540 лв., от
които 270 лв. – платими на С. Р. и 270 лв. – платими на М. Г., до 25-то число на
3
текущия месец. В чл. 2.4. било уговорено връщане на имота след прекратяване
на договора в състоянието, в което е бил предаден на наемателя, като се вземе
предвид нормалното изхабяване от ползването му, което подлежи на
удостоверяване с двустранно подписан приемо - предавателен протокол.
Съгласно чл. 4.2. от договора, наемателят е длъжен да предаде държането на
имота незабавно след прекратяване на договора, без да е необходима
специална покана за това, като при неизпълнение на това задължение той
дължи на наемодателя обезщетение в размер на 150 % от договорения наем за
времето, в което имотът не е бил върнат.
Жалбоподателят не оспорва твърденията на наемодателите, че е
продължил да ползва имота въз основа на устна уговорка след изтичане срока
на договора, регламентиран в чл. 1.9. - 30.09.2022 г.
Първоинстанционният съд правилно приел, че окончателното
освобождаване на имота от наемателя е осъществено на 17.07.2024 година,
когато с приемо - предавателен протокол въззивникът предал имота, ведно с
ключа за него, на въззиваемата С. Р.. Ето защо и претендираното обезщетение
се дължи до този момент.
По повод направеното от въззивника възражение за прекомерност на
претендираната неустойка, настоящата инстанция отчита, че от заключението
на назначената и приета в първоинстанционното производство съдебно-
оценителна експертиза се установява, че средномесечният пазарен наем на
идентичен с процесния имот в гр.Русе възлиза на 530 лв. С оглед
обезщетителния характер на уговорената неустойка и целта й да санкционира
неизправния наемател и го мотивира да върне имота след прекратяване на
договора, макар и надхвърляща средния пазарен наем, тя не е прекомерна.
Въззивната инстанция не констатира твърдените нарушения на
първоинстанциония съд относно оценката на доказателствената съвкупност и
конкретно на показанията на св. П. за виновно поведение на наемодателите.
Правилно е прието, че по делото не са ангажирани доказателства,
обосноваващи наведените твърдения за неоказване на съдействие на
наемателя за осъществяване на договорното му задължение да върне
незабавно имота след прекратяване на договора за наем. Жалбоподателят не е
доказал и че при прекратяване на договора му въобще му е било необходимо
съдействие от страна на наемодателите за опразване на имота от вещи и
4
съответно - бездействие от тяхна страна, което да го е възпрепятствало.
По довода във въззивната жалба, че не е съобразена императивната
забрана в чл. 299 от ГПК правен спор, разрешен с влязло в сила съдебно
решение, да не се разглежда повторно от съда, въззивната инстанция посочва,
че макар да е налице идентичност на страните и да се касае за неизпълнение
на един и същ договор, претенциите в двете различни производства са за
различни периоди, съответно съдът дължи произнасяне и по двете дела.
Силата на пресъдено нещо съществува при пълна идентичност в обективните,
субективните и времевите предели на спорното правоотношение. В случая
новият период, за който се предявяват претенции, представлява нов факт,
необхванат от силата на пресъдено нещо по В.гр.д. № 832/2024 г. на Окръжен
съд – Русе, поради което исковете са допустими.
Изложеното обуславя правилността и законосъобразността на
атакувания съдебен акт, съответно потвърждаването му от въззивната
инстанция. В необжалваната част първоинстанционното решение е влязло в
сила.
От процесуалния представител на жалбоподателя е направено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е
неоснователно, тъй като намаляването на този размер не би съответствало на
действителната фактическа и правна сложност на делото. При определянето
на този размер съдът е длъжен да се съобрази с посочените в нормата на чл.
78, ал. 5 от ГПК критерии, като преценката кога конкретно дело представлява
фактическа и правна сложност се извършва от решаващия състав. Освен това,
за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове
– за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на
исковете, като в конкретния случай ищците са двама. Поради това съдът
намира, че размерът на претендираното за заплащане от ответниците по
жалбата адвокатско възнаграждение не следва да се редуцира.
С оглед изхода от спора, на жалбоподателя в настоящото производство
следва да се възложат деловодните разноските на ответниците по въззивната
жалба за въззивната инстанция – 1000 лева адв.възнаграждение, платено в
брой, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК и договор.
По изложените съображения, Окръжният съд
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 42/13.01.2025 г. по гр. д. № 4333/2024 г.
по описа на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА „******* ****** - ****** - ************ ***********
***** ***“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление адрес
гр. Русе, ул. „******** ***********“ № *, представлявано от управителя Г.Т.,
да заплати на М. Б. Г. с ЕГН ********** с адрес гр. Русе, ул. „*. ********“ №
* и С. Б. Р. с ЕГН ********** с адрес гр. Русе, ул. „*.*.*****“ № *, сумата от
1000 лева - деловодни разноски - адвокатски хонорар за въззивната
инстанция.
В необжалваната част Решение № 42/13.01.2025 г. по гр. д. №
4333/2024 г. по описа на Районен съд – Русе е влязло в сила.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6