№ 124
гр. Велико Търново, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:МАЯ НЕДКОВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20254001000168 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 39/ 01.04.2025 г. по т.д. № 128/ 2024 г. по описа на ОС – Плевен
съдът е осъдил „ОЗК – Застраховане“ АД да заплати В. Т. Ф. обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в резултат на пътно транспортно произшествие на
24.09.2019 г. в размер на 6 000 лв. и обезщетение за претърпени имуществени вреди –
заплатени средства за медицинско изделие и консумативи – в размер на 312.86 лв.,
заедно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 08.08.2024 г. до
окончателното изплащане. Съдът е отхвърлил иска на Ф. за обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 6 000 лв. до претендираната сума 30 000 лв. и
иска за обезщетение за имуществени вреди за разликата над 312.86 лв. до
претендираната сума 1564.30 лв. и за сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение по НОХД № 535/23 г. по описа на РС – Плевен, както и иска за
лихвата върху двете обезщетения за периода от 24.09.2019 г. до 07.08.2024 г.
Въззивни жалби срещу решението са депозирани от двете страни.
В. Т. Ф. обжалва решението в отхвърлителната му част. Правилно съдът
определил справедливия размер на обезщетението за претърпените от него
неимуществени вреди на 30 000 лв., но неправилно приел за основателно
възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат. Наличието
1
на принос от негова страна не бил доказан. Вещото лице дало заключение, че вина за
ПТП има водачът на лекия автомобил, който при предприемане на маневрата „завой
наляво“ не се уверил, че няма да застраши други участници в движението, защото към
момента на предприемане на маневрата мотоциклетистът вече бил предприел маневра
за изпреварването му. Изводът за съпричиняване на вредите бил формиран от съда
предвид употребени от мотоциклетиста алкохол и амфетамини и управление на МПС с
превишена скорост, но не била изследвана връзката на тези факти с конкретното ПТП.
Поддържа, че въпреки превишената скорост на движение на мотоциклетиста до ПТП
нямало да се стигне, ако водачът на лекия автомобил не бил допуснал нарушението, за
което е признат за виновен с влязъл в сила акт на наказателния съд. Дори и да се
приемело, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат, съдът не съпоставил
поведението на двамата участници в ПТП, за да определи приноса на всеки един от
тях. Неправилно съдът отхвърлил исковата претенция за обезщетение за имуществена
вреда, изразяваща се в заплатено адвокатско възнаграждение по НОХД № 535/23 г. по
описа на РС – Плевен в размер на 1 500 лв., защото застрахователят по застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилиситите“ дължал разумно направените
разноските в съдебни производства. Моли решението в обжалваната му част да бъде
отменено и да се уважат исковете му. Процесуалният му представител претендира
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
насрещната страна „ОЗК – Застраховане“ АД със становище за нейната
неоснователност.
„ОЗК – Застраховане“ АД обжалва решението в осъдителната му част. Счита, че
съдът се е произнесъл по недопустим иск, защото към датата на предявяването му не е
бил изтекъл предвиденият в чл.498, ал.3 КЗ тримесечен срок от сезиране на
застрахователя с извънсъдебна претенция, при което липсвала абсолютна процесуална
предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск. По същество счита
решението за неправилно. Съдът основал изводите си на съдебно-токсикологична
експертиза, заключението на която било необосновано, тъй като вещото лице приело,
че доколкото алкохолът и амфетаминът имали противоположно въздействие върху
психиката, пиян водач, употребил амфетамин, е в адекватно състояние да шофира.
Вещото лице не отговорило на въпроса как се отразява на реакциите на водача
установеният в организма му тетрахидроканабинол, обосновавайки се с констатацията,
че това вещество не е открито в кръвта му, а като неактивен метаболит в урината му.
Този извод не бил базиран на доказателствата по делото и бил в противоречие както с
констатациите на наказателния съд, имащи обвързващо действие за гражданския съд,
така и с признанието на водача за употребена цигара марихуана на датата на
инцидента 24.09.2019 г. Застрахователят своевременно оспорил заключението и
поискал допускането на повторна експертиза, но съдът оставил без уважение искането
2
с мотив, че такава не е необходима с оглед наличието на акт на наказателния съд,
обвързващ го съгласно чл.300 ГПК. Поради допуснатото процесуално нарушение
останали неизяснени релевантни за определяне размера на съпричиняването факти.
Поддържа, че определеният от съда принос на пострадалия в размер на 80 % е
занижен – било установено, че ищецът е управлявал мотоциклета си със скорост
двойно по-висока от разрешената, като при спазване на ограничението е могъл да
предотврати произшествието, а дори и при превишената скорост е имал възможност
чрез своите действия да намали вредите, но в случая той изобщо не реагирал на
възникналата опасност, която е могъл да възприеме от разстояние не по-малко от 100
м. Отделно заема становище, че определеният от съда размер на обезщетението 30 000
лв. е завишен с оглед реално претърпените от ищеца вреди и при съобразяване на
факта, че Ф. не е провеждал рехабилитационни процедури, които биха способствали за
по-бързото му възстановяване. Моли решението в обжалваната му част да бъде
отменено и съдът да отхвърли исковите претенции. Претендира разноски за
производството.
Въззивните жалби са процесуално допустими – подадени от легитимирани
страни, в законовия срок, срещу подлежащ на обжалване акт.
В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши
служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и намира, че
съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от
законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в
писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения,
обуславящи неговата недопустимост. Неоснователно е оплакването на „ОЗК –
Застраховане“ АД за произнасяне от съда по недопустим иск, поради това, че към
датата на предявяването му не бил изтекъл предвиденият в чл.498, ал.3 КЗ тримесечен
срок от сезиране на застрахователя с извънсъдебна претенция и съответно липсвала
абсолютна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на правото на иск.
Действително исковата молба е била недопустима като преждевременно предявена на
07.08.2024 г., тъй като не е било спазено изискването на чл.498, ал.3 КЗ тя да е
предшествана от отправена до застрахователя на виновния водач извънсъдебна
претенция, по която да е налице отказ за заплащане на обезщетение или да е
определено такова в размер, с който пострадалото лице не е съгласно. Такава
извънсъдебна претенция е отправена едва след завеждане на иска – на 08.08.2024 г.
Същевременно в хода на производството искът е станал допустим, защото от
съдържанието на отговора на исковата молба и от поддържаната в процеса теза
включително и с въззивната жалба става ясно, че застрахователят отказва да заплати
обезщетение, като релевира възражение за съпричиняване в изключителна степен на
вредоносния резултат от страна на ищеца, признат с влязъл в сила акт на наказателния
съд за виновен за настъпването на ПТП. Решението е постановено по допустим иск и
3
поради това е процесуално допустимо.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, в предметния обхват на въззивното производство, намира следното:
Релевантните за спора факти са правилно изяснени от първоинстанционния съд
и те са следните: Ищецът В. Т. Ф. е пострадал на 24.09.2019 г. в Плевен, ул. Цар
Самуил при ПТП, реализирано между управлявания от него мотоциклет „Ямаха“ и
управлявания от А. А. М. лек автомобил „БМВ“. Механизмът на ПТП е изяснен от
заключението по приетата авто-техническа експертиза: Лекият автомобил се движил
със скорост от 35,2 км/ч в дясна пътна лента, в който момент в лява пътна лента след
излизане от десен за него завой се движил управляваният от Ф. мотоциклет със
скорост 74,2 км/ч. Максимално разрешената скорост на движение в този пътен участък
е 40 км, установена с пътен знак. Водачът на автомобила предприел действия с
кормилния кръг за преминаване в лявата пътна лента, когато автомобилът се намирал
на разстояние 13,63 м от мястото на удара, а мотоциклетът – на 37,3 м от него, при
което траекториите се пресекли и в лявата пътна лента настъпил страничен кос удар
между лява страна за БМВ (предна лява врата, преден ляв калник и предна лява гума)
и предна част на мотоциклета. След излизане от десния за него завой мотоциклетистът
имал видимост не по-малко от 100 м, както и водачът на автомобила имал техническа
възможност да го види в огледалата за обратно виждане. Според вещото лице водачът
на лекия автомобил е имал техническа възможност да предотврати ПТП, ако беше
пропуснал движещото се в лявата пътна лента МПС, което е имал възможност да
възприеме, и бе предприел маневрата след това. От своя страна, при управление на
мотоциклета с разрешената скорост на движение от 40 км/ч и по-малка от нея водачът
на мотоциклета е имал техническа възможност да предприеме спиране и да спре до
мястото на удара, с което също би предотвратил ПТП. Експертът посочва, че дори ако
при избраната превишена скорост на движение той е реагирал своевременно към
момента на възникване за него на опасността вследствие отклонението на лекия
автомобил наляво, за което по делото липсвали обективни данни, то ПТП отново би
настъпило, но ударът би се осъществил при скорост 44,8 км/ч. С влязло в сила
споразумение по НОХД № 535/2023 г. по описа на РС – Плевен във връзка с
процесното ПТП водачът А. А. М. се признава за виновен за причиняване по
непредпазливост на средна телесна повреда на повече от едно лице, в това число на
ищеца Ф., вследствие от нарушаването правилата за движение – чл.5, ал.1, т.1, чл.5,
ал.2, т.1, чл.6, т.1, чл.25, ал.1, чл.25, ал.2 и чл.39 ЗДвП. Същевременно с влязло в сила
споразумение по НОХД № 2362/2021 г. по описа на РС – Плевен ищецът В. Т. Ф. също
се признава за виновен за причиняване по непредпазливост при същото ПТП на средна
телесна повреда на пътника в управлявания от него мотоциклет П. Д. поради
допуснато нарушение на „чл.20, ал.2 ЗДвП вр. чл.47, ал.1 и ал.3 ППЗДвП – когато
стойността на скоростта, която не трябва да се превишава, е различна от посочената в
4
ал.1, това се сигнализира с пътен знак – Б26 „Забранено е движението със скорост, по-
висока от означената – 40 км/ч.“, като деянието е извършено в пияно състояние – с
концентрация на алкохол в кръвта 1.24 ‰, установена с протокол за химическо
изследване, и след употреба на наркотични вещества – марихуана и амфетамин,
установена с химическа експертиза. Медико-биологичните характеристики на
получените от Ф. при процесното ПТП увреждания, проведеното лечение, интензитета
на търпените болки, възстановителния период, последиците за здравето и отражението
в личния и социалния му живот са изяснени от приетата по делото съдебно-
медицинска експертиза и свидетелските показания. Отговорността на водача на лекия
автомобил Александър Михайлов е предмет на валидна към датата на събитието
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилиситите“, сключена с „ОЗК –
Застраховане“ АД, към което дружество пострадалият е отправил извънсъдебна
претенция на 08.08.2024 г.
При изяснената фактическа обстановка първоинстанционният съд е формирал
правен извод за основателност на предявените искове по чл.432, ал.1 КЗ при доказано
осъществяване изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на
застрахователя на виновния деликвент за обезщетяване на вредите от конкретното
ПТП. Този извод се споделя от ВТАС. На основание чл.300 ГПК одобреното по
отношение на водача Михайлов споразумение, което съгласно чл.383, ал.1 НПК има
последиците на влязла в сила присъда, е задължително за гражданския съд,
разглеждащ последиците от деянието относно извършването на деянието, неговата
противоправност и вината на деликвента. Противоправното поведение на същия се
изразява в допуснати нарушения на ЗДвП и конкретно на изискванията на чл.25, ал.1
ЗДВП, задължаващи водача преди да предприеме каквато и да е маневра като
например да се отклони надясно или наляво по платното, в частност да премине в
друга пътна лента, да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в
движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да
извърши маневрата при съобразяване на тяхното местоположение, посока и скорост и
чл.25, ал.2 ЗДвП, задължаващ го при извършване на маневра, която е свързана с
навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, да пропусне движещите се по
нея ППС. Вследствие на това поведение е настъпил вредоносен за ищеца резултат и
застрахователят на виновния водач следва да го обезщети за всички вреди, които се
намират в пряка причинно-следствена връзка с деянието.
По отношение на обезщетението за неимуществени вреди:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост съгласно чл.52 ЗЗД, при съобразяване претърпените болки и страдания,
тяхната интензивност и продължителност, проведеното лечение, настъпилото
възстановяване, наличието на трайни последици за здравето, засягането на социалния
5
и професионален живот и други релеванти обстоятелства, съобразно указанията,
дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС. За да определи справедливия
размер на обезщетението в настоящия казус съдът отчете следните фактори:
Към датата на ПТП В. Т. Ф. е на 32 г. В пряка причинно-следствена връзка с
процесното ПТП той е получил фрактура на дясната лакътна кост, охлузвания по десен
горен крайник (по мишница, лакът, предмишница), оток и кръвонасядане в областта на
лакътя и предмишницата, охлузвания и разкъсно-контузна рана на дясното коляно.
Съгласно съдебно-медицинската експертиза уврежданията на меките тъкани са довели
до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, с възстановителен период
от около 2 до 3 седмици, през който раните са зараснали и болковата симптоматика е
отшумяла. Вещото лице не е направило разграничение по отношение на разкъсно-
контузната рана на дясното коляно, която, видно от издадената на ищеца епикриза от
УМБАЛ Плевен – Отделение по ортопедия и травматология, е била с приблизителна
дължина 7-8 см, достигала е в дълбочина до нивото на фасцията и се е наложило да
бъде хирургически обработена с поставяне на дренаж. Счупването на дясната лакътна
кост е наложило поставянето на гипсова имобилизация за 2 дни и провеждането след
това на оперативно лечение с открито наместване на фрагментите и фиксацията им с
плака и винтове, като ищецът е бил хоспитализиран 5 дни. От показанията на св. Г. Ф.а
– съпруга на ищеца – се установява, че 2 седмици след операцията са махнали конците
и след това 2,5 месеца ищецът е носил лонгета за обездвижване на ръката. Това
съответства на заключението на вещото лице, че счупването е довело до обездвижване
на крайника за срок от около 2-2.5 месеца. Експертът е посочил, че при нормално
протичане на оздравителния процес такава травма води до трайно затрудняване на
движението на крайника за около 3-4 месеца, както и на годността за физически труд
за около 3-5 месеца. Показанията на Ф.а и св. Т. Ф. – баща на ищеца – очертават
приблизително същата продължителност на търпените от пострадалия болки,
страдания, ограничения и затруднения в битов план и в професионален аспект.
Съпругата му посочва, че 3 месеца след операцията ищецът изпитвал интензивни
болки особено през нощта, когато те се засилвали и той често се будел, бил
обездвижен за 2,5 месеца и имал трудности в самообслужването, като се нуждаел от
помощ при хранене, придвижване, качване по стълби. Сочи, че раната на коляното
била зашита след инцидента и тази травма силно затруднявала движението на
крайника и придвижването на съпруга й за период от около 2 месеца. Баща му излага,
че и при връщането си в Англия, където живеел трайно, синът му продължавал да има
силни болки в дясната ръка и коляното. И двамата свидетели дават показания, че
ищецът се върнал на работа след третия месец, но тъй като работата му била свързана
с тежък физически труд, какъвто той не можел да полага, бил преназначен на позиция,
свързана с административна дейност. След 6 месеца напуснал, но съгласно
показанията на св. Ф. причината била по-ниското заплащане, което не го
6
удовлетворявало и със съпругата му предприели „други ходове“. Свидетелите сочат,
че след ПТП той изпитвал страх и нямал желание да шофира, както и изпадал в
паника, когато се вози в автомобил. При липсата на твърдения и ангажирани като
доказателство по делото медицински документи с данни за усложнения, за удължен
оздравителен процес и остатъчна симптоматика, за контролни прегледи и посещения
на лекар с оплаквания по повод травмите, за провеждани физиотерапия и
рехабилитация, съдът приема, че при ищеца оздравителният период е протекъл в
рамките на обичайния при конкретния вид травми период 4- 5 месеца и е приключил с
пълно възстановяване на увредения крайник. Този извод се налага и с оглед
обстоятелството, че ищецът не се е явил да бъде прегледан от вещото лице за
установяване на актуалното състояние на дясната му ръка.
При съвкупния анализ на всички изложени обстоятелства ВТАС споделя извода
на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди е в размер на 30 000 лв., колкото е претендирано от него с
исковата му молба. Неоснователно е оплакването на застрахователя, че този размер е
завишен. Същият може да се приеме за паричен еквивалент на търпените болки,
страдания и ограничения в личния и социален живот с оглед естеството на получените
от Ф. увреждания, проведеното оперативно лечение на фрактурата на дясната ръка с
поставен метален имплант с винтове и хирургичната обработка на разкъсно-
контузната рана на коляното, настъпилото пълно възстановяване на увредения крайник
в рамките на обичайния за такава травма период от 4-5 месеца, липсата на усложнения
и трайни последици, обстоятелството, че увреденият крайник е активната дясна ръка
на ищеца, което е затруднило самообслужването му и което заедно с травмата на
коляното е обусловило нуждата от чужда помощ в ежедневието за срок от около 3
месеца, търпените интензивни болки и страдания в период от 3 месеца, неудобствата в
битов и професионален аспект. За определяне на този размер съдът съобрази и
икономическата конюнктура в Р България към датата на ПТП – 2019 г., ориентир за
която са лимитите на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна
заплата – 560 лв. и средната работна заплата в страната по данни на НСИ – около 1
170 лв. Безспорно е, че към настоящия момент икономическата обстановка е силно
променена, което се индикира от увеличените през 2024 г. лимити на застрахователно
покритие и от значителното нарастване и на минималната, и на средната работна
заплата /съответно 1 077 лв. и около 2 500 лв./, но релевантният момент за определяне
на обезщетението е датата на настъпване на ПТП и затова следва да се вземе предвид
обстановката към средата на 2019 г. Съдът отчита и съдебната практика по казуси със
сходни травматични увреждания към релевантния за делото времеви период.
Съдилищата са присъждали обезщетения средно между 20 000 лв. и 50 000 лв. при
съобразяване спецификите на всеки казус, като по-ниските обезщетения са
присъждани при фрактури, които са лекувани консервативно.
7
По отношение на обезщетението за имуществени вреди:
Разходите на ищеца за заплатени средства за медицинско изделие и консумативи
са доказани по основание и размер – те са направени във връзка с проведеното му
оперативно лечение и са в размер на сумата 1 564.30 лв. Тази претенция е основателна
в пълния заявен размер.
Претенцията за присъждане на разноските, направени от Ф. в качеството му на частен
обвинител по НОХД № 535/2023 г. по описа на РС – Плевен, е неоснователна. Съгласно
чл.493, ал.1, т.4 КЗ, на която норма се позовава ищецът, застрахователят покрива и разумно
направените от увреденото трето лице „разходи по предявяване на претенцията по т.1-3,
включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахования.“. Наречието
„включително“, означаващо „заедно със“, „както и“ или „в това число и“ се употребява, за
да се подчертае, че нещо, е част от група или цяло, при което от тълкуването на текста
следва, че съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахования, които подлежат на
заплащане от застрахователя, са част от общите разходи по предявяване на претенцията по
т.1-3. Тези претенции са за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно
увреждане или смърт /т.1/; за вреди, причинени на чуждо имущество /т.2/ и за пропуснати
ползи, които представляват пряк и непосредствен резултат от увреждането /т.3/, т.е.
застрахователят е длъжен да покрие само тези съдебни разноски, които са присъдени в
тежест на застрахования и в полза на пострадалия по предявени от последния искове за
ангажиране гражданската отговорност на деликвента за обезщетение на претърпените
вреди. Разноските за заплатено адвокатско възнаграждение по НОХД № 535/2023 г. по описа
на РС – Плевен – предмет на иска за обезщетение за имуществени вреди – безспорно са
съдебни разноски, присъдени в полза на ищеца и в тежест на застрахования, но те не са
направени във връзка с претенция за обезвреда на претърпените вреди, а във връзка с
ангажиране на наказателната отговорност на деликвента за извършено от него престъпление
по НК. Ф. не ги е сторил в качеството си на граждански ищец, а като частен обвинител по
делото, т.е. не са включени от законодателя в предметния обхват на чл.493, ал.1, т.4 КЗ. По
изложените съображения решението на ОС – Плевен, с което искът за имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по НОХД № 535/2023 г. по описа на
РС – Плевен, в размер на 1 500 лв., е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Окончателните размери на дължимите на Ф. обезщетения са обусловени от
основателността на наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от него чрез управление на мотоциклет без правоспобосност на
водач, при превишена скорост, в нетрезво състояние и след употребата на наркотични
вещества. Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване
по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на
дължимото обезщетение за вреди от деликт изисква доказвани по безспорен начин
конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е
способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал условия или е
8
улеснил настъпването на неблагоприятните последици. Съпричиняването подлежи на
доказване от застрахователя, който с позоваване на него цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице. ВТАС намира, че Ф. е съпричинил
настъпването на ПТП и оттам на вредите, като сред основанията, сочени от
застрахователя, приносът му се изразява единствено в управлението на мотоциклета
му с превишена скорост. Неоснователно е възражението, че пострадалият е бил
неправоспособен водач. Той притежава свидетелство за правоуправление, издадено във
Великобритания и същото е приложено към приобщеното като доказателство НОХД
№ 2362/ 2021 г. на РС – Плевен и конкретно на л.122 в ДП № 3838/ 2021 г. по описа на
ОД на МВР – Плевен. Притежаването на правоспособност е отчетено в наказателното
производство, защото липсата на такава не е включена като квалифициращ белег на
извършеното от Ф. деяние в повдигнатото му обвинение и в подписаното
споразумение. С оглед изяснения механизъм на ПТП ищецът не е допринесъл за
реализирането му с това, че е управлявал мотоциклета след употребата на алкохол и
наркотични вещества. Фактът, че той е признат за виновен в извършването на
квалифициран състав на престъпление по транспорта, при квалифициращи го
признаци „в пияно състояние“ и „след употреба на наркотични вещества“, не е
равнозначен на извод, че по този начин той е допринесъл за настъпването на ПТП.
Процесното ПТП е реализирано при независимо съизвършителство – от една страна от
застрахования при „ОЗК – Застраховане“ АД водач на лекия автомобил Михайлов чрез
допуснати нарушения на чл.25, ал.1 и ал.2 ЗДвП и от друга страна от пострадалия Ф.
чрез допуснато нарушение на чл.21, ал.2 ЗДвП – превишаване на скоростта, означена с
пътен знак. В споразумението по НОХД очевидно погрешно е посочена нормата, която
е нарушена от Ф., вместо на чл.21, ал.2 ЗДвП – чл.20, ал.2 ЗДвП, защото текстуално е
възпроизведено съдържанието именно на чл.21, ал.1 ЗДвП, при това с обвързване на
относимата към нея разпоредба на чл.47, ал.1 и ал.3 ППЗДвП. Вещото лице е
категорично в заключението си, че силно превишената скорост не е позволила на
ищеца да спре при внезапно възникналата за него опасност, създадена от попътно
движещия се лек автомобил, и че ако същият беше управлявал мотоциклета при
спазване на ограничението, въведено с пътен знак В26, той е имал техническа
възможност да реагира за спиране при възникване на опасността и да спре преди
мястото на удара. ПТП не е настъпило поради неадекватна реакция на мотоциклетиста,
за да се обсъжда повлияването му от алкохола и наркотичните вещества – дори и
водачът да не беше употребил алкохол и наркотици, при управление със скорост от
74,2 км/ч. ударът между двете ППС щеше да настъпи при конкретния механизъм, а
изборът на тази скорост не може еднозначно да се свърже с употребен алкохол и
наркотици. Поради изложеното съдът в настоящия му състав намира, че управлението
на мотоциклета от пострадалия след употреба на алкохол и наркотични средства няма
отношение към причинно-следствения процес за настъпване на ПТП и вредоносния
9
резултат.
За да се определи приноса на всеки от участниците в ПТП, следва да се
съпоставят допуснатите от тях нарушения на правилата на ЗДвП. В случая съдът
оценява приноса на застрахования деликвент като по-голям от този на пострадалия
ищец, тъй като именно неговото противоправно поведение е създало опасност за
движението. Той е предприел маневра за преминаване в лявата пътна лента, без да се
съобрази с местоположението на мотоциклетиста, който се е приближавал по същата и
когото той е имал възможност да възприеме и наблюдава от разстояние най-малко 100
м., не се е убедил, че няма да създаде опасност за него и не го е пропуснал. Ако не
беше допуснал тези нарушения, до ПТП нямаше да се стигне дори и при допуснатото
от ищеца нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП. Съдът приема, че приносът на застрахования
водач е 60 %, а този на пострадалия – 40 %.
С оглед приетия обем на съпричиняване на вредите от пострадалия Ф.
определените му обезщетения следва да бъдат редуцирани с 40 %, т.е. дължимото от
застрахователя обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 18 000 лв., а това за
имуществени вреди – заплатени средства за медицинско изделие и консумативи – на
938.58 лв. Решението на ОС – Плевен следва да бъде отменено в частта, с която искът
за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 6
000 лв. до 18 000 лв., а искът за обезщетение за претърпени имуществени вреди –
заплатени средства за медицинско изделие и консумативи – за разликата над 312.86 лв.
до 938.58 лв. На ищеца следва да се присъдят допълнителни обезщетения в размер на
тези разлики със законната лихва върху тях, считано от 08.08.2024 г. до окончателното
изплащане. Решението в останалата му обжалвана част – с която са отхвърлени искът
за неимуществени вреди за сумата над 18 000 лв. до 30 000 лв. и искът за имуществени
вреди над 938.58 лв. до 1 564.30 лв. – е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
По разноските: При този изход на спора следва да бъде отменено решението на
ОС – Плевен и в частта за разноските, с която В. Т. Ф. е осъден да заплати на „ОЗК –
Застраховане“ АД разноски за производството, съразмерно на отхвърлената част от
исковете, за сумата над 2 088.97 лв. до 4 138.29 лв.
На процесуалния представител на ищеца адв. Ваня П. от АК – Плевен на
основание чл.38, ал.2 ЗАдв. следва да се присъди допълнително адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство, съразмерно на уважените
искове. За предявените от нея искове дължимото минимално адвокатско
възнаграждение съгласно Наредба № 1 е в размер на 3 050 лв. за иска за
неимуществени вреди и 606.40 лв. за иска за имуществени вреди или съразмерно на
уважените искове /за сумата 18 938.58 лв./ застрахователят следва да й заплати
2 094.33 лв. След приспадане на присъдената от ОС – Плевен сума от 751.28 лв. остава
10
дължима сумата 1 343.05 лв. За въззивното производство на адв. П. също следва да
бъде определено адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. Съдът
определя същото на 2 500 лв. за процесуално представителство и защита по жалбата
срещу решението относно обезщетението за неимуществени вреди и 500 лв. за защита
по жалбата срещу решението относно обезщетението за имуществени вреди – общо
3 000 лв. Съразмерно на уважената част от жалбата й /за сумата 12 625.72 лв. при
обжалван интерес 26 751.14 лв./ на адв. П. следва да се присъди сумата 1 416 лв.
На „ОЗК – Застраховане“ АД не следва да се присъждат разноски за въззивното
производство за защита по собствената му жалба, която е счетена от съда за изцяло
неоснователна. Следва да му бъдат присъдени направените разноски за защита срещу
жалбата на насрещната страна, съразмерно на отхвърлената й част. Обжалваният
интерес пред ВТАС е 26 751.14 лв., уважената част е 12 625.72 лв., а отхвърлената –
14 125.42 лв. От направените разноски в общ размер на 3 612 лв. с ДДС Ф. следва да
заплати на застрахователя сумата 1 907 лв.
„ОЗК – Застраховане“ АД следва да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт – по сметка на ВТАС – допълнителна държавна такса върху уважените искове в
размер на 770.03 лв., от която сума 505.03 лв. – допълнителна държавна такса за
първоинстанционното производство и 265 лв. – държавна такса за въззивното
производство, както и сумата 150.48 лв. – деловодни разноски, дължими съобразно
уважената част от исковете, над присъдената от ОС – Плевен сума за такива в размер
на 70 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 39/ 01.04.2025 г. по т.д. № 128/ 2024 г. по описа на ОС –
Плевен в частта, с която са отхвърлени предявеният от В. Т. Ф. против „ОЗК –
Застраховане“ АД иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в резултат на пътно транспортно произшествие в гр. Плевен на 24.09.2019 г. за
разликата над 6 000 лв. до 18 000 лв. и иск за заплащане на обезщетение за претърпени
имуществени вреди от същото ПТП – заплатени средства за медицинско изделие и
консумативи – за разликата над 312.86 лв. до 938.58 лв., заедно със законната лихва
върху обезщетенията, считано от 08.08.2024 г. до окончателното изплащане, както и в
частта за разноските, с която В. Т. Ф. е осъден да заплати на „ОЗК – Застраховане“
АД разноски за производството, съразмерно на отхвърлената част от исковете, над
2 088.97 лв. /две хиляди осемдесет и осем лв. и 97 ст./ до 4 138.29 лв., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ОЗК – Застраховане“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
11
управление гр. София, ул. Св. София № 7, ет.5, да заплати на В. Т. Ф. с ЕГН
**********, от гр. Плевен, ***********, допълнително застрахователно обезщетение
за неимуществени вреди от ПТП, настъпило в гр. Плевен на 24.09.2019 г. в размер на
12 000 /дванадесет хиляди/ лв. /разликата над 6 000 лв. до 18 000 лв./ и допълнително
застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото ПТП –
заплатени средства за медицинско изделие и консумативи – в размер на 625.72 лв.
/шестстотин двадесет и пет лв. и 72 ст./ - /разликата над 312.86 лв. до 938.58 лв./,
ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 08.08.2024 г. до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „ОЗК – Застраховане“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. Св. София № 7, ет.5, да заплати на основание чл.38, ал.2
ЗАдв. на адв. В. П. от АК – Плевен допълнително адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство и защита на В. Т. Ф. пред ОС – Плевен и адвокатско
възнаграждение за производството пред ВТОС, съразмерно на уважената част от
жалбите, в общ размер на 3 510.33 лв. /три хиляди петстотин и десет лв. и 33 ст./
ОСЪЖДА В. Т. Ф. с ЕГН **********, от гр. Плевен, ***********, да заплати
на „ОЗК – Застраховане“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. Св. София № 7, ет.5, сумата 1 907 /хиляда деветстотин и седем/ лв. –
направени разноски за защита срещу жалбата на насрещната страна, съразмерно на
отхвърлената й част.
ОСЪЖДА „ОЗК – Застраховане“ АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. Св. София № 7, ет.5, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ВТАС сумата 770.03 лв. /седемстотин и седемдесет лв.
и 3 ст./ – допълнителна държавна такса върху уважените искове и сумата 150.48 лв.
/сто и петдесет лв. и 48 ст./ – деловодни разноски, дължими съобразно уважената част
от исковете, над присъдената от ОС – Плевен сума за такива в размер на 70 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12