№ 253
гр. С., 28.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на трети ноември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Биляна Д. Коева
при участието на секретаря Айсен Ахм. Моллахасан
като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело №
20254230100857 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по предявени при условията на субективно съединяване от
ищеца С. С. С. срещу ответника „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК ********* и ответника
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК ********* искове за
прогласяване недействителността на договор за кредит „Бяла Карта“ от 18.02.2021 г.,
сключен между С. С. С., ЕГН: **********, в качеството й на кредитополучател и
първия ответник - Аксес Файнанс“ АД в качеството му на кредитодател, вземанията по
който договор са били прехвърлени на втория ответник - „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД, на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД във
вр. с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на 18.02.2021 г. между ищцата и „Аксес Файнанс“
АД (ответното дружество е универсален правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД,
след извършено преобразуване чрез промяна на правната форма) бил сключен договор
за кредит „Бяла Карта“. Към договора били налице Приложение № 1 към договор за
кредит „Бяла Карта“ с КИД № 901228 от 18.02.2021 г. „Рамков договор за издаване и
предоставяне на платежна карта Бяла Карта“ и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити. Налице е и Анекс към
Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.02.2021 г. с КИД 901228, в който било уговорено
сключването на застраховка.
Сочи се, че на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, във връзка със сключен Договор за
прехвърляне на парични задължения от дата 11.11.2016 г. и Приложение № 1 от 27 юни
2023 г. между „Аксес Файнанс“ АД (цедент) и „Агенция за контрол на просрочени
1
задължения“ АД, (цесионер) задълженията, произтичащи от Договор за кредит №
901228, сключен от „Аксес Файнанс“ АД със С. С. С. били изкупени от втория
ответник.
Излагат се съображения, че Договор за кредит „Бяла Карта“ от 18.02.2021 г. бил
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради следните
причини: Клаузата за неустойка не била включена в ГПР, поради което самия ГПР бил
неправилен и заблуждаващ. Клаузата на чл. 15, ал.1 от Договора възлагала в тежест на
ищцата в рамките на 5 дена, считано от датата на активиране на предоставената карта
да предостави на ответника обезпечение по кредита, изразяващо се в поръчителство.
Изпълнението на това задължение в петдневен срок било на практика невъзможно с
оглед на изискуемите на ответното дружество изисквания към поръчителя
(предоставяне на документи, че поръчителя получава брутен доход от минимум 1500
лева, липса на записи в ЦКР и пр.). По отношение на втората опция- да се предостави
банкова гаранция в рамките на 5 дни, считано от датата на активиране на
предоставената карта: изискванията, които посочената клауза от договора възвеждали
за потребителя са неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер, макар и револвиращ
(300.00 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция, която да обезпечава неопределено по своя размер задължение, което да
включва главница, лихви, неустойки и пр. и то в петдневен срок.
Неустойката била с характер на възнаграждение и следвало да бъде включена
изначално при формирането на ГПР.
Отделно от това се твърди, че застраховката била прибавена към главницата,
което също водело до неправилно посочване на ГПР. Така на практика се увеличавал
размерът на възнаградителната лихва и съответно размерът на ГПР, доколкото
допустимият размер на ГПР се определял съобразно стойността на главницата по
договора.
Искането към съда е да бъдат уважени така предявените искове. Претендират се
разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Аксес Файнанс“ АД е подал отговор
на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. Сочи, че предвид това, че вземането му било цедирано, ищецът нямал
правен интерес от водене на делото срещу първия ответник и исковете са
недопустими. Излагат се и подробни съображения за неоснователност на предявените
искове. Поддържа се, че в договора имало ясно фиксиран уговоррен ГЛП, както и че
непосочване на методиката на формиране на ГПР не е основание за недействителност
на договора. По отношение на сключената засдтраховка се поддържа, че същата била с
2
доброволен и допълнителен характер, което изключвало включването й в ГПР.
Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции в цялост и присъждане
на сторените по делото разноски. Направено е възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна.
Извън срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД е подал отговор на исковата молба. Поддържа се, че предявеният иск
бил недопустим, тъй като предявяването на отрицателен установителен иск за
недължимост на вземане, за което била издадена заповед за изпълнение било
недопустимо, поради липса на правен интерес и наличие на друг процесуален ред. В
отговора се излагат и съображения за неоснователност на предявения иск.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По отношение на възраженията на ответниците по делото за недопустимост на
предявения иск, съдът намира следното:
По възражението на „Аксес финанс“ АД за липса на правен интерес от
предявяване на исковата претенция спрямо него, поради цедиране на вземането на
другия ответник:
Правната теория и в съдебната практика еднозначно приема, че договорът за
прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва между първоначалния и новия кредитор и
има за цел да измени титуляря на вземането в отношенията с длъжника, без
цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител на
задълженията. Не е страна по договора за цесия и длъжникът, но последиците,
породени от същия несъмнено пряко го засягат. Затова макар цесията да е договор
между цедента и цесионера, с извършването и длъжникът не се лишава от правата,
които има към цедента. Едно от най- важните средства за неговата правна защита е
съхраняване на възраженията му, които може да противопостави - арг. от чл. 103, ал. 3
ЗЗД. Това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване
на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение
във вр. с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за
нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които
има срещу цедента. Но ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен
конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си
остава страна по договора. По аргумент от по - силното основание следва да се
приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за
прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича
прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу
цедената, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от
3
предявяване на иска и срещу цесионера. В този смисъл е Решение № 127 от 30.07.2018
г. на ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о., ТК.
В случая, именно ответникът „Аксес Файнанс“ АД /универсален правоприемник
на „Аксес Файнанс“ ООД/ е цедент и първоначален кредитор.
Отделно от това, в случай на установена недействителност на договора за кредит
и при наличие на надплатени суми, длъжникът всякога има интерес да предяви
претенцията си за реституция на тези суми срещу неоснователно обогатилия се
кредитор. Претенцията за неоснователно обогатяване може да се предяви само спрямо
обогатилия се и неговите правоприемници, но не и срещу лицата, на които
първоначалният получател на неоснователно дадената имуществена ценност е
прехвърлил същата с последваща сделка.
Безспорно, в настоящия случай, длъжникът има интерес да предяви иска и срещу
цесионера – втория ответник „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД,
доколкото при наличие на действителен договор за цесия, същият може да претендира
изпълнение по договора за кредит сключен между първоначалния кредитор и
длъжника.
По отношение възраженията на „Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД за недопустимост на отрицателен установителен иск за недължимост на вземане,
за което е била издадена заповед за изпълнение, следва да се посочи, че настоящото в
настоящото производство не е предявен отрицателен установителен иск за
недължимост на вземане, а иск за прогласяване на недействителност на договор за
кредит, поради което възраженията в този смисъл са неотносими към предмета на
делото.
По основателността на предявените активно субективно съединени искове, съдът
намира следното:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните за
безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че на
18.02.2021 г. между ищцата и „Аксес Файнанс“ АД (ответното дружество е
универсален правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД, след извършено преобразуване
чрез промяна на правната форма) бил сключен договор за кредит „Бяла Карта“ с
посоченото в исковата молба съдържание. Към договора били налице Приложение № 1
към договор за кредит „Бяла Карта“ с КИД № 901228 от 18.02.2021 г. „Рамков договор
за издаване и предоставяне на платежна карта Бяла Карта“ и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Налице е и
Анекс към Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.02.2021 г. с КИД 901228, в който било
уговорено сключването на застраховка; че на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, във връзка
със сключен Договор за прехвърляне на парични задължения от дата 11.11.2016 г. и
Приложение № 1 от 27 юни 2023 г. между „Аксес Файнанс“ АД (цедент) и „Агенция за
4
контрол на просрочени задължения“ АД, (цесионер) задълженията, произтичащи от
Договор за кредит № 901228, сключен от „Аксес Файнанс“ АД със С. С. С. били
изкупени от втория ответник.
Следва да се посочи, че съдържанието на процесния договор за кредит не е
спорно между страните. С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът
приема, че страна по същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид
което приложими в настоящия случай са разпоредбите на ЗПК. Разпоредбите на чл.
10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
От приетото и неоспорено от страните заключение на допусната по делото
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно и компетентно
изготвено, се установява, че ефективният годишен процент на разходите по процесния
договор „Бяла карта“ възлиза приблизително 131 %.
Основателно от страна на ищеца по предявения иск се поддържа, че е налице
нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет. В конкретния случай от заключението се установява, че в общите разходи по
кредитаа, освен начислената лихва, са включени и предвидените допълнителни
неустойки и застрахователна премия. Съдът счита, че вземането за неустойка, на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало
да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент
на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
5
Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де
факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на
изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход
по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то този договор не съдържа реалния
размер на процента на разходите. Следователно и сама по себе си клаузата за
неустойка се явява нищожна с оглед нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Следва да се даде
отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор за кредит,
доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена неустойка).
Както се посочи и по-напред, след като неустойката не е включена като разход по
кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния
размер на процента на разходите. От заключението на вещото лице се установява и че
в ГПР не е включена предвидената застрахователна премия.
Определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази
норма „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. В случая получаването на кредита при предлаганите условия по
договора включва заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка .
Следователно застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде
включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Така Определение № 50685
от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., което настоящият съдебен
състав напълно споделя.
Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният
размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
6
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
аналогичен смисъл е и решение по дело C714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС, относимо
към изискването за реално посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с
потребител. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни.
По така изложените съображения съдът намира, че предявеният иск за
установяване недействителността на договора за кредит е основателен и следва да
бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат само на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
В производството се претендира и адвокатско възнаграждение уговорено на
основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1 от ЗАдв. Съгласно Определение № 215 от 17.01.2024
г. на ВКС по гр. д. № 3611/2022 г., I г. о., ГК и др. изявлението за наличие на
конкретното основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързва
съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно
за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е правната помощ по делото да е
осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, заявление, че предоставянето на правната
помощ е безвъзмездно и липса на данни, които да го опровергават, отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
В случая тези предпоставки са налице, с оглед което и съдът следва да определи
адвокатско възнаграждение, което ответникът да заплати в полза на процесуалния
представител на ищеца въз основа на критериите, изведени в съдебната практика:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата,
справедливост и необходимост насрещната страна да понесе тежестта на разноските на
насрещната страна (разумност и обоснованост на разноските) и не на последно място
икономическите условия в страната, измерител на които се явява МРЗ и цената на
иска. В настоящия случай адвокатът на ищеца не е присъствал в нито едно открито
съдебно заседание, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от
7
типичната за подобен вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед предмета и
страните.
С оглед изложеното и предвид представените доказателства за регистрация
по ЗДДС от страна на адв. А. Д., следва да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение с дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ размер на
адвокатското възнаграждение, в размер на 960 лева с ДДС. Само като ориентир за
определяне на адвокатското възнаграждение, съдът следва да взема предвид
размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за
адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч. т. д. №
1908/2022 г., на ВКС II т. о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г.
на ВКС, I т. о., Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т.
о. и др. на ВКС/, но тъй като последната е приета от съсловна организация, което
съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело № C-438/2022 г. на Съда на ЕС, национална
правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски
съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см.
на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява с
определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при
определяне на размер на адвокатското възнаграждение.
Ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят дължимата държавна такса в
полза на съда на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК в размер на 293,18 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН по предявения иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК от С. С. С.,
ЕГН **********, с адрес: с. С.к, общ. С., ул. ********** срещу „АКСЕС
ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша“ №
1, бл. 9, ет. 2 и „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот
Волов“ № 29, ет. 3 Договор за кредит „Бяла Карта“ от 18.02.2021 г., сключен между
С. С. С., ЕГН: **********, в качеството й на кредитополучател и първия ответник -
Аксес Файнанс“ АД в качеството му на кредитодател, вземанията по който договор са
били цедирани на втория ответник - „Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД.
ОСЪЖДА „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, ж.к.
Иван Вазов, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 и „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
8
управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 да заплатят на адв. А. Д., л. №
********** - САК, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗА, сумата от 960, 00 лв.
/деветстотин и шестдесет лева/ с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
ОСЪЖДА „АКСЕС ФАЙНАНС“ АД, ЕИК *********, с адрес: гр. София, ж.к.
Иван Вазов, ул. „Балша“ № 1, бл. 9, ет. 2 и „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 да заплатят по сметка на
Районен съд С., сумата в размер от 293,18 лв. /двеста деветдесет и три лева и
осемнадесет стотинки / дължима държавна такса на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
9