Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София,
27.05.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен състав, в публично заседание на седми март две хиляди и
петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА
ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ
ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело №
14484 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на П.И.Д. срещу решението на СРС, 34 ти
състав от 14.07.2015г. по гр.д. № 34101/2014г., с което е признато по реда на
чл. 422 ГПК задължението му към „К.” АД в размер на 532, 54 лева, формирано от
главница и лихва по договор за потребителски заем, представляващо част от
задължение по запис на заповед от 17.02.2012г. за 920 лева, отхвърлен е искът за разликата над 532, 54
лева до пълния предявен размер от 920 лева и са присъдени разноски.
Въззивникът
обжалва решението в частта, с която искът е уважен, с доводи за неправилност. Твърди,
че не са взети предвид възраженията му за разминаване между сумата, дължима до
договора за заем и тази по записа на заповед, както относно факта, че ценната
книга е издадена преди сключване на
заемния договор. Заявява, че тези разминавания налагат извод, че записът не обезпечава вземанията по договора за
револвиращ кредит от 09.04.2012г., поради което и е лишен от обезпечително-гаранционната
си функция. Настоява за основателност на възражението си за погасителна давност по чл. 147, ал.1 ЗЗД,
както и на това, че ценната книга е нищожна, тъй като нейният текст не съдържа
израза „запис на заповед”. Иска отмяна на
решението в обжалваната част и
постановяване на ново, с което искът бъде изцяло отхвърлен.
Въззиваемият
„К.” АД оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението
за валидно, допустимо и правилно в обжалваната част. В отговор на оплакванията
в жалбата излага следното:
Исковото
производство се е развило след заповедно, по което е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 т.9 ГПК на основание запис на заповед, издадена на
17.02.2012г., с падеж на предявяване,
предявена в деня на издаването, за сумата 1188, 20 лева. Противно на
оплакванията в жалбата, ценната книга е редовен от външна страна документ и
съдържа израза „запис на заповед” в самия текст, както изисква даденото в ТР
1/2005г. на ВКС разрешение - на ред четвърти е изписано ”срещу представяне на настоящата
запис на заповед”.
В
предявената в срока по чл. 415, ал.1 ГПК искова молба ищецът е разкрил
отношението на покритие, като е заявил, че то е възникнало от договор за револвиращ заем от 09.04.2012г.
за сума от 250 лева главница, вземанията по който са станали предсрочно
изискуеми. По повод отговора
по чл. 131 ГПК ищецът е депозирал уточнение към исковата молба от 23.03.2015г.,
от което на ответника е връчен препис на 30.03.2015г., с което е заявил, че отношението
на покритие е по друг договор, сключен между страните, пак за заем, но не
револвиращ и неговият номер е CN -82466/17.02.2012г. По него на ответника бил
отпуснат заем в размер на 550 лева , който, ведно с лихвите, не бил върнат в
указания срок.
Събраните
по делото доказателства и мотивите на първоинстанционния съд касаят именно така
уточненото отношение на покритие, поради което оплакванията в жалбата касателно
първоначално въведеното ( по договора от 09.04.2012г.) се явяват неотносими към
спора.
Записът на
заповед е издаден на датата, на която е подписан договор CN
-82466/17.02.2012г., а общите условия, неразделна част от последния, подписани
от ответника, предвиждат в т. 40 издаване на запис на заповед в полза на
заемодателя при подписване на договора. Общият размер на задължението на
заемополучателя за връщане на заетата сума е 888, 30 лева – главница и
възнаградителна лихва, а са предвидени за сметка на заемателя и административни
разходи. Заетата главница е усвоена, а ответникът е погасил част от задълженията
си, като е останала неплатена главница от
383, 52 лева и договорната лихва от 149, 12 лева ( така неоспореното заключение
на в.л. Панчева). Тези вземания, като задължения на ответника по каузалното
правоотношение между страните, са обезпечени от процесната запис на заповед.
Обстоятелството, че тя е за различна сума по никакъв начин не дискредитира
обезпечително- гаранционната й функция.
В
заключение, ищецът е доказал пълно, че има вземане срещу ответника за общо
532,64 лева, сбор от незаплатените
вноски по договор № CN -82466/17.02.2012г., за обезпечаване на чието изпълнение
е издадена процесната ценна книга, а ответникът не е доказал, че е погасил
задълженията си по договора, поради което и искът по чл. 415, ал.1 ГПК вр. с
чл. 535 ТЗ е основателен и доказан до общ размер от 532,64 лева.
Неотносимо
е възражението на ответника за изтекла давност по чл. 147, ал.1 ЗЗД. Цитираната
разпоредба е изцяло неотносима към казуса. Тя касае преклузивния срок, в който кредиторът следва да предяви иск срещу длъжника, за да
остане и поръчителят задължен. В случая ответникът не е поръчител, а длъжник и
вземанията му не са обезпечени с поръчителство, поради което цитираната
разпоредба е неприложима.
Предвид изложеното, като достига до еднакви крайни изводи с тези на
първоинстанционния съд, въззивният следва да потвърди решението му в
обжалваната част.
При този изход на спора на въззиваемия се следват разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Същите са в минималния размер от 300 лева по
НМРАВ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 34 ти състав от 14.07.2015г. по
гр.д. № 34101/2014г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА П.И.Д. ЕГН **********, съдебен адрес *** да плати на „К.” АД, ***, на основание чл.
78, ал.3 вр. с ал. 8 ГПК, сумата 300 лева разноски по делото пред въззивния
съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: