№ 498
гр. София, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от ЕВЕЛИНА ОГН. МАРИНОВА Въззивно
гражданско дело № 20211100508648 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20066735 от 15.03.2021 г. по гр.д. № 45366/2020 г. на СРС, ГО,
145 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу СТ. СТ. П.
искове, че СТ. СТ. П. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК,
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД,
сумата от 2 110, 78 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия в
периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г. за топлоснабден имот: апартамент № 81, находящ се
в гр. София, ж.к. ****, аб. № 330753, ведно със законната лихва от датата на
заявлението по чл.410 ГПК – 23.12.2019 г. до окончателното изплащане, сумата от 231,
55 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2017 г. – 12.12.2019 г.,
сумата от 48, 68 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода
м.11.2016 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по
чл.410 ГПК – 23.12.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 03.01.2020 г. по ч.гр.д. № 74762/2019 г. на
СРС, ГО, 145 състав.
Отхвърлен е искът за стойността на доставената топлинна енергия за сумата
над 2 110, 78 лв. до пълния предявен размер от 2 615, 65 лв. и за периода м.05.2016 г. –
м.10.2016 г., искът за мораторна лихва върху нея – за сумата над 231, 55 лв. до пълния
предявен размер от 353, 41 лв. и искът за мораторна лихва върху цената на дяловото
разпределение за периода 31.12.2016 г. – 12.12.2019 г. – в пълния предявен размер от 8,
03 лв.
Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 87, 33 лв. разноски за заповедното и сумата от 126, 84 лв. разноски за
1
исковото производство, съобразно уважената част от исковете.
Ищецът е осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата,
на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна защита в размер на 70, 47 лв. за заповедното производство и 92, 68 лв. за
исковото производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените
искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата СТ. СТ. П.. Счита, че решението в
обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния
закон и съдопроизводствените правила. Оспорва качеството си на потребител на
топлинна енергия за битови нужди и съществуването на облигационно
правоотношение с ищеца през исковия период. Позовава се на решение № 15147 от
08.12.2020 г. по адм. дело № 172/2019 г. на ВАС, с което цените за топлинна енергия
били обявени за незаконни. Оспорва претенцията за мораторна лихва по съображения,
че ищецът не ангажира доказателства за забава на длъжника и в частност – да е
публикувал сметките на интернет страницата си. Оспорва дължимостта на законна
лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на сумата
по съображения, че искът не е осъдителен, а установителен такъв, предявен по реда на
чл.422 ГПК. Оспорва претенцията за дялово разпределение по съображения, че не е
доказана по основание и размер, като излага съображения, че такова се извършва не от
ищеца, а от фирмата за дялово разпределение. Оспорва претенцията за мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение по съображения, че не са представени
доказателства за уговорен срок и начин за заплащане на услугата. Моли съда да отмени
решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба
от ищеца „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С исковата молба и уточняваща молба от 03.11.2020 г. ищецът твърди, че
ответницата СТ. СТ. П. е потребител на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот – апартамент № 81, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. №
330753, като му дължи сумата от общо 3 025, 77 лв., от която: сумата от 2 615, 65 лв.
главница за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2016 г. –
м.04.2019 г., сумата от 353, 41 лв. мораторна лихва за периода 15.09.2017 г. –
12.12.2019 г., сумата от 48, 68 лв., представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г., и сумата от 8, 03 лв.,
представляваща мораторна лихва върху нея за периода 31.12.2016 г. – 12.12.2019 г. Във
връзка с подадено на 23.12.2019 г. заявление по ч.гр.д. № 74762/2019 г. по описа на
СРС, 145 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми,
2
срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за
изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпили писмен отговор на исковата молба от
ответника, с който оспорва предявените искове. Оспорва да има вещни права върху
имота. Оспорва да се намира в облигационно правоотношение с ищеца. Позовава се на
чл.62 ЗЗП. Позовава се на изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за
стойността на доставената топлина енергия. Оспорва претенцията за дялово
разпределение по съображения, че дяловото разпределение се извършва от фирма за
дялово разпределение. По отношение на претенцията за мораторна лихва оспорва по
делото да са ангажирани доказателства за забава на длъжника, тъй като ищецът не
ангажира доказателства да е публикувал сметките на сайта си. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
На 23.12.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу СТ. СТ. П. за сумата от 2 615, 65 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода
м.05.2016 г. – м.04.2019 г., сумата от 353, 41 лв. мораторна лихва за периода 15.09.2017
г. – 12.12.2019 г., сумата от 48, 68 лв., представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г., и сумата от 8, 03 лв.,
представляваща мораторна лихва върху нея за периода 31.12.2016 г. – 12.12.2019 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 81, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 330753.
С разпореждане от 03.01.2020 г. по ч. гр. д. № 74762/2019 г. на СРС, 145
състав съдът е издал исканата заповед за изпълнение.
В срока по чл.414 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което
оспорва вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Представен е нотариален акт за продажба на недвижим имот № 31, том XIII,
рег. № 13758, дело № 2097/2006 г. от 18.12.2006 г., с който М.С.П. продава на СТ. СТ.
П. следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент № 81, находящ се в гр.
София, ж.к. ****, със застроена площ от 89, 10 кв. м., състоящ се от: две стаи, дневна,
кухня и сервизни помещения.
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. ****02 г.,
етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в
режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 28.01.2002 г. е сключен договор № 1975 между „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост с адрес: в гр. София, ж.к. „****, по силата на който дружеството се е
задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия
в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У-144/29.07.2015 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
3
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата
на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради
етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу
насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Не е спорно между страните, че за исковия период до процесния имот, който
е топлоснабден, е доставена топлинна енергия на исковата стойност, както и че е
извършвана услугата дялово разпределение на исковата стойност.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, с оглед на което
следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.
В предмета на делото са включени установителни искове, предявени от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, срещу която в срока по чл.414 ГПК е депозирано възражение от страна на
длъжника. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата
страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано
в §1, т.42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на
ЗЕ от 17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С т.1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017
г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за
4
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право
на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към
които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
От представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот №
31, том XIII, рег. № 13758, дело № 2097/2006 г. от 18.12.2006 г. се установява
качеството на ответницата на собственик на процесния имот, от което произтича
качеството й на клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по
спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите
условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014
г., и Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на
КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи
условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя /клиента/, по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника –
потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и
съдебната практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г.
на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението,
че за исковия период между ответницата и топлопреносното предприятие е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот, с оглед на което
неоснователно се явява възражението на жалбоподателката в обратен смисъл.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ (чл.139 – чл.148) и действалата пред исковия период Наредба №16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.).
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на
собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално
потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за
дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната
част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В случая не е спорно между страните, че за исковия период до процесния
имот, който е топлоснабден, е била доставена топлинна енергия на исковата стойност.
5
Относно цитираното решение № 15147 от 08.12.2020 г., постановено по адм. дело №
172/2019 г. на ВАС, на съда е служебно известно, че със същото е отменено решение №
6511/08.11.2018 г. по адм. дело № 4607/2017 г. по описа на АССГ, като вместо това е
отменено решение № Ц-6/07.04.2017 г. на КЕВР. Решението е постановено на
08.12.2020 г. /след процесния период/ и по арг. от нормата на чл. 195, ал. 1 АПК има
действие за напред, поради което е неотносимо към процесния случай.
Като е приложил института на погасителната давност с оглед своевременно
заявеното от ответницата възражение, първоинстанционният съд е приел, че
вземанията за главницата за периода м.05.2016 г. – м.10.2016 г. са погасени по давност,
както и че за периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г. ищецът има вземане към ответницата
за стойността на доставената топлинна енергия в размер на 2 110, 78 лв., по отношение
на който не са заявени оплаквания от страна на жалбоподателката.
Не е спорно между страните, че за исковия период е била извършвана
услугата дялово разпределение на стойност исковата сума.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2016 г. дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на
чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран
от клиентите на ЕС, като съгласно ал.2 на същите клаузи – клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от
тях търговец.
В чл.61, ал.1 от действалата през исковия период Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) е предвидено, че дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от
клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ, при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца от 2016 г. клиентите заплащат
цена на услугата дялово разпределение /извършвана от избран от клиентите търговец/,
като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на
отчитане уредите за дялово разпределение. В клаузата на чл.36, ал.2 от Общите
условия 22016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на услугата се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение, и се обявява по подходящ начин на клиентите. С общите условия,
одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна
енергия между страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за
последните.
Предвид горните обстоятелства ищецът се легитимира като субект, който
има право да получи цената на извършваната услуга дялово разпределение, съобразно
което предявените искове за установяване на дължимостта на тази сума в полза на
„Т.С.” ЕАД – в качеството му на продавач на топлинна енергия, се явяват установени
по основание, а доводите на жалбоподателката в обратен смисъл се явяват
неоснователни.
Не е спорно между страните, че цената на услугата дялово разпределение за
исковия период е в размер на исковата сума, с оглед на което искът се явява
основателен, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че не се дължи
мораторна лихва върху главницата, представляваща стойност на доставената топлинна
6
енергия, тъй като ищецът не ангажира доказателства за забава на длъжника и в
частност – да е публикувал сметките на интернет страницата си. За периода м.11.2016
г. – м.04.2019 г., предмет на спора пред въззивната инстанция, приложение намират
Общите условия на ищеца от 2016 г., които предвиждат срок за заплащане на
задълженията – 45 дни от изтичане на периода, за който се отнасят. Публикуване на
сметките на сайта на ищеца се предвижда в Общите условия на ищеца от 2014 г., които
не намират приложение за периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г.
Неоснователно е възражението на жалбоподателката, че не се дължи законна
лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на сумата,
по съображения, че се касае за установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, а
не за осъдителен иск. Вземането за законната лихва от датата на заявлението по чл.410
ГПК като законна последица е предмет на заповедта за изпълнение, заявено е в
исковото производство, с оглед на което правилно, предвид установяване
съществуването на главния дълг, първоинстанционният съд е признал за установено в
отношенията между страните и съществуването на акцесорното вземане за законна
лихва до окончателното изплащане на сумата.
Искът за мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение е
отхвърлен изцяло от първоинстанционния съд, с оглед на което не подлежат на
обсъждане доводите на жалбоподателката относно това вземане.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба жалбоподателката няма
право на разноски за въззивната инстанция.
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното
открито съдебно заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице
процесуално представителство на страната във въззивната инстанция, поради което не
следва да му се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20066735 от 15.03.2021 г. по гр.д. №
45366/2020 г. на СРС, ГО, 145 състав, в ЧАСТТА, с която е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК **** срещу СТ. СТ. П., ЕГН ********** искове, че
СТ. СТ. П., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, на основание чл.422
ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 2 110, 78 лв., представляваща стойността на доставена
топлинна енергия в периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г. за топлоснабден имот:
апартамент № 81, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 330753, ведно със законната
лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 23.12.2019 г. до окончателното
изплащане, сумата от 231, 55 лв., представляваща мораторна лихва за периода
15.09.2017 г. – 12.12.2019 г., сумата от 48, 68 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода м.11.2016 г. – м.04.2019 г., ведно със законната лихва
от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 23.12.2019 г. до окончателното изплащане, за
7
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 03.01.2020 г. по ч.гр.д.
№ 74762/2019 г. на СРС, ГО, 145 състав.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната
на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8