РЕШЕНИЕ
№
2469
гр. Пловдив, 20.12.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на тринадесети октомври, през две хиляди двадесет и втората година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Владимир Вълев, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 1293 по описа на
съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от Н.З.К.
с ЕГН ********** от гр.Смолян, първоначално с посочено презиме Здравков,
депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София. С исковата молба
се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 7 000 лева, които вреди се твърди да са причинени по време на
задържане на ищеца в Затвора Пловдив по изтърпяване на наказание „лишаване от
свобода“ в периода от 10.12.2020 г. до 28.07.2022 г., вкл. като резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС и
съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени от ищеца като
такива, съставляващи обида, възмущение, стрес, притеснения, психологичен
дискомфорт. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от КЗПЧОС, допуснати
от администрацията на Затвора Пловдив, в резултат на които се твърди да са
настъпили неимуществените вреди, според ищеца са се изразили в следното: в
пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца - под 3 кв. метра нетна
жилищна площ; без постоянен достъп до течаща топла и студена вода; лоша
хигиена, изразяваща се в заразеност на килиите с гризачи, дървеници и хлебарки;
предоставяне на работа, свързана с отделяне на прах, без осигуряване на
предпазни средства - маски и облекла. Обезщетението, което се претендира, се
иска да бъде присъдено ведно със законната лихва, считано от 10.12.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата. Моли се за присъждане на направените
разноски за държавна такса.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност на
исковата претенция и прави искане същата да бъде отхвърлена.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковата
претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае
до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът Н.К. претендира вреди от посочените нарушения за период
на задържането му в Затвора Пловдив. Искът е предявен и от надлежна страна,
предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца
са налице данни да е бил задържан в места за лишаване от свобода. Същият е
предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС,
искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършени нарушения на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото е Затвора – Пловдив, като
съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната
администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът К. действително е бил задържан за изтърпяване
на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив още преди началото на
посочения от него исков период, като е постъпил в затвора Пловдив през 2018 г.
За периода от 01.04.2017 г. до 10.12.2020 г., когато е бил задържан в Ареста и
след това в Затвора Пловдив, ищецът К. обаче е предявил по-рано искова
претенция пред Административен съд Пловдив отново с правно основание по чл.285,
ал.1 от ЗИНЗС и оплаквания от неблагоприятни условия по престоя му в
пенитенциарните заведения, като с Решение № 743/12.04.2021 г., постановено по
адм. дело № 3221/2020 г. по описа на Административен съд Пловдив, което е било
потвърдено с Решение № 1942/22.10.2022 г. на тричленен състав на същия съд,
исковата му претенция за посочения период от време, включващ и датата
10.12.2020 г. е била частично уважена.
От началото на претендирания
исков период по настоящото дело 10.12.2020 г. ищецът бил настанен в помещение №
30 в корпуса на Затвора Пловдив, което било с площ от 16,86 кв. метра и
разполагало със собствен обособен санитарен възел с течаща студена вода. В това
спално помещение ищецът бил настанен до 27 април 2021 г., като пребивавал в
него заедно с още най-малко един и най-много още двама лишени от свобода. От
28.04.2021 г. до 27.07.2021 г. ищецът К. бил настанен в спално помещение с №
26, което било с площ от 27,80 кв. метра, както и разполагало със самостоятелен
санитарен възел с течаща студена вода. В това помещение ищецът К. пребивавал
заедно с още най-малко шест и най-много седем лишени от свобода. На 28.07.2021 г.
ищецът К. ***. По време на описания му престой, считано от 19.05.2021 г. и до
освобождаването му ищецът бил устроен на работа, като полагал труд в като
ръчник в „Обособено производство“ към ДП ФЗД –ТП Пловдив на шестдневна работна
седмица при осемчасов работен ден. В тази връзка и срещу подпис на К. били
предоставяни периодично лични предпазни средства и инструменти /санитарни
маски, пили, ръкавици/, като при започване на работа му бил извършен инструктаж
и раздадено работно облекло /тениски/. Като работещ ищецът имал правото,
съгласно изготвения график да посещава ежедневно банята на затвора Пловдив,
където можел да ползва течаща топла вода. В рамките на описания период на
престой на ищеца в Затвора Пловдив били действащи договори, сключени между ГДИН
и съответно дружество за осъществяване на периодични дейности по дезинсекция и
дератизация на помещенията на затвора, включително и спалните, за изпълнението
на които следвало да се съставят и съответни протоколи. Такива протоколи били
съставени за месец август 2020 г., както и за месеците от февруари, март, май и
юни 2021 г. По възложена финансова инспекция на ГДИН, извършена в периода от
15.09.2021 г. до 11.04.2022 г. бил изготвен доклад № ДИД1-СФ-48/11.04.2022 г.,
в рамките на който като т.2 от предметния обхват била включена проверка за
законосъобразност при провеждане на обществена поръчка с предмет „Извършване на
дезинсекция и дератизация на сградите на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ и териториалните ѝ служби“ с УИН 02030-2020-0008, в това
число и изпълнение на сключения договор от 20.01.2021 г. Като констатации и заключения
по доклада конкретно досежно изпълнение на въпросния договор било отчетено
несъответствие между реално фактурираните и реално третираните площи, като
конкретно били разгледани и приемо - предавателните протоколи, част от които са
били представени по делото от страна на ответника за извършване на ДДД
обработка на площи в Затвора Пловдив от месеците февруари, март, май, и юни на
2021 г. Отчетено било недължимо плащане на суми по договора, предвид установени
нарушения при оформяне на отчетната документация, включваща и липса на контрол
по отношение изпълнението на договора от дружеството-изпълнител, липса на
подробна информация относно обработени площи, часови диапазон на обработката,
приемане на дейностите от неупълномощени лица и т.н., като в тази връзка и било
прието, че приемо - предавателните протоколи за извършена ДД - обработка не
удостоверяват надлежно тяхното действително извършване и не дават основания за
извършените разходи по заплащане на дейностите, в която връзка се приело и че е
налице индикатор за измама.
Посоченото
от фактическа страна се установява от приетите по делото писмени доказателства.
На базата на установените факти, от
правна страна, съдът намери следното:
На първо място, съдът намира, че е налице
основание за частично прекратяване на производството, доколкото първият ден на
периода, за който е предявен иска, а именно 10.12.2020 г. се явява част /последния
ден/ от периода, за който такъв иск е бил вече предявен и разгледан и
производството е приключило с влязло в сила решение по адм. дело № 3221/2020 г.
по описа на Административен съд Пловдив. В тази насока и ще следва, предвид
правилото на чл.299, ал.2 от ГПК, производството да се прекрати отчасти само по
отношение частта от исковия период, включваща датата 10.12.2020 г. без за тази
част да се разглежда исковата молба. Затова и ще следва по същество
оплакванията на ищеца да се разгледат само за периода от 11.12.2020 г. и до 27.07.2021 г. включително, предвид факта,
че на 28.07.2021 г. ищецът К. е бил освободен от Затвора Пловдив, като в тази
връзка и по отношение на този последен ден, включен в рамките на исковия период,
претенцията му се явява изцяло неоснователна и недоказана и искът следва да се
отхвърли за тази част от исковия период. Ето защо и ще следва да се разгледат по същество
оплакванията на ищеца, формулирани в исковата молба за периода 11.12.2020 г.
до 27.07.2021 г. вкл. и с оглед установеното по отношение наличието или липсата
на всяко от тях, съдът ще следва да осъществи и преценката си за кумулативното
въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други обстоятелства, които имат
значение за правилното решаване на спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от
ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода, респективно задържането под стража, причинени от
действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на
прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез
нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за
лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на
човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от
свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание,
свързано със задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства за посочения като разглеждан от съда период, че
в рамките на същия, за част от времето на престой в затвора, а именно за
времето от 28.04.2021 г. до 27.07.2021 г., или за общо 91 дни, когато ищецът е
бил настанен в помещение № 26, той е пребивавал при условията на пренаселеност.
Това е така, доколкото с оглед площта на помещението и броя на настанените
заедно с ищеца там лица е било налице несъответствие с минималната жилищна площ
на един лишен от свобода, съобразно с предвидения в ЗИНЗС законов стандарт от 4
кв. метра /чл.43, ал.4 от ЗИНЗС/ и макар и да не се установява особено
съществена пренаселеност, а именно под 3 кв. метра жилищна площ, както се
твърди в исковата молба, оплакването на ищеца за пренаселеност се явява
доказано. Същевременно не се установява К. да е пребивавал в условията на
пренаселеност тогава, когато се е помещавал в стая с № 30. Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде
подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В
насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на
ЕСПЧ, като напр. делото А. срещу България, както и Н. и др. срещу България, за
това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно
установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако
задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна
площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе
сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е
налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4
кв. м., като за държавата в лицето на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало задължение за
изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ, като в тази
насока, както се каза, пряко приложима по силата на Конституцията е и самата
КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването относно пренаселеност на
местата, в които е бил настаняван, претенцията на К., както се каза, е отчасти
доказана за период от 91 дни, независимо от липсата на данни за особено
съществено нарушение на законово въведено изискване. Този извод съдът
приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца не се установява да не е било
определено самостоятелно място за спане – отделно легло, в каквато насока и
липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните
помещения да са снабдени със самостоятелни легла, съдът приема за изпълнено
през целия разглеждан период на задържане на ищеца. Според основните принципи,
възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС
/конкр. пилотното Решение Н. и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от
свобода трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и
обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за
всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това
положение да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в
помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада
заетото от мебели пространство, предвид липсата на предоставени от ответника
данни относно наличието и разположението им в стаите и точният им брой. Поради
това и според съда се установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на специализираната администрация по отношение на това
конкретно оплакване на ищеца за посочените дни, попадащи в рамките на исковия
период, като остава недоказано твърдението му, че в рамките на целия разглеждан
исков период ищецът е пребивавал в помещения, в които предоставената му площ е
била и под 3 кв.м., защото това не се установява от доказателствата по делото и
с оглед характера на претенцията, която има имуществено изражение, не може да
се предполага.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглежданите периоди
на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график за седмицата баня с осигурена
топла вода, а ищецът като работещ и всеки ден след работа. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения. При това положение и недоказано е посоченото оплакване
на К..
Що се касае до
оплакването за заразеност на помещенията по престой на ищеца с гризачи, дървеници и хлебарки, то липсват ангажирани от негова страна
каквито и да било конкретни доказателства, при указана доказателствена тежест
да установи фактите, на които основава исканията си. На ищеца бе предоставена
възможност да ангажира гласни доказателства, от която същият не се възползва. В
тази насока следва да се има предвид, че законът предвижда в разпоредбата на
чл.284, ал.5 от ЗИНЗС настъпването на неимуществените вреди да се предполага до
доказване на противното, когато обаче е
налице установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, като това не освобождава ищеца от
доказателствената тежест да установи наличието на твърдяното от него нарушение,
от което именно се претендират вредите. Действително по делото са приложени
протоколи за извършване на дейности по ДДД обработка на помещенията на Затвора
Пловдив, а по искане на ищеца е събран и цитираният по-горе доклад на АДФИ от
извършена финансова инспекция на ответната страна. Нито представените протоколи
за ДДД обработка, нито въпросният доклад обаче, могат да се приемат като
такива, от които да се установява твърдението на ищеца за налична заразеност на
помещенията, в които е пребивавал в Затвора Пловдив с посочените от него исекти
и гризачи. Наличието на сключен договор за дезинсекция и дератизация и
представените протоколи за обработка, независимо от това дали установяват в
действителност извършваните дейности, описани в тях, или не, са само индиция
относно твърдяното обстоятелство, но не го установяват, доколкото сключването
на такъв договор, респективно осъществяването на дейности по същия предполага
също така и осъществяване на превенция по отношение на хигиената в местата за
лишаване от свобода. Видно от част от представените протоколи, независимо от
посоченото в доклада на АДФИ обстоятелство, че същите не удостоверяват
осъществяването на дейностите по договора конкретно от 2021 г., в тях е
отразена и друга, отделна от обсъжданата в доклада констатация, а именно за
липса на установени вредители. В тази насока и предвид липсата на преки
доказателства за твърдението, че именно в помещенията по настаняване на ищеца в
рамките на исковия период е била налице лоша хигиена поради наличие на
дървеници, хлебарки и гризачи, това конкретно оплакване на ищеца се явява
изцяло недоказано.
Недоказано е
твърдението на ищеца и относно това, че по време на работа не са му били осигурявани предпазни средства и облекло. В тази
насока и по делото бяха приети писмени доказателства, включително и списъци,
съдържащи подпис на ищеца, които не са били оспорени от него, относно раздавани
и получавани от него периодично както маски, така и ръкавици и работно облекло
при осъществяване на трудовата му дейност в „Обособено производство“ при
Затвора Пловдив.
С оглед изложеното по-горе по отношение на
всяко едно от оплакванията на ищеца К., то съдът счита, че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещение за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, което
не е отговаряло на възведените стандарти относно разполагаема площ на един
лишен от свобода за установения конкретен брой дни в рамките на разглеждания
период от време от 11.12.2020 г. до 27.07.2021 г., за който е налице доказаност
на бездействието – за времето от 28.04.2021 г. до 27.07.2021 г. За останалата
част от периода от 11.12.2020 г. до 27.04.2021 г., както и по отношение на
останалите оплаквания, съдът счете, че не следва да уважава исковата претенция,
предвид нейната неоснователност и недоказаност.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на едно от помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита,
че съставлява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така
установените неблагоприятни условия, при които ищецът К. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно с тежестта на това нарушение, неговият интензитет, конкретния
брой дни в рамките на периода, за които се установява по категоричен начин
пренаселеност в килията, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, като е налице поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода, което само по себе си, дори да не
е доказано да е в кумулативна съвкупност с другите твърдени нарушения по
исковата молба е от естество да причини описаните от ищеца чувства на обида и
възмущение, както и цялостен психологически дискомфорт. Пренаселеността в
помещението по престояване на ищеца е такова обстоятелство, което и обективно
води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се
отразява върху човешкото достойнство, което категорично води до описаните от
ищеца неблагоприятни психологични изживявания. В тази връзка и описания от
ищеца психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените
неблагоприятни условия. Съдът
взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от
27.01.2015 г. по делото Н. и др. срещу
България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в арест, като съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените
вреди се предполага до доказване на противното. В тази насока от страна на
ответника не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът с оглед на посочените по-горе конкретни
обстоятелства, а от друга страна при
липсата на установено особено съществено нарушение на изискването за минимална
жилищна площ и фактът, че все пак площта, която се е падала на един лишен от
свобода е надхвърляла 3 кв. метра и когато в помещение № 26 са били общо 7
човека е била почти 4 кв.м. /3,97 кв.м. на човек/, както и като взе предвид и
възрастта на ищеца, го определя като невисок. При това положение
и съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на
търпените от страна на ищеца К. неимуществени вреди като резултат от
незаконосъобразното бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 455 лева. Затова и съдът
счете, че следва да уважи формулираната като такава за сумата от 7 000
лева искова претенция за обезщетение само до посочения размер от 455 лева, като
я отхвърли до пълния предявен размер от 7000 лева, като недоказана. В тази
насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на
присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение И. и др. срещу
България, както и Й. и Д. срещу България, И. срещу България и др. и взема
предвид като основа за преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ,
а също и съобразява обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са
присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям
брой и по-сериозни оплаквания касателно условията в местата за лишаване от
свобода, отколкото по настоящото дело. Затова и както взе предвид като ориентир
и размера на минималната пенсия и минималната работна заплата за страната,
както и размера на месечен размер на гарантирания минимален доход, който
служи като база за определяне на социалните помощи в страната за въпросния период, за
който е доказано оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен
размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната правна
система и традиции и като се вземе предвид и жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане
на суми, които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение
по дело Domjan v. Hungary/, съдът
намери, че размерът на обезщетението от 455 лева, което ще присъди, ще
съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по
справедливост. В тази връзка и се взе предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече
е имал възможност последователно да затвърди становището си, че с оглед
различията в жизнения стандарт в различните държави, то присъждане на
обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд е определил, би
било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v. Slovenia; Решение Stella and
others v. Italy и др./.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, доколкото се касае до акцесорна претенция,
следваща съдбата на главната, но не както е поискано, считано от 10.12.2020 г.
Съгласно задължителното
за съдилищата ТР №3/2004 г. на ВКС, ОСГК и по-конкретно именно т.4 от същото, началният момент на
забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване
на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е моментът на
тяхното издаване, а за незаконни
действия или бездействия на административните органи -
от момента на преустановяването им. Следователно и предвид преустановяване на незаконното
бездействие с освобождаването на ищеца на 28.07.2021 г., то считано от тази
именно дата ще следва да се присъди законна лихва върху обезщетението.
При този изход на производството и
съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение.
Що се
касае до искането на ответника за присъждане юрисконсултско възнаграждение, то
същото не може да бъде уважено, доколкото, независимо от това, че е налице
частично отхвърляне на исковата претенция, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата
молба на Н.З.К.
с ЕГН ********** от гр.Смолян за частта
ѝ относно началната дата на исковия период 10.12.2020 г. и прекратява
частично производството по делото по отношение на тази част от периода на
исковата претенция.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца Н.З.К. с ЕГН ********** от ***, сумата
от 455 лв. /четиристотин петдесет и пет лева/, представляваща обезщетение за
причинени
неимуществени вреди в рамките на
периода от 28.04.2021 г. до 27.07.2021 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно жилищна площ в условията
на Затвора Пловдив за общо 91 дни, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от 28.07.2022 г.
до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди, причинени на
ищеца при престоя му в Затвора Пловдив в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС
по отношение на част от исковия период,
а именно за времето от 11.12.2020 г. до 27.04.2021
г., както и за датата 28.07.2021 г., включена в общия исков период, а така също и
за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение от 7 000 лева, а също и за останалите, визирани в исковата молба, оплаквания за
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС,
като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца Н.З.К. с ЕГН ********** от ***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: