Р Е
Ш Е Н
И Е № 480
гр.Пловдив,
21. 04. 2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд, въззивно отделение – V с.,
в закритото заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател: Светлана Изева
Членове : Радостина
Стефанова
Зорница
Тухчиева
Секретар
Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от
съдия Радостина Стефанова
възз.гр.д. № 150/2020г.
И за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във вр. с чл.26 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 22
във вр. с чл.11, чл.19, чл.21, чл.33 от ЗПК, чл.92 от ЗЗД, чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД.
Постъпила
е въззивна жалба от
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на
управление- гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40 - 46, представлявано от С. К., чрез адв.П.К.,***, против Решение
№ 2843/05.07.2019г. на ПдРС – II гр.с.
по гр.д.№ 17056/2018г., поправено на осн. чл.247 от ГПК с Решение №
4738/11.12.2019г. на ПдРС – II гр.с.
по гр.д.№ 17056/2018г., с което е прието за установено, че сключеният
между дружеството и З.Д.Д., ЕГН- **********,***,
Договор за паричен заем № 2246553
от 12.02.2015г., е недействителен тъй поради противоречие със закона- чл. 11, ал. 1, т. 9, т.10 и т.11 от ЗПК; осъдено е дружеството да му заплати сумата
от 1 194,81 лв., представляваща
получена без основание сума по недействителен Договор за паричен заем № 2246553, сключен на
12.02.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата
на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до окончателното й изплащане;
осъдено е дружеството да заплати
по сметка на Пловдивския районен съд, в
полза на бюджета на съдебната власт сумата от 100 лв., представляваща дължима за производството държавна такса;
както и е осъдено дружеството да заплати на адвокат Д.Г.Б. ***, сумата в размер
на 600 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, определена на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Моли да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно и вместо
това да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
Въззиваемата
страна З.Д.Д., ЕГН- **********,***, депозира писмен отговор, че
жалбата е неоснователна изцяло.
Пловдивският окръжен съд – V възз.
гр. с., констатира,
че въззивната жалба е допустима, подадена е от надлежна страна по делото в законния срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и прие за установено следното:
Пред
Районен съд - Пловдив от З.Д.Д. против „Изи Асет Мениджмънт” АД е заведена
искова молба, ведно с уточнения, неразделна част към нея /на л.61 и на л.82/, с
която се посочва, че на 12.02.2015г. между него в качеството му на
кредитополучател и ответното дружество, в качеството на кредитодател, бил
подписан Договор за паричен заем № 2246553, по силата на който на ищеца била
отпусната сумата от 1 500 лв. за срок от 12 месеца, които ищецът следвало да
възстанови на месечни погасителни вноски в размер на 149,94 лв. Изтъква, че сключеният между страните договор бил
недействителен по аргумент от чл. 11, ал. 2 от ЗПК, тъй ищецът не бил подписал
всяка страница от общите условия. Отделно от това, самостоятелно основание за
недействителност на договора съставлявало и липсата на посочване на общата
дължима сума от потребителя съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсвали
конкретните параметри на същата. Не бил ясен и размерът на възнаградителната лихва, който бил определен
като процентно съотношение – 35%. Това противоречало на нормите на чл. 22 във
вр. с чл. 11, ал. 1 т. 9 от ЗПК, понеже не били ясни условията за прилагане на
договорения лихвен процент, нито било посочено как възнаградителната лихва се
разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски посочени
в погасителния план. В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК нямало
погасителен план към договора. Посочва се също така, че съгласно чл. 4, ал. 1
от Договора, в тридневен срок от подписването му, ищецът следвало да представи
на ответното дружество обезпечение измежду две физически лица поръчители или
банкова гаранция с бенефициер -
заемодателят. При неизпълнение на това задължение било предвидено да се
начислява неустойка в размер на 1345,92
лв., която се заплащала с всяка погасителна вноска, като към размера на
вноската се прибавяла сумата от 112,16 лв.. Така уговорената с договора
неустойка ищецът счита за прекомерна, като в договора липсвали каквито и да е
правила, по които да се определи кои вреди обезпечава същата. Следвало да се
има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на
договора били покрити от ГПР по силата смисъла на ЗПК. Ищецът счита, че клаузата
за неустойка е недействителна, тъй като с нея се създавали задължения, които по
естеството си се покривали от ГПР и по този начин надвишавала изискванията на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно които ГПР не може да е по –висок от петкратния
размер на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала и на
императивната разпоредба на чл. 71 от ЗЗД съгласно която в посочената хипотеза
кредитора разполагал с възможност за поиска предсрочно изпълнение на всички
задължения по договора, като заобикаляла и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която
предвиждала, че при забава кредиторът имал право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. При условията на евентуалност
ищецът е сезирал съда с искане да обяви същата клауза за неустойка за нищожна,
поради противоречие с добрите нрави и с материалния закон, като претендира
връщане на недължимо платената неустойка в размер на 200 лева. Формулира
петитум на исковата молба
- да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че договор за паричен заем № 2246553 е
недействителен поради липса на подписани общи условия, липса на обща дължима
сума от потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочен размер
на възнаградителната лихва и нейният размер, липса на погасителен план и посочване
в същия на последователността на разпределение на вноските по договора измежду
различните суми –главница, възнаградителна лихва и ГПР;
- да бъде осъден ответникът
да заплати на ищеца сумата от 1194,81 лева, представляваща получена от
дружеството сума по недействителен договор за паричен заем № 2246553, ведно със
законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до окончателното й
изплащане.
При условията на евентуалност спрямо предходните два
иска /в случай на отхвърлянето им/ ищецът
е претендирал
-да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че предвидената в договор за паричен
заем № 2246553 неустойка в размер на 1345,92 лева е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави и с материалния закон;
-да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца
сумата от 977,46 лева, представляваща получена от дружеството без основание по
повод недействителност на клаузата за неустойка, ведно със законната лихва
върху тази сума от предявяване на иска до окончателното й изплащане;
- да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че предвидената в договор за паричен
заем № 2246553 възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави.
- да бъде осъден ответникът да
заплати на ищеца сумата от 217,35 лв., представляваща получена от дружеството
без основание по повод недължимост на възнаградителната лихва по договора,
ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до
окончателното й изплащане. Претендирал е разноски.
Ответникът „Изи
Асет Мениджмънт” АД е депозирал Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който е оспорил
всички въведени основания за нищожност на договора както поради неподписване на
общите условия и липсата на конкретен погасителен план, така и възраженията за
недействителност на клаузите за неустойка и възнаградителна лихва, като излага
подробни съображения досежно анализа на всяка една норма от ЗПК и ЗЗД, която
ищецът счита за нарушена. Претендирал е разноски.
Към Писмения отговор ответникът прилага Договор за паричен заем № 2246553/12.02.2015г.
и бланка на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити.
Допълнително е приложена от дружеството Справка за извършените плащания от З.Д.Д.
по Договор за паричен заем № 2246553/12.02.2015г. /на л.77/. Справката е приета
по делото и не е била оспорена от ищеца.
Районен съд –Пловдив, за да
постанови атакуваното решение, излага основни съображения, че между
страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за
паричен заем, получаването на сумата от 1 500 лв. в заем от ищеца, както и че същият е
извършил плащания по договора в размер на общо 2 694,81 лв. По отношение
на противоречието на договора за паричен заем с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК /в
редакцията му към момента на сключване на договора за кредит/, е наложен правен
извод, че такова е налице. Съгласно посочената норма, в договора за
потребителски кредит трябва да е посочен годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 към закона начин. В
договора за заем изрично е посочен размерът на ГПР - 41,08%, като са определени следните допускания – договорът ще бъде валиден за
посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и лихви
за забава. В същия е посочен общият размер на всички плащания, дължими от
заемателя, а именно сумата от 1 799,28 лв. Районният съд аргументира, че в посочените
клаузи не става ясно какво включва ГПР, определен в горепосочения размер,
независимо от това, че приложение 1 към
ЗПК е посочен механизмът, по който се изчислява ГПР, както и параметрите, които
се включват при неговото изчисляване. Това обаче не освобождава кредитора от
задължението да посочи конкретните параметри поотделно. В сключения между
страните договор е посочен годишен лихвен процент в размер на 35 %, който се
включва в ГПР. Други величини, включени в ГПР не са били посочени, което
създава неяснота относно начина, по който заемодателят е определил ГПР в размер
на 41,08%. Затова и Районният съд приема, че на осн. чл. 22 във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сключеният между страните договор е недействителен.
За
пълнота на изложението, първостепенният съд е обсъдил и останалите посочени в
исковата молба основания за недействителност. По- конкретно, съобразно чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, в договора за потребителски кредит трябва да е посочен
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както
и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация
се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В процесния договор е бил посочен
фиксиран лихвен процент по заема в размер на 35 %. Въпреки това, обаче, никъде не
е посочено каква е базата, върху която следва да се начислява така посочената
лихва – дали върху цялата дължима сума или върху остатъчната главница. Не е
посочена и обща сума на дължимата възнаградителна лихва. Наложен е правен
извод, че на осн. чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, сключеният
между страните договор за потребителски заем е недействителен и на това
основание.
По приложението на чл. 11, ал. 1, т.
11 от ЗПК и соченото от ищеца основание,
че липсва погасителен план, който следва да е неразделна част от сключения
между страните договор. Изискването за наличие на погасителен план е
императивно, поради което същият следва да бъде скрепен към подписания между
страните договор. Освен това, в него трябва да са посочени изрично параметрите
на кредита – размер на погасителна вноска и как тя се разпределя между
дължимата главница и лихва. По делото не е представен погасителен план към
сключения между страните заем, който да отговаря на изискванията на закона,
досежно съдържащата се в него информация и да е подписан от двете страни. Затова,
Районният съд приема, че не може да се приеме, че той ищецът бил запознат с
погасителен план към момента на сключване на договора. Налага правен извод, че договорът
е недействителен и на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗКП.
Районният
съд е пояснил, че по отношение на въведеното от ищеца основание за обявяване на
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречието й с
добрите нрави и предвид факта, че се претендира при условията на евентуалност,
не се дължи произнасяне, предвид изхода на спора.
Досежно
предявения осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 1 194,81 лв., Районният съд е приел,
че същият е основателен. Безспорно по делото се е установило, че ищецът е
заплатил на ответника сумата от 2 694,81 лв. Съгл. чл. 23 от ЗПК - Когато договорът за
потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят дължи
връщането само на чистата стойност на получения кредит, която в настоящия
случай се равнява на сумата от 1 500 лв. Предвид на това правило, на осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, ответникът трябва да
върне получената без основание сума от 1 194,81 лв., в която сума се включват
всички недължимо платени от ищеца суми за неустойка и лихва. Посочено е
и, че следва да се присъди законна лихва върху сумата от лева, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 29.10.2019г. до окончателното плащане на дължимата
сума.
С въззивната жалба на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, се
възразява срещу направените правни изводи с атакуваното решение и счита
същото за неправилно.
ПдОС
– V гр.с., въззивна инстанция, на
осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
Първото
основно възражение на жалбоподателя се отнася до това, че неправилно Районният
съд е приел, че липсва яснота относно конкретните параметри на общата дължима
сума. Посочва, че това не е така, защото
в Договора за паричен заем изрично бил посочен общия размер на всички плащания
от страна на заемателя, като сумата възлиза на 1 799,28 лв. ГПР на заема е в размер на 41,09 %, като са
взети предвид определени допускания, регламентирани също в чл.2 т.8 от
Договора. Изтъква, че в нормата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК не се съдържа
изискване в договора за потребителски
кредит да бъдат вписани „конкретни параметри“ на общата дължима сума. Също
така, поддържа, че изискването за посочване на всички разходи по кредита
произтича от разпоредбата на чл.11 ал.1
т.14 пр. последно от ЗПК, чието неспазване обаче, не е сред предвидените в
чл.22 от ЗПК основания за прогласяване на недействителността на договора за
потребителски кредит.
На
следващо място, възразява се с жалбата, че неправилно Районният съд е приел, че
в процесния Договор за паричен заем не е посочен размерът на възнаградителната
лихва. Поддържа, че дори това да е така, то това не съставлява порок, който
влече след себе си недействителността на договора за потребителски кредит,
защото ЗПК не съдържа изискване размерът на дължимата лихва да фигурира в
текста на договора. Такова задължение кредиторът има единствено по отношение на
годишния лихвен процент и то е разписано в чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, което в
случая е изпълнено от заемодателя. Счита, че за потребителя е станало ясно, че
общата дължима сума от него представлява сборът от главница и възнаградителна
лихва. Посочва, че разликата между общата
дължима сума от 1 799,28 лв. и заемната сума от 1 500 лв. е
именно размерът на възнаградителната
лихва от 299, 28 лв.
Жалбоподателят въвежда и оплаквания, че неправилно Районният съд е достигнал правен извод, че е налице липса на
посочване на погасителния план на
последователността на разпределение на вноските по договора измежду различните
неизплатени суми. Застъпва, че в
Договора за паричен заем е инкорпориран изискуемия погасителен план, съдържащ
информация относно размера на месечната погасителна вноска /чл.2 т.2 - 149,94
лв./, броят им /4 - 12 месечни вноски/, периодичността /чл.2 т.5 – изрично
изброени/ и датите на плащане /чл.2 т.5 – изрично изброени/. Тъй като съгласно
чл.2 т.6 от Договора годишният лихвен процент е фиксиран, поради което не е приложима нормата на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК /относима само при наличие на различни лихвени проценти/. Счита, че съгл.
чл.11 ал.3 от ЗПК предоставянето на погасителен план на при сключване на
договора става само при поискване от потребителя,
тоест предоставянето на погасителен план със съдържанието на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК е незадължително.
Въззивната
инстанция намира, че възраженията следва да се оставят без уважение. Действително,
в чл.1 т.7 от сключения договор за паричен заем е записано, че общият размер на
всички плащания е 1 799,28 лв., а в чл.1 т.8 пр.1 е отбелязано, че ГПР е в
размер на 41,08 %, а в пр.2 – че при изчисление на ГПР са взети предвид
допусканията, че договорът ще е валиден в посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.
Всички тези налични данни, обаче, не е изпълват в цялост изискванията на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК във вр. с §1 т.2 от ДР на ЗПК. Това е така, защото общата
сума, дължима от потребителя е сбор от общия размер на кредита /отпуснатата в
заем сума/ и общите разходи по кредита /ГПР/. От своя страна ГПР включват възнаградителна
лихва и всички други разходи такси,
комисионни, свързани с кредита. От съдържанието на договора не се извлича
информация по гореуказаните отделни елементи, които формират сбора на ГПР.
Описването в Приложение 1 към ЗПК на механизъм за изчисляване на ГПР не
освобождава от отговорност заемодателя да ги запише и изчисли в самия договор,
тъй като първо - потребителят не разполага със специални знания да знае какви
елементи са включени в ГПР и второ - по
какъв начин се извършват необходимите
изчисления. Ето защо, налице е противоречие с разпоредбата на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК. Без уважение следва да се остави довода на жалбоподателя, че е
приложима за случая нормата на чл.11 ал.1 т.14, пр. последно. Това е така,
защото в тази норма се има в предвид „всички други разходи, произтичащи от
договора за кредит и условията, при които могат да бъдат променяни“. По пътя на
тълкуването и съпоставянето на отделните норми, се достига до извод, че в
нормата на чл.11, т.14 пр. последно от ЗПК се означават всички други разходи
извън вече гореизброените в чл.11 от ЗПК. По отношение на непосочването на размера на възнаградителната лихва, въззивната
инстанция намира, че този пропуск води до недействителност на договора на осн. чл.22
във вр. с чл.11 ал.1 т.10 във вр. с §1 т.2
от ДР от ЗПК, доколкото, както вече се посочи възнаградителната лихва е
част от общите разходи по кредита, съответно част и от общата, дължима сума от
потребителя. Длъжникът няма как да разполага с компетентност да изчисли
самостоятелно, че възнаградителната лихва се явява точно сумата от 299,28 лв.,
получена именно като разлика от тези суми 1 799,28 лв. /обща дължима сума/
и 1 500 лв. /заемна сума/. Необходими са специални знания и за разбивката
- как се разпределя възнаградителната
лихва във времето.
Относно
следващото оплакване, свързано с липсата на погасителен план, отговарящ на
изискванията на чл.11 ал.1 т.11 от ЗКП. Действително, в чл.2 т.2 – 5 от
Договора за паричен заем е налице отбелязване на някои от елементите, които са
част от инкорпориран погасителен план. Независимо от това обаче, не се изпълват
изцяло изискванията на чл.11 ал.1 т.11 от ЗКП за погасителен план, защото в
конкретния случай липсва „информация за последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването“. От прочита на съдържанието на нормата на
чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК се достига до извод, че такава информация за
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
които се дължат при всички определени лихвени проценти, включително и за
случаите, когато са предвидени различни лихвени проценти. Обстоятелството, че в
чл.2 т.6 от Договора е определен фиксиран годишен лихвен процент по заема в
размер на 35, 00 % не означава, че не
следва да не се изпълни указанието на
чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК за разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Също така не е и ясно какви елементи се включват във всяка една
погасителна вноска от 149, 94 лв. /чл.2 т.2 от Договора/, тоест липсва
разграничение за съставните суми, които се обхващат в тази вноска – за
размерите на главница, лихва, ГПР, неустойка или др.
Обжалваното решение се явява законосъобразно и
подлежи на потвърждаване.
Разноски.
Съобразно правния резултат дружеството -
жалбоподател ще бъде осъдено да заплати на адв. Д.Б. сумата 720 лв. /с ДДС/ за направени
разноски във въззивно производство за адвокатско
възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Обжалваемост.
Решението
не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на осн. чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
По мотивите, Пловдивският окръжен
съд – V възз. гр.с.
Р Е
Ш И:
Потвърждава Решение
№ 2843/05.07.2019г. на ПдРС – II гр.с.
по гр.д.№ 17056/2018г., поправено на осн. чл.247 от ГПК с Решение №
4738/11.12.2019г. на ПдРС – II гр.с.
по гр.д.№ 17056/2018г.
Осъжда „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК - *********, със седалище и адрес на управление- гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40 - 46,
представлявано от С. К., да заплати на адвокат Д.Г.Б.,************ и служебен
адрес - гр. П., ул. ***, сумата от 720
лв. /с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство, определено на осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,
по възз.гр.д.№ 150/2020 г. по описа на ПдОС – V гр.с.
Решението е окончателно.
Председател :
Членове
: