№ 6224
гр. София, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря В.ИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110150497 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Е. В. В. срещу „...“ ЕООД, с която се отправя
искане за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за
потребителски кредит № 1173649/24.06.2022 г., поради противоречието му със закона,
заобикалянето на закона и противоречие със добрите нрави; при условията на
евентуалност е предявен за разглеждане иск за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 5 от договора за потребителски кредит, предвиждаща задължение за
предоставяне на обезпечение – поръчителство от „....” в полза на ответника.
В исковата молба се твърди, че на 24.06.2022г. Е. В. В. е сключил договор за
потребителски кредит № 1173649 с ответника, сключен от разстояние, за сумата от
5000 лв., която сума следвало да бъде погасен в срок от 18 месеца, заедно с лихва от
49 % и ГПР 49,66 %. Сочи, че в чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от “....” в полза на дружеството ответник,
във връзка с което изискване бил сключен договор за предоставяне на поръчителство
между ищеца и “....”. Твърди, че при сключването на договора никъде не било
посочено какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от
свързано с кредитора дружество, като едва след като усвоил сумата на кредита,
установил, че му е начислена такса за поръчителство в размер на 2500 лв. Сочи, че
процесният договор за кредит не е подписан, нито с квалифициран, нито с обикновен
подпис, поради което липсва съгласие за сключването му, както и че не е представян
на ищеца, не отговаря на изискуемата в ЗПК форма. Счита процесния договор за
кредит за недействителен, тъй като в него не са посочени дължимите вноски по
договора за поръчителство, не е посочено, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредита, каквото всъщност се явява. Сочи,
че договорът е недействителен и доколкото противоречи на закона, тъй като в него не
се съдържа начинът на изчисляване на ГПР, като посоченият размер на разходите не
отговаря на действително приложимия между страните. Поддържа, че в размера на
ГПР следва да се включи и дължимото възнаграждение по договора за поръчителство,
имащо характер на разход във връзка с предоставянето на кредита, като в този случай
1
същият би надхвърлил предвидения в закона максимален праг в чл. 19, ал. 1 ЗПК, а в
противен случай би се допуснало заобикаляне на закона. Ето защо и не е спазено
изискването на чл. 11, ал.1, т. 10. Счита, че посочването на по-нисък ГПР в договора
представлява нелоялна търговска практика. Счита, че договорът за кредит е нищожен
поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и че клаузата на чл.
5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е нищожна, поради това, че е
неравноправна. При тези си твърдения предявява иск за прогласяване нищожността на
договора за потребителски кредит, а при условията на евентуалност на клаузата на чл.
5 от договора за предоставяне на потребителски кредит. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на
исковата молба от ответника „...“ ЕООД, с който оспорва предявените искове. Признава
факта на сключен между страните договор с посоченото от ищеца съдържание, но
счита, че същият не страда от посочените от ищеца пороци за недействителност.
Излага подробни аргументи относно това, че уговореното възнаграждение за
поръчител не следва да е включено в размера на ГПР. Сочи, че договорът за
поръчителство е сключен с друго юридическо лице – ..., поради което не следва да
бъде вземан предвид в настоящия случай, както и че сключването на договор за
гаранция не е задължително. Поддържа, че клаузата на чл. 5 от договора същата не е
неравноправна, тъй като ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без
задължение за сключване. Същевременно сочи, че в СЕФ и договора за гаранция са
подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите суми към гаранта,
които ищецът е приел доброволно. Ищецът сам е избрал ... като поръчител в
електронния формуляра, като след като е бил уведомен за дължимите такси е подал
заявление за кредит. С оглед на горното моли предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателния доклад по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 1173649/24.06.2022 г., обезпечен с договор за гаранция,
сключен с „....”, както и че възнаграждението/таксата за обезпечение с поръчителство
не е включено при формиране на посочения в договора ГПР от 49,66 %.
Не е спорно между страните, а и от ангажираните по делото писмени
доказателства се установява, че по силата на договор за потребителски кредит №
1173649/24.06.2022 г. ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 5000
лв., при ГПР 49.66 %, като същият е следвало да възстанови на заемателя сумата от
6750 лв., включваща главница и 1750 лв. възнаградителна лихва за срок от 18 месеца.
Установява се, че вписаният в договора лихвен процент е 23,33 %. Договорът е
обезпечен с договор за гаранция, сключен с „....“, което е изрично договорено в
клаузата на чл. 5 от договора за кредит. Представен е и погасителен план към договора
за кредит, съгласно който първата вноска е дължима на 24.07.2022 г., а последната на
16.12.2023 г.
По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити. Съгласно преддоговорна информация
(„Стандартен европейски формуляр“) част 2, т. 8 по отношение на договора за кредит
изрично е посочено, че се изисква обезпечение под формата на договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция. В част 3, т. 1 е посочено, че ГЛП по кредита
е фиксиран и е в размер на 41 %, съответно ГПР е 49,66 %, а в част 3, т. 4.3 (всеки
друг разход свързан договора за кредит) е посочено, че ако кредитополучателят избере
да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи
за кредитополучателя ще бъдат в размер на от 4950 лв., която сума не влиза в общия
2
разход по кредита.
Не е спорно между страните, а и от представения от ответника договор за
гаранция (поръчителство), сключен между ищеца и ...., подписан от ищеца на
24.06.2022 г. се установява, че дължимото възнаграждение по този договор е в размер
на 4950 лв., дължима разсрочено на 18 вноски с първа падежна дата 24.07.2022 г. и
последна 16.12.2023 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 19, ал. 4 ЗПК в
тежест на ищеца е да докаже сключването на Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1173649/24.06.2022 г. с посоченото в исковата съдържание,
включително и клаузата на чл. 5, предвиждаща обезпечаване на задълженията по
договора чрез поръчителство от „....“, както и че същият е нищожен на сочените
основания.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът е действителен, както и че клаузите на
същия са индивидуално уговорени.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски
кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона
за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Процесният
договор е сключен по ред на ЗЕДЕУУ.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10,
ал. 1 от ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 от ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит
отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно
§ 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство,
което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
3
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 от ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК) още повече в хипотезата, в която е представен от по-
слабата страна. Преписът има значението на носител, обективиращ частни, подписани
от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с формална
доказателствена сила за авторството им.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1173649/24.06.2022 г., с посочени
в исковата молба параметри, в това число и наличието на клаузата по чл. 5, ал. 1 от
договора.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
4
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното
плащане по договора за гаранция, която съгласно договора за гаранция възлиза на
4950 лв., което обстоятелство е безспорно между страните. С включването на тази
сума в ГПР, а тя според настоящия съдебен състав несъмнено следва да бъде включена
в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19,
ал. 1 ЗПК, същият ще надхвърли значително така определения в ДПК - 49,66 % и в
СЕФ размер на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че разходите за
поръчителството се дължат едновременно с вноските по кредита, видно от
приложените договори и погасителен план, договорите са сключени на една и съща
дата, заемодателят и поръчителят са свързани лица. Необходимо е да се отбележи, че
съдът не кредитира защитната позиция на ответника, че ищецът е имал възможност за
избор на поръчител/гарант преди сключване на договора. Т. нар. „избор на гарант“ е
фиктивен и на практика не може да се осъществи при кандидатстване по интернет, а
предвид характера на кредита - бърз кредит, ако потребителят избере поръчителство от
трето физическо лице, а не на предложеното от кредитора свързано с него лице – ...
(понастоящем ...), кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде
одобрен. Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното
юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя, поради
което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. Възможността за
ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е
свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е
предварително посочен от кредитора, видно от чл. 5, ал. 2 от договора.
Наред с горното и с оглед установените данни за свързаност на кредитодателя с
гаранта (имащи един и същ собственик на капитала ...) води до единствен извод, че с
предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от
заемодателя дружество – поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
„възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора.
При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на
договор за поръчителство е условие за сключването на договора за заем и усвояването
му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за
поръчителство следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на
ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от
потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл.
3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на 6750 лв. и се състои от
размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
5
при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на
чл.4 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с
уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора. Възнаграждението по договора
за поръчителство е в размер на 4950 лева, т. е. почти 100 % на предоставената в заем
сума. Въз основа на гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, водещ до
увеличаването на общия размер на дълга, който разход следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР). (В този смисъл са и дадените
тълкувания в задължителното за прилагане Решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело
C‑337/23).
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК, поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват изцяло неоснователни.
В допълнение съдът намира да посочи, че доколкото в случая възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - гарант,
различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е
следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По този начин е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, който в случая не следва да надхвърля 50
%, доколкото основният лихвен процент към датата на сключване на процесния
договор за кредит е 0 %.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1173649/24.06.2022 г. е изцяло недействителен.
Ето защо предявеният главен иск е основателен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за 5
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 55 лева за заплатена държавна такса
и за съдебно удостоверение. Ищецът претендира и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС, като ангажира доказателства и за
неговото заплащане, съгласно приложения договор за правна защита, издадена фактура
от 01.04.2025 г. и фискален бон. Ответникът не е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, нито други възражения по повод
разноските, поради което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е сезиран с искане
за тяхното преразглеждане. В полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 2455 лева.
6
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Е. В. В., ЕГН **********, с адрес в гр. ....,
срещу „...“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление в гр. ... иск с правно
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД нищожността
на Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1173649/24.06.2022 г.,
сключен между страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „...“ ЕООД, ЕИК .., да заплати на Е. В. В., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 2455 лева, представляваща сторени по
делото съдебни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7