РЕШЕНИЕ
№ 234
гр. Перник, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ
Членове:НИНА М. КОРИТАРОВА
ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ
при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от НИНА М. КОРИТАРОВА Въззивно
гражданско дело № 20251700500336 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
С решение №295 /27.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 6768/2024 г., Районен съд гр. Перник
е постановил следното: ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни исковете с правно основание
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. Ф.
К., ЕГН **********, *** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 в качеството му на цесионер по договор за цесия,
сключен между него и АЙ ТРЪСТ" ЕООД за суми в размер на 2030,63 лева -
представляващи главница по договор за потребителски кредит № ***, ведно със законна
лихва за забава върху от датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение до окончателното изплащане на задължението;сумата от
234,50 лева представляваща договорна лихва за периода от 20.02.2020 г. до 17.08.2021 г. и
сумата от 1043,84 лева, представляваща обезщетение за забава считано от 21.02.2020 г. до
датата на подаване на заявлението в районен съд – 29.08.2024 г., без периода от 13.03.2020 г.
до 14.07.2020 г., за които суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в
рамките на ч.гр.д. № 5211/2024 г. по описа на Районен съд Перник. ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК„Агенция за събиране на вземания” ЕАД да заплати на В. Ф. К. 700,00 лева
– разноски в исковото и заповедното производства. В законоустановения срок ищецът
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е депозирала въззивна жалба, с която обжалва
изцяло постановеното по делото решение като неправилно и незаконосъобразно.
Неправилно районният съд бил приел, че не било налице сключен договор за кредит и бил
възложил в доказателствена тежест това обстоятелство на ищеца. Позовава се на чл. 6
ЗПФУР и на пар. 1, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗПФУР. Цитира разпоредбите на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР
и чл. 3 от ЗЕДЕУУ. Счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 от
ЗЕДЕП, защото страните били предвидили в ОУ на договора, че натискане на бутона
1
„Подпиши“ от кредитополучателя същият се бил считал за подписан на всяка негова
страница, включително се били считали за подписани и всички страници от ОУ, тъй като
същите били представени на траен носител и формат, който не позволявал да бъдат
изменени. Позовават се на съдебна практика в този смисъл. Налице било и извънсъдебно 1
поведение от страна на ответника изразяващо се в получаване на определена сума с
разписка, в която като изрично основание на извършения превод бил посочен процесния
договор за потребителски кредит. Получаването на сумата съставлявало признание на
неизгоден факт за страната, а именно сключването на договора за потребителски кредит.
Цитира съдебна практика в посочения смисъл. В условие на евентуалност ако съдът не
приеме изложените аргументи и счете договора за потребителски кредит за недействителен
съобразно чл. 23 ЗПК моли да му бъде присъдена чистата стойност на кредита, а именно
главницата. Неправилно районния съд бил приел, че „Ай Тръст“ ЕООД не бил станал
титуляр на процесното вземане и бил приложил разпоредбата на чл. 55, ал.2 ТЗ, тъй като по
делото не се било установило, че търговските книги на двете дружества имащи характера на
регистър за извършените от тях стопански операции били водени в нарушение на ЗСч и ТЗ.
Не били получили конкретни указания от съда за представяне на търговските книги.
Неправилно била разпределена доказателствената тежест за установяването на този факт на
ищцовото дружество. На основание чл. 193, ал. 3 ГПК същата следвало да се понесе от
оспорващия документа ответник. Дори и да не се установило, че процесното вземане не
било придобито от „Ай Тръст“ ЕООД вследствие на погасяване на задължението на
ответника имало доказателства, че същото било валидно прехвърлено от страна
„Кредисимо“ ЕАД. Моли съдът да отмени постановеното решение изцяло като неправилно и
незаконосъобразно и да се произнесе по същество на спора. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ответницата В. Ф. К. чрез адв. Б. В..
Излага съображения за неоснователност на въззивната жалба и моли съдът да я остави без
уважение. Ищецът не бил възразил срещу изготвения проекто-доклад на съда и същият бил
приет за окончателен, като не били релевирани възражения срещу същия от негова страна в
първото открито по делото съдебно заседание. Първоинстанционният съд бил направил
правилна правна квалификация на предявените искове, както и приел, че активната
процесуална и материална легитимация на ищеца произтича от договора за цесия сключен с
„Ай Тръст“ ЕООД, което му е прехвърлило свое регресно вземане в качеството му на
изпълнил поръчител суброгирал се в правата на неудовлетворения кредитор. Правилно била
разпределена с доклада на съда доказателствената тежест на страните. Верен бил извода на
районния съд, че по делото не се установявала облигационна връзка възникнала на
основание представените договори за потребителски кредит и договор за поръчителство,
тъй като същите не били подписани от ответника. Същото обстоятелство следвало да бъде
установено от ищеца, тъй като районния съд правилно го бил поставил с доклада по делото
в негова доказателствена тежест. Правилно било прието, че цедентът „Ай Тръст“ ЕООД не
ставал титуляр на прехвърленото от него на ищеца вземане, както и че по делото не били
представени доказателства, че поръчителят бил изпълнил задължението на длъжника по
начините предвидени за изпълнение на парично задължение, а именно плащане,
прихващане, даване вместо изпълнение, новация. От представените разчети на двете
дружества за прихващане на насрещни задължения не могъл да се направи извода, че
поръчителят бил изпълнил задължението на длъжника на кредитора. Моли съдът да
отхвърли въззивната жалба като неоснователна и да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира сторените във въззивното производство разноски.
Прави възражение за дължимост и прекомерност на юрисконсултското възнаграждение на
насрещната страна. Досежно направеното от въззивния жалбоподател оплакване, като
същият е възразил, че първоинстанционният съд не е разпределил правилно
доказателствената тежест между страните, тъй като в тежест на ответника било да докаже,
че не е сключен договор за кредит и договор за поръчителство, както и че търговските книги
на двете дружества имащи характера на регистър за извършените от тях стопански
операции били водени в нарушение на ЗСч и ТЗ, то настоящият състав счита това
възражение за неоснователно. В проведеното открито съдебно заседание от 21.03.2025 г.
2
жалбоподателят е депозирал писмена молба, в която е релевирал като възражение по
проекто-доклада на съда, единствено, че ответникът следва да докаже, че процесните
договори не са били сключени, което възражение правилно съдът не е уважил и е приел
изготвения проекто-доклад като окончателен доклад по делото. Съдът не е разпределял в
доказателствена тежест на ищеца да установява обстоятелството, че търговските книги на
двете дружества имащи характера на регистър за извършените от тях стопански операции
били водени в нарушение на ЗСч и ТЗ, а правилно му е разпределил в доказателствена
тежест обстоятелството, че следва да докаже, че дружеството поръчител е заплатило
претендираните суми на кредитора в проекто-доклада си, който е бил обявен за окончателен
в проведеното открито съдебно заседание от 21.03.2025 г. и възражение в този смисъл
ищецът изобщо не е правил пред първата инстанция. С оглед гореизложеното, съдът счита,
че доказателствената тежест е била надлежно разпределена от първоинстанционният съд,
проведено е съдебно заседание, в което страните са имали възможност да присъстват, тъй
като са били редовно призовани и са имали възможност да направят допълнителни
доказателствени искания и да ангажират относими и необходими доказателства в защита на
своите твърдения и възражения. Съответно искането на жалбоподателя въззивният съд да
разпредели отново доказателствената тежест и даде указания за тежестта и вида на
доказване, дължим от страните като уважи релевираните в този смисъл възражения във
въззивната жалба следва да бъде оставено без уважение.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.259, ал. 1 ГПК, от
надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебенакт, поради което съдът следва да
се произнесе по основателността й.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебнопо валидността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбатаоплаквания с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивнаматериалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело
№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1от ГПК
въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционното решение обаче е правилно поради следните съображения:Съгласно
цитираното по-горе тълкувателно решение в изпълнение на принципа за законност (чл. 5
ГПК) въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния
материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване
в първоинстанционното решение. В настоящия случай се касае за спор относно вземания,
произтичащи от договор за потребителски кредит, по който съдътследи за спазване на
императивни материалноправни норми (чл. 7, ал. 3 ГПК). С оглед правомощията на
въззивния съд при съобразяване разпоредбатана чл. 269 ГПК, настоящият въззивен състав
приема за неправилни изводите на ПРС относно валидността на договор за предоставяне на
поръчителство и договора за кредит поради следното: Районният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на чл, 422, ал. 1
ГПК, с правна квалификация чл. 143, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за установяване
съществуването на вземания по цедиран договор за потребителски кредит №2141263
/11.12.2019 г. сключен между „Кредисимо“ ЕАД и В. Ф. К. за следните суми: сумата от
2030,63 лв., представляваща платена от „Ай Тръст“ ЕООД главница, съгласно твърденията
на ищеца ведно със законната лихва от 30.08.2024 г. (дата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК) до окончателното изплащане, сумата от 234,50 лв., представляваща
възнаградителна лихва за периода от 20.02.2020 г. до 17.08.2021 г., и сумата от 1043,84 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 21.02.2020 г. до 30.08.2024 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 3524 от 13.09.2024 г. по ч. гр.
д. № 5211/2024г. по описа на ПРС. Ищецът е частен правоприемник на „Ай Тръст“ ЕООД,
като
3
черпи правата си от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.08.2021 г.,
по силата на който „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД са прехвърлили възмездно на
цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕООД свои вземания, подробно
индивидуализирани в приложение към договора, сред които и процесното вземане.
Представено е и потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Видно от пълномощното, находящо се на
л. 41 и л. 42 от първоинстанционното дело, цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжниците за прехвърлянето на вземанията им. От „Ай Тръст“ ЕООД, чрез пълномощник
„Агенция за събиране на вземания“ ЕООД, е съставено писмо за уведомяване на длъжника
за цесията, но липсват данни за връчването му преди процеса. Видно от представените по
делото писмени доказателства се установява, че между „Кредисимо“ ЕАД в качеството на
заемодател и ответницата В. Ф. К. в качеството на заемател е сключен договор за договор за
потребителски кредит №***, с който е уговорено предоставяне на заем в общ размер от 2300
лв., погасяването на който да се извърши на 24 месечни вноски в размер на 140,73 лв. всяка.
Уговорен е фиксиран лихвен процент по заема от 40 % и годишен процент на разходите –
48,21 %. Посочена е обща сума дължима от заемателя в размер на 3377,52 лв. Представен е и
погасителен план към договора (л. 8 от първоинстанционното дело). В чл. 4 от договора за
кредит е уредено задължение на кредитополучателя да представи обезпечение, което може
да бъде банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението или да сключи
договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ ЕАД ЮЛ поръчител в
срок до 48 часа от подаване на заявлението. Във връзка с това задължение на ответника
едновременно със сключване на договора за кредит е подписан от него и договор за
предоставяне на поръчителство от 11.12.2019 г. с „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който
потребителят възлага, а поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с
„Кредисимо“ ЕАД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя пред
„Кредисимо“ ЕАД за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението
на задължението по договора за потребителски кредит. В чл. 2 е предвидено, че договорът
влиза в сила в случай, че потребителят не изпълни задължението си по договора за
потребителски кредит. В чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство и чл. 8
от същия пък е предвидено, че за поемане на задължението за обезпечаване на изпълнението
на задълженията потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер и при
условията на Приложение № 1, като вноските са дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като всяка
месечна вноска е в размер на 121,16 лв. Отношенията между страните по обезпечения с
поръчителство от „Ай Тръст“ ЕООД договор за потребителски кредит са подчинени на
специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в относимата му за спора
редакция към датата на сключване на договора. За да бъде валидно сключен договорът, е
необходимо да отговаря на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал.
2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за да породи
договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях
прави договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК. Съгласно чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и следва
да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК пък
предвижда, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и тези дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,21 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй
4
като не включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, сключен от потребителя с „Ай Тръст“ ЕООД, което се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони,такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите,когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията
по договора. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било
обусловено от сключването на договор за предоставяне на поръчителство от
кредитополучателя. Предвидените в договор за кредит възможни обезпечения са всъщност
невъзможни и несъответни като тежест на размера на отпусната в заем сума и е видно, че
едновременно с подписване на договора за кредит е подписан и договора за поръчителство с
дъщерно дружество на кредитодателя без да се изчаква срока за представяне на обезпечение
и при съвпадащи падежи на вноските по погасителния план на договора за кредит (който
не би трябвало да предполага наличен договор за поръчителство) и на вноски по договора за
поръчителство. Процесният договор за поръчителство е лично обезпечение – съгласието на
кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за
поръчителство е едностранен и безвъзмезден, т. е. по него задължения възникват само за
поръчителя. Възможно е договорът да има двустранен и възмезден характер, както е и в
настоящия случай, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение
на поръчителя. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определен с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 са нищожни (чл. 19, ал. 5 ЗПК). Съпоставянето в частност на общия
размер на възнаграждението за поръчителя с размера на главницата по договора за кредит
(2907,84 лв. спрямо 2300 лв.) обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено
и то значително като възлиза на 224,44 %, което се установява от приетата и кредитирана от
съда в тази част съдебно-икономическа експертиза. Нещо повече, уговорка за заплащане на
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер, повече от този на
отпуснатия кредит, не отговаря поначало на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата на страните по договора и до скрито оскъпяване на
кредита. С оглед изложеното въззивният съд намира, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на жалбоподателя по процесния договор за
потребителски кредит отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв
в ГПР. По този начин се постига скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца,
предоставил кредит на потребителя, което е забранено от императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР.
Следователно договорът за поръчителство, който е сключен от цесионера на ищеца на
основание клауза от договор за потребителски кредит, която противоречи на горепосочената
императивна законова норма, се явява нищожен – чл. 26, ал.1,
предл. 1 ЗЗД. При липса на договор за поръчителство плащането е без правно основание, не
обвързва длъжника и „Ай Тръст“ ЕООД не се суброгира в правата на кредитора дори за
главницата, която остава дължима към него. При липса на регресно вземане в полза на „Ай
Тръст“ ЕООД, такива не са цедирани на ищеца и съответно той не се явява кредитор на
ответника. В този смисъл ищецът не се легитимира като титуляр на претендираното
регресно вземане, поради което и релевираната претенция за платена главница и
5
акцесорните за възнаградителна и мораторна лихва се явява неоснователна и подлежи на
отхвърляне, както правилно е приел макар и при различни съображения
първоинстанционния съд. За пълнота на изложението следва да се допълни, че настоящия
съдебен състав възприема изцяло изложените съображения на първоинстанционния съд в
смисъл, че в конкретния случай ищецът изрично е заявил, че плащане от поръчител на
кредитор не е извършвано. Законът (чл. 143, ал. 1 ЗЗД) борави с термина „изпълнил“.
Възможни са формите на изпълнение и различни от плащане като даване вместо
изпълнение, прихващане и подновяване, но те също не се установяват. Твърди се единствено
прихващания по насрещни разчети между дружествата кредитор и поръчител (установено от
ВЛ). По своето естество тези документи имат характер на Регистър, който по смисъла на чл.
4, ал. 4 ЗСч е носител на хронологично систематизирана информация за стопански операции
от първични и/или вторични счетоводни документи. Този Регистър, по правилото на чл. 55,
ал. 1 ТЗ би се ползвал производна доказателствена сила (ако счетоводството се води редовно
и не е оспорено), но само между конкретните търговци. Тази доказателствена сила първо е
непротивопоставима на трети лица, второ е изрично оспорена от ответника. При оспорване е
необходимо да се представят първичните документи (евентуално споразумение за
прихващане, с оглед конкретните твърдения), но такива по делото ищецът не е представил
въпреки изричните указания в тази насока. В този смисъл е и Решение № 88 от 11.06.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 4559/2014 г., IV г. о., в което се приема, че счетоводните книги не се
ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се
в тях информация. Това налага доказателствената им сила да се преценява с оглед на всички
релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност. Тъй като те
представляват вторични счетоводни документи съобразно класификацията по чл. 6 ЗСч,
защото са носител на преобразувана информация за стопанска операция или за факт,
получена от първичен счетоводен документ, който ги удостоверява, редовността им е
обусловена от съставянето им въз основа на такъв документ. Тежестта за установяване както
на редовността на счетоводните книги, така и на осъществяването на възпроизведени в
счетоводните записи факти, е на страната, позоваваща се на тях. Предпоставките по чл. 103,
ал. 1 ЗЗД са: да съществуват действителни насрещни вземания на страните с предмет пари
или еднородни и заместими вещи към момента на изявлението за прихващане, активното
вземане на кредитора, който прихваща, да е изискуемо и ликвидно, а пасивното вземане да е
изпълняемо (не е необходимо да е изискуемо). Материалноправният ефект на
извънсъдебното изявление за прихващане се състои в прекратяване на задължението на
прихващащия, тъй като замества изпълнението на неговото задължение от момента, в който
са били налице елементите на фактическия състав на чл. 103 ЗЗД, като ефектът настъпва
след като изявлението е достигнало до насрещната страна. В конкретния случай нямаме
данни за изявление, липсват такива и за пасивното вземане. Важно е да се посочи също, че за
погасяването на задължението на поръчителя към кредитора (абсолютна предпоставка за
суброгиране в правата му) в конкретния случай следва да се докаже плащане, тъй като в чл.
5, чл. 7, ал. 2 и чл. 8 от договор за поръчителство се борави именно с този термин. Всяка
друга уговорка, ако такава е налице, изменяща начина на изпълнение, следва да е също в
писмена форма за доказване и разбира се представена по делото при конкретно
оспорване. Ето защо първоинстанционното решение е правилно и като такова, следва да
бъде потвърдено изцяло. По отговорността за разноски съдът намира следното: На
основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ответникът има право на разноски за въззивното
производство. Претендират се разноски в общ размер от 500 лв. за адвокатско
възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, от който е
видно, че е заплатен адвокатски хонорар на процесуалния представител на въззиваемата адв.
Б.В. в този размер, който съдът счита, че не се явява прекомерен с оглед на фактическата и
правна сложност на делото и материалния интерес, както и положените процесуални усилия
от страна на процесуалния представител на въззиваемата. Така мотивиран, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №295 /27.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 6768/2024 г.,
Районен съд гр. Перник като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2 да заплати на
В. Ф. К., ЕГН **********, *** сумата от 500 лв., представляваща разноски, направени в
хода на въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7