Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 10.05.2021 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на дванадесети април две хиляди двадесет и първа
година в състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Радослава Манолова и в присъствието на прокурора Загорова,
като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 8 276/19 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен иск с правно
основание чл.2б ал.1 от ЗОДОВ за сумата от 100 000 лв.
Ищецът Ф.А.И. твърди в
исковата си молба, че е потърпевш от прилаганата насилствена асимилация над етническите
турци от страна на тоталитарния режим на БКП, която впоследствие с декларация
на 41-то НС от 11.01.2012 г. била обявена за престъпна. Изложени са твърдения,
че от 80-те години на миналия век започнала подготовката за асимилиране на
турското малцинство в България чрез смяна на имената. В исковата молба са
изложени твърдения, че на 24.01.1985 г., докато бил на работа, при ищеца дошли
полицейски служители, които го задържали. Бил отведен в полицейското
управление, разпит и пребит от бой. Останал в районното полицейско управление в
гр. Момчилград една седмица при тежки и унизителни условия, при непрекъснат
физически тормоз. След което бил отведен в полицейското управление в гр.
Кърджали, където психическият и физически тормоз продължил. На 25.02.1985 г., ищецът с още седем души бил
натоварен в автомобил и откаран в концлагера на о-в Белене, където бил съблечен
гол и сложен в обща килия. Първоначално бил държан в първи сектор, където
държали затворниците за тежки престъпления, а впоследствие бил преместен във
втори сектор. През месец май 1985 г. бил откаран до съда в гр. Кърджали, за
което бил извикан като свидетел по случай, за който тогава разбрал. Твърди се,
че през времето, през което бил задържан, семейството му било подложено на
непрестанен тормоз. На 24.09.1985 г. бил освободен от Белене и се прибрал при
семейството си. Започнал работа, но всеки на работното му място го отбягвал.
През юни 1989 г. го извикали в полицейското управление и му казали да донесе
снимки на семейството му, защото щели да им издават паспорти. На 15-ти срещу
16-ти юни 1989 г., сутринта в дома му, дошли полицейски служители и казали на
ищеца и семейството му да се обличат и да напускат страната. Нямали време дори
да вземат багаж със себе си, а били изведени на около 5 км от селото, където
живеели и били оставени на спирка „Джебел“. Били им дадени паспортите и им било
казано да ходят в Турция.
Твърди се, че след
10.11.1989 г., от медиите разбрал, че започва процес за разследване и предаване
на съд на виновниците на т.нар. „възродителен
процес“, което му дало вяра, че справедливостта може частично да бъде
възстановена, а пострадалите да бъдат компенсирани за разбития им живот. Станал
съучредител на Сдружение „За справедливост, права,
култура и солидарност на Балканите“. От многобройните запитвания на Сдружението
разбрал, че следствено дело 1/1991 г. по описа на ПВС било образувано срещу Т.Ж.и
о.з.ген.полк. Д.И.С., затова че в периода 1984 -1989 г. в съучастие с други
лица са подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие били привлечени
като съизвършители и други лица – Г.И.А.П.Ш.М., П.П.К.. На Д.С.било повдигнато и ново обвинение за
престъпление по служба /чл. 387 ал.2 от НК/, а като обвиняеми били привлечени и
Т.Ж.и Г.А.. Твърди се, че на 20.07.1993 г. във ВС – Военна колегия бил внесен
обвинителен акт и образувано нохд 1/1994 г. като
Върховния съд върнал делото за допълнително разследване. На 19.12.1997 г. бил внесен отново обвинителен акт и образувано нохд 1/1998 г., по което с разпореждане от 28.04.1998 г.
делото отново било върнато повторно, поради неизпълнение на указанията, дадени
при предишното връщане на делото. След промяна в подсъдността, на 13.05.1998 г.
делото било изпратено на СВОП, където с постановление от 29.09.1998 г. било
преобразувано в сл.д. 780-ІІ/1998 г. и частично прекратено по отношение на Т.Ж.и
Д.С.поради настъпилата им смърт. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното
производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина, а впоследствие,
на 04.12.1999 г., било възобновено и разследването продължило под нов номер
ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София. При извършените следствени действия
били установени имената и адресите на 446 лица, които са били настанени в ТВО
„Белене“. С оглед на обстоятелството, че част от тях се били изселили в
Република Турция била изпратена молба за правна помощ до турските власти за
разпит по делегация на пострадалите лица. В исковата молба се твърди, че за
период от повече от едно десетилетие, видно от наличната кореспонденция,
прокуратурата не е могла да осигури и извърши разпит на още около 130 души,
пострадали, които били с установени имена и адреси. Ищецът излага твърдения, че
през годините и чрез сформираното Сдружение е писал писма до различни
институции с искане за информация относно хода на делото, в които се изразявало
недоволство от прекаленото му забавяне. Писал писма до прокуратурата, разпитван
бил като свидетел, разяснени му били правата като пострадал и въпреки това
никога не бил получавал актовете на прокурорите по делото. Подавал молби до ВОП
за информация, за копия от материали, но не получавал изричен отговор на тези
молби. Твърди се, че след измененията на НПК от 2017 г., подал заявление за
ускоряване на ДП по реда на чл. 368 и чл. 369 от НПК. Твърди се, че делото било
изпратено във ВС – София, който с определение прекратил производството и го
изпратил на ВОП за изпращане на искането на настоящия ищец на компетентния съд.
Заявлението му било разгледано в нчхд 4753/2018 г. на
СГС, НО, 13 състав, по което било постановено определение от 06.11.2018 г., с
което съдът дал едномесечен срок на прокуратурата за приключване на делото с
произнасяне по същество. Такова произнасяне не било осъществено. С ново
постановление от 04.10.2018 г. ДП отново било спряно с оглед изчакване на
отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото. Срещу това
определение ищецът подал жалба.
Твърди се в исковата
молба, че продължителността на ДП от над 27 години нарушавало правото му на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, още повече, че по обвиненията,
за които се водело давността отдавна била изтекла и единственият обвиняем по
делото се бил позовал на нея. С оглед сочената продължителност на
производството се твърди, че бил лишен от възможността да потърси справедливо
репариране на причинените му вреди. Твърди се, че търпените от него
неимуществени вреди се изразяват в негативни емоции, които в продължение на
вече 27 години тормозят и стресират душевния му мир, задълбочили до крайна
степен чувството и усещането му за липса на справедливост. Изпитвал
разочарование от това, че за толкова дълъг период от време няма изгледи за
напредък по делото. Изпитвал страх и опасения, че това забавяне ще позволи на
обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и останат ненаказани. Твърди се, че
бил осакатен личния и семейния му живот, отнето му било правото на избор къде и
как да живее. Изложени са твърдения, че е загубил доверие в институциите, а всички
негативни емоции през годините го направили раздразнителен, затворен в себе си,
перманентно напрегнат, стресиран и депресиран. Неизвестността и чакането довели
до емоционалната му фрустрация.
При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес
от предявяване на иска и е сезирал съда с искане да осъди Прокуратурата на
Република България да му заплати сумата от 100 000 лв. – обезщетение за
неимуществени вреди.
Ответникът – Прокуратурата
на Република България, чрез своя процесуален представител оспорва иска по
основание и размер със заявени възражения в писмен отговор, депозиран в срока
по чл. 131 от ГПК.
Съдът след като обсъди
становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед
разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
С нормата на чл. 2б от ЗОДОВ се създаде национален
компенсаторен механизъм за бавно правосъдие
като вътрешноправно средство за защита и самостоятелна
хипотеза на отговорност на държавата за вреди,
причинени на граждани и на юридически
лица от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок т.е наличие на
нарушение по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ респ. възможност
да претендират обезщетение.
В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от
действия на правозащитни органи, които не са
извършени в разумен срок като отговорността е деликтна. Допустимостта на
иска за
обезщетение на вредите от нарушение
на правото по чл. 6 §1 от ЕКПЧ по висящо производство не е обусловена от абсолютните
процесуални предпоставки на чл. 8 ал.2 от ЗОДОВ да е изчерпана административната процедура за обезщетение
на вредите по реда на глава III от ЗСВ и да няма
постигнато споразумение /решение 210/15.06.2015 г. по гр.д. 3053/2014 г. на
Трето ГО на ВКС/.
Словесната конфигурация „при определяне на неговите граждански права и
задължения“, използвана в чл. 6 §1 от КЗПЧОС следва да се разбира, че в
предметния й обхват са включени не само страните в дадено гражданско или
наказателно производство, но и всяко лице, чиито права и задължения се засягат
пряко от него. С оглед данните по делото, настоящият съдебен състав намира, че
ищецът притежава качеството пострадал по смисъла, вложен в разпоредбата на чл.
74 ал.1 от НПК като лице, претърпяло вреди от престъпление. Видно от
ангажираните по делото писмени доказателства същият е бил разпитван в рамките
на процесното досъдебно производство от Прокуратурата
в качеството му именно на „пострадал“ /протокол за разпит на стр. 378 и сл. в
делото/, което обуславя активната му процесуална легитимация в производството.
Факт, който изрично се признава и от ответната страна в депозирания писмен
отговор в срока по чл. 131 от ГПК.
Липсва легална дефиниция на понятието „разумен срок”, а съдебната практика /решение
66/02.04.2015 г. по гр. д. 5813/2014 г. на Трето ГО на ВКС/ установява, че разумността се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се
търси баланс между интересите на лицето възможно
най - бързо да получи решение
и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността
на релевантния период, съдът прилага
три критерия, посочени и в
разпоредбата на ал.2 от чл. 2б на ЗОДОВ: сложност на делото, поведение
на страната и поведение на компетентните органи.
Характер на ноторно известно обстоятелство има
образуването на досъдебно производство, придобило гражданственост като делото
за „възродителния процес“. Същото е образувано на 30.01.1991 г. като сл.дело
1/91 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, което се установява от
ангажираните писмени доказателства. В обстоятелствената част на исковата молба
са посочени неговите последващи преобразувания респ.
основните действия, предприети по него, които се потвърждават и от ангажираните
от страните писмени доказателства, поради което настоящият съдебен състав
намира за безпредметно да преповтаря същите в мотивите на решението. Не е част
от спорния предмет по делото, че към датата на депозиране на исковата молба в
съда /21.06.2019 г./ същото е във фаза на досъдебно производство т.е. касае се
за период от около 28 години и 5 месеца. Дори да се приспадне от общата му
продължителност периодът от време, през който делото се е намирало във съдебна
фаза, предвид двукратното внасяне на обвинителен акт по него, то общата
продължителност на ДП към датата на
депозиране на исковата молба, с която е инициирано настоящото производство е
над 26 години. Този период от време, сам по себе си, надвишава значително
срокът, предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване на
наказателното преследване на престъплението, за което е образувано
производството. В този смисъл е и приложеното по делото определение
4919/06.11.2018 г. на СГС, НО, 13 състав по нчд
4753/2018 г., образувано по реда на чл. 368 вр. с чл.
369 от НПК от настоящия ищец, в което се съдържа констатация, че абсолютната
давност, изключваща наказателното преследване е изтекла на 13.02.2000 г. /стр. 45
в делото/.
При тези данни по делото, настоящият съдебен състав намира, че никакви
съображения, касаещи фактическа и/или правна сложност на делото не могат да
оправдаят или извинят допуснатата забава в досъдебното производство, която на
практика е равнозначна на отказ от правосъдие в светлината на коментираната
по-горе изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Възражението на
ответника в писмения му отговор, че забавянето в производството е с оглед
изпълнение на указанията, дадени от Върховния съд – Военна колегия и
извършените процесуални действия в това число четири съдебни поръчки до
Република Турция настоящият съдебен състав не може да сподели. Разпореждането,
постановено по нохд 1/1994 г. касае отстраняване на
процесуални пропуски, изразяващи се в липса на индивидуализация на лица,
задържани при проведени акции, чрез поименното им посочване и конкретизация на периодите
от време на изолация в гр. Белене и остров Белене респ. непосочване на
конкретни нарушения на Конституцията, ЗНМ, УСД, ЗПЧНРБ, ЗДвП, УГВ и „другите
закони и подзаконови нормативни актове“. Индивидуализацията на физически лица
чрез поименното им посочване респ. посочване на конкретни нарушения на
нормативни актове, дори да се приеме, че е времеемко
не може да оправдае период от 26 години.
Ищецът не е възпрепятствал производството. Напротив същият е
сезирал съда с искане за определяне на мерки за неговото ускоряване.
С
оглед ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира,
че е налице накърнено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок
като пасивната материално-правна легитимация е на ответника в производството с
оглед нормата на чл. 52 ал.3 от НПК.
В обстоятелствената част на исковата молба се
твърди, че ищецът претърпял вреди, изразяващи се в негативни емоции,
които в значителен период от време стресирали душевния му мир, усещане за липса
на справедливост, страх и опасения, разочарование от това, че за дълъг период
от време няма изгледи за напредък по делото, загуба на доверие в институциите. За установяване на тези вреди са събрани гласни доказателства,
чрез разпит на свидетелката Нурие Сели И., съпруга на ищеца, чийто показания
съдът цени, при спазване правилото на чл. 172 от ГПК, предвид близката
родствена връзка на свидетеля с ищеца и които установяват факта на
неблагоприятните последици, възникнали в правната сфера на ищеца. Следва да се
вземе предвид и обстоятелството, че ищецът е пострадал от престъпление с
висока обществена опасност, от което са накърнени негови основни права и свободи - на етническа
принадлежност, свободно предвижване и убеждения. При определяне размера на обезщетението, което следва да се присъди, настоящият
съдебен състав намира, че следва да съобрази и практиката на ЕСПЧ, съгласно която е налице
силна, но оборима презумпция, че неразумната
продължителност на производството води до неимуществени вреди /Решение на ЕСПЧ
от 20,03,2006 г. по делото Скордино срещу Италия/.
Следва да бъде съобразено
и обстоятелството, че в обстоятелствената част на исковата молба са наведени
твърдения за вреди, вследствие на самото престъпление, но същите не подлежат на
обезщетяване по реда на чл. 2б от ЗОДОВ, по който ред подлежат на репарация
само вредите, пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните
органи /решение 320/27.12.2016 г. по гр.д. 2403/2016 г. на Четвърто ГО на ВКС/.
Нещо повече, по отношение на тези вреди е установен нарочен административен ред
за тяхната обезвреда, съгласно ЗПГРРЛ.
При съвкупна преценка на тези обстоятелства и с оглед нормата на
чл. 52 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че обезщетението, което се
следва на ищеца с оглед продължителността на производството, настъпилите вреди
и констатираните действия в досъдебното производство, които могат да
бъдат квалифицирани като „неоснователно забавяне“ е в размер на 30
000 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 100 000 лв. искът
като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.
При този изход на спора на ищеца се следва сумата от 10 лв. –
разноски за платена ДТ. Разноски за адвокатско възнаграждение, с оглед
изричното волеизявление на процесуалния представител на ищеца в съдебно
заседание от 12.04.2021 г. не се следват.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София, бул. Витоша“ № 2 на
основание чл.2б ал.1 във вр. с чл.4 от ЗОДОВ да заплати на Ф.А.И., ЕГН **********,***,
офис 28 – адв. И. сумата от 30 000 /тридесет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане
и решаване на сл.дело
с №1/1991год., впоследствие
преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998год. по описа на ВОП София, а сега ДП №ІІ-048/1999год. по
описа на ВОП София в разумен
срок, ведно със законната лихва, считано от
21.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението като отхвърля иска за
горницата до пълния предявен размер от 100 000 лв. като неоснователен,
както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 10 /десет/ лв. – разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е
изготвено.
СЪДИЯ :