Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260184 19.01.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на единадесети януари две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 14825 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
евентуално съединени установителни искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1,т. 10 и т. 11 ЗПК и чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с
чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК и чл. 143, т. 19 ЗЗП.
Съдът
е сезиран с искова молба от Д.Б.Д., ЕГН **********
*** против „ ФИНТЕХ СЪРВИСИЗ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Света Троица“,
ул. „Зографски манастир“, № 15, вх. „Г“, ет. 6, с която са предявени искове за признаване на установено
в отношенията между страните, че сключеният между тях договор № **** за потребителски кредит тип кредитна линия/07.07.2015г.е
нищожен. В случай на
отхвърляне на главния иск, се иска да се признае за установено в отношенията
между страните, че клаузата, уговорена в чл.1. ал.2 от договора за е неравноправна по смисъла на чл. чл. 143, т. 19 ЗЗП и противоречащи на принципа на добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че на 07.07.2015 г. ищцата е сключила с ответното
дружество „ФИНТЕХ СЪРВИСИЗ” ЕАД договор
№ **** за потребителски кредит тип кредитна линия/07.07.2015г., по силата на който
кредиторът се е задължил да й предостави в собственост кредитен лимит в размер
на 1500 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 35,59 % и годишен процент на
разходите - 50, 00 %. По силата на чл. 1, ал. 2 от договора, заемът се
обезпечава с поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията по
договора, с банкова гаранция или с лично обезпечение от дружество-поръчител,
одобрено от кредитора. На същата дата 07.07.2015г. ищцата е сключила с „Кредит
Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, по силата па който дължи
престирането на възнаграждение
в размер на 792, 00лв.
Ищцата
е усвоила заемен ресурс в размер на 1500лв., с договорно установен срок за
погасяване на заема - 12 месеца, с месечна погасителна вноска съгласно
погасителния план към договора. Ищцата
не дължала плащания за лихва и за възнаграждение за поръчител, тъй като
договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:
Договорът за потребителски кредит е недействителен поради
нарушаване на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10. ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК. В процесния договор, кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и на ГПP. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 50 %. Във величината на ПГР като
глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори
и които са пряко свързани е кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 3ПК липсват. Посочен е лихвен процент по заема - 35.59 %.
/който е фиксиран/, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР
по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора и креди торът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са
предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не били включени други действия, индивидуализирани по вид и с
посочен размер на дължимите такси за извършването им. Поради което ответникът
не е имал право да формира размер на ГПР от 50. 00 %. ГПР се формира по точно
опредЕ.методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия
член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на
такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното
съдържание /арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/. Законодателят
задължавал кредитодателите да включват в текста на договорите за
потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите могат да
получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока
на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът
съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го
обслужват. В този смисъл били задължителните указания на СЕС дадени с РЕШЕНИЕ НА СЪДА
от 21.04. 2016 г. по дело С-377/14, в което е посочено следното: „Както обаче
се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48. от основно значение
е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата
на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една
страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара,
тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на
поетите от него задължения (вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, 0264/02,
EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost\
С-76/10, EU:C:2010:685,
т. 70).“
С оглед засилената защита на правата на потребителите и
за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са
по-силната икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение
на задължението за посочване па действителния размер на ГПР тежката правна
последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор.
Освен
уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не са уговорили
други разходи, следователно кредиторът няма право да включва в обхвата на
обявения в договора ГПР от 50 % други разходи освен договорната лихва.
Кредиторът бил заблудил потребителя като е посочил по-висока стойност на ГПР и
по този начин неравноправно е създал предпоставки да претендира от него
престирането на недължими разходи по кредита. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.
143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие
с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и като
заблуждаваща потребителя е неравноправна и не е породила правно действие,
съгласно чл. 146. ал. 1 ЗЗП. Нищожността на клаузата, регламентиращи основен
реквизит от същественото съдържание на договора за потребителски кредит - ГПР -
има за правна последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение
на основание чл. 22 ЗПК.
От друга страна, в пряко нарушение на чл. 19. ал. 1 и на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК кредиторът не бил включил в ГПР разходите за заплащане на
възнаграждението по сключения с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на
поръчителство от 07.07.2015г. Уговореното възнаграждение за осигуряване на дружество
поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита -
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита
за потребителя не включва нотариални такси. Получаването на кредита е било
обусловено от сключването на договор за гаранция от сграна на кредотополучателката,
за което тя дължи възнаграждение в общ размер на 792, 00лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за
изпълнението на задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е
било известно на ответното дружество.
Според императивната разпоредба
на чл. 19. ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ.с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс
10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4. са
нищожни - чл. 19. ал. 5 ЗПК. Кредиторът е нарушил императивното правило на чл.
19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 792,00 лв. в записания в договор размер на
ГПР от 50 %. Поради това, че тази такса намира основанието си в
противоречащата на чл. 19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР следва да се приеме, че
търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията
между страните, поради което клаузата за ГПР е неравноправна и нищожна съобразно критериите,
изведени с преюдициално заключение но дело С - 453/10 на СЕС и в съдържанието на договора не е включен изискуем за
действителността на кредитната сделка елемент, съгласно чл. 11. ал. 1, т. 10
във вр.с чл.22 ЗПК. Ако счетете, че този довод е неоснователен, то моля да
приложите правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
На следващо място, договорът за потребителски кредит бил нищожен съгласно чл. 22 ЗПК като нарушаващ изискванията
на чл. 11, aл. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
кредиторът следва да включи в съдържанието на договора условията за издължаване
на кредита от потребителя, което ответникът не е изпълнил. Търговецът не е
посочил в текста на договора каква е общата сума по смисъла на пар. 1, т. 2 от ДР към ЗПК, дължима от потребителя и кредиторът не е
спазил изискванията на чл.11 ал.1 т. 11 от ЗПК с произтичащите правни последици
по чл. 22 ЗПК.
Наред с това следва да се има предвид и че макар, че в
съдържанието на договора и ОУ да са включени клаузите на чл.4 и чл. 22 относно
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в
който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.
29, ал.4 и 6„ в тях не са разписани другите условия по неговото упражняване,
по-конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден, каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК Т ази информация е от съществено значение за
потребителя, тъй като той следва да има нужните данни каква лихва на ден следва
да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация,
той е изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен
отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - това му
право да се погаси поради неизпълнение на условията за упражняването му.
Договорът бил недействителен и на още едно основание.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен
императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да
бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005i. на ВКС, 2
г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
По аргумент от цитираните решения, при обезпечени заеми
възнагради гелната лихва следва да не надхвърля повече от два пъти законната
лихва. В настоящият случай, независимо че е учредено поръчителско
правоотношение с „Кредит Гаранция"' ЕООД, договорената между страните
лихва в размер на 35,59 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява
нищожна. Поради това. че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение пе е възникнало за доверителката ми.
Била
неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД- договорът за потребителски кредит не би могъл
да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден
като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Поради това се формира изводът, че недействителността на
уговорката относно договорната лихва води до нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на
договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно
по-пълната защита. При неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и
чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11. ал. 1, т. 9 ЗПК , договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя
важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства -
поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на
сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на
потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени
лихвения процент по кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Това разрешение
отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните
клаузи на Съда на Съюза, който приема, че Директивата допуска възможността, при
спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител
договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита
на потребителя (вж. в този смисъл Решение по делоС- 453/10, Perenicova и Perenic, , точка 35 и С-397/11, ErikaJoros, точка 47). Такова
разрешение се приемало в практиката на редица състави на Окръжни съдилища - така Решение № 151 от 15.05.2019г. по
в.гр.д. № 197/19г. на ОС - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019 г. по в. гр. д. №
106 / 2019 г. на Окръжен съд - Враца, Решение № 23 от 29.10.2018г. по възз. т.
д. № 81/18г. на ОС Разград, Решение по в.т. д. № 202/18г. на ОС - Варна,
Решение от 10.2018г. по в. т.д.№ 1085/18г. на ОС - Варна,Решение № 526/02.05.2017i . но възз. гр.д. № 393/17г. на ОС -
Пловдив, Решение но в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Габрово, Решение по в.гр.д. №
29/17г. на ОС- Г аброво, Решение по в.гр.д. № 165/17i . на ОС - Габрово, Решение № 1915 ог14.10.2016г. по
в.гр.д. № 3426/16Г. на САС ТО,11 състав, Решение № 225 от 14.04.2015г. по
в.гр.д. № 86/15г. на ОС - Пазарджик и др.
В условията на евентуалност се
твърди нищожността на следните договорни
клаузи:Изначално недействителна като неравноправна и противоречаща на добрите
нрави била уговорката на чл. 1, ал. 2 от договора, предвиждаща че в
петдневен срок от одобряване на искането за усвояване на всяка сума в рамките
на кредитния лимит, потребителят следва да осигури като обезпечение по кредита
си поръчителство от страна на две физически лица, наети по безсрочен трудов
договор с минимално брутно месечно възнаграждение в размер на 1 500лв., неотменима и
безусловна банкова гаранция или одобрено от кредитора дружество - поръчител. Изискването
да се учреди лично обезпечение е уговорено по начин, създаващ предпоставки за
неизпълнение, тъй като са поставени ограничителни условия - поръчителите следва да са минимум двама, независимо
от обстоятелството, че едно лице може да разполага с високи доходи и/или
имущество на значителна стойност и с тях да може да удовлетвори кредиторовия
интерес в случай на неплатежоспособност на главния длъжник, тези лица следва да
бъдат само физически, не и юридически, да имат доход от минимум от 1500лв.,
който да произтича само от трудово възнаграждение, не и от гражданско или
служебно правоотношение. Освен ограничителните условия относно
поръчителите, които трябва да бъдат осигурени от кредитоиолучателя, кредитната
институция е поставила алтернативното условие за осигуряване на банкова гаранция. Ноторно било
известно , че към фирми за бързи кредити се
обръщат лица, които не разполагат с доходи и с имущество, за да получат банков
кредит, който е по-изгоден с оглед на по-ниските лихвени равнища. На кредитната
институция като търговец, специализиран в сегмента на кредитирането е известно
това обстоятелство, тя разполага и с информацията, че банкова гаранция се
предоставя при още по-засилени изисквания и че такава е невъзможно да бъде
издадена на лице, което не отговаря на условията за банково кредитиране.
Недействителна била уговорката за учредяване на обезпечение с
одобрено от кредитора дружество - поръчител. Договорът за поръчителство е съглашение между
кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице. чиято
воля не е иравопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се
осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е
едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването
на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение
на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят е
уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето,
различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има
легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът
няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между
него и третото лице - поръчител е лишена от правно основание.
Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни
правни норми, поради което страните могат да уговоря т възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен.
Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя
вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение
при което престациите са явно нееквивалентни. По договор за
поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава
никаква престация, поради което нарушаването па принципа на справедливост е още
по-драстично.
Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение
за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на
съображение 28 става ясно, че преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като
при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в
съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочва,
че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този
начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има
за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност
допринася за постигането на целта на Директива 2008/48 да им осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8. 9 , 23,
24, 43, 45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. но дело
С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Поради изложеното клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, е което дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът
има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния
закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на
директивата (решения но дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von
Colson).
Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които
следва да изпълнява кредитора са в изключителен интерес само на търговеца и във
вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, е
което задължение гой не би се съгласил ако кредигодателят действаше
добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия фактически състав на чл. 143
ЗЗП и в светлината на неизчерпателното изброяване на предпоставките за
неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази
договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни
последици за потребителя.
Неравноправни и нарушаващи нормите на чл. 10, ал. 2 , на
чл. 10 а, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 и на чл. 33, ал. 1 ЗПК са клаузите на чл. 6 от
договора и чл.31 от ОУ, гласящи, че в случай, че заемателят не изпълни задълженията си по сключен договор за
заем, същият дължи заплащане на разходите, направени от заемодателя за
събирането на вземането по просрочения кредит, които включват разходи за
изпращане на текстови съобщения /SMS/ и напомнителни писма, разходи за извършване на
напомнителни обаждания, разходи за посещения на служител на Кредитодателя на
адреса на заемателя, както и разходи за ангажиране на човешки ресурс в процеса
по събиране на вземането.
С тези клаузи,
кредиторът недобросъвестно в ущърб на потребителя е уговорил предварително
установени вземания, които не кореспондират с реално извършвани от него
действия по събиране на просрочения дълг. Вземанията се пораждали от неизпълнението на главните задължения на
кредитополучагеля да върне на падежа предоставената му в заем сума, ведно с възнаградителна лихва. С оглед посочената обусловеност на
задълженията, респ. предпоставките за възникването им, следвало да се приеме, че целта на таксите е да обезпечат
срочното изпълнение на основните задължения на кредитополучагеля и да обезщетят
вредите от тяхното неизпълнение. На практика била уговорена
неустойка за забавено изпълнение. Неустойката е загубила присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, доколкото не кореспондира с
конкретни вреди, респ. размерът й не зависи от възможните вреди и може да
достигне до огромни размери без значение от вида и характера на неизпълнението.
Тя се явява и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал.
1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне
на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това
следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за
действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му
по предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. както и да събира повече от
веднъж такса за едно и също действие. Съгласно нормата на чл. 10, ал. 2 ЗПК и
чл. 10а. ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събира такса
трябва да бъдат точно описани в договора, като кредиторът няма право да събира
такси и комисионни, които не са предвидени в договора.
На плоскостта на процесния случай, в потребителският
контракт не са описани конкретните действия, които ще извърши кредиторът за
събиране на вземанията, не е уговорен конкретния размер на таксите, които по
същество са разходи за управлението на кредита и не възмездяват допълнително
оказвани от търговеца услуги.
Следователно клаузата в договора и в общите условия, с
които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи такси, покриващи
разходите по събиране на просрочените задължения и че при забава кредиторът ще
има право да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на
горепосочените императивни законови норми и заобикалят нормата на чл. 33 ЗПК, които норми ограничават отговорността на потребителя,
поради което са нищожни - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Неравноправни били и нормите на чл.10 от договора и чл. 32 ОУ.
Разпоредбата на чл.32 от ОУ гласи, че ако кредитополучателят не изплати в срок
две или повече вноски, кредиторът има право да направи вземането си предсрочно
изискуемо, считано от падежната дата на втората последователно непогасена
вноска. Разпоредбата на чл.10 от договора предвижда, че креди годателят има
право да прекрати договора с отправяне на 2-месечно писмено предизвестие, като
в тази хипотеза длъжникът също губи преимуществото на срока и ще следва да
реституира на кредитора получената в заем сума.
Съобразно преюдициално заключение по дело № С 415/11 г. на Съда на ЕС при изследване на една клауза, регламентираща
предсрочната изискуемост на кредитното задължение на потребител, когато
неизпълнението му е през ограничен период от време спрямо целия срок на
договора и при извършване на преценка за нейната неравноправност националният
съд следва да изследва критериите, визирани в съображение 73 от заключението, а именно да извърши преценка дали възможността на
продавача или доставчика да обяви целия кредит за предсрочно изискуем зависи
1/от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно
правоотношение задължение. 2/ дали тази възможност е предвидена в случаите, в
които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и
размера на задължението по него, 3/ дали тя дерогира приложимите в тази област
правни норми и 4/дали националното право предвижда подходящи и ефективни
средства, позволяващи на потребителя, за който се прилага такава клауза, да
преустанови действието на посочената изискуемост на кредита.
В конкретния случай, предсрочната изискуемост е
предвидена за неизпълнение на основното задължение по договора за кредит -
заплащане на погасителните вноски по него. В договора
обаче не са въведени
критерии за тежестта на неизпълнението,
съобразени с общия срок на кредита или с размера на задълженията по него, които
необходимо да варират в отделни случаи. Предвидено е, че неплащането на две последователни месечни вноски,
изцяло или частично представлява основание за загубване па преимуществото на
срока .Счита, че просрочие
като основание за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, без да се
съобразят горепосочените критерии по преюдициално заключение по дело С - 415/11г. не съставлява по необходимост
такова неизпълнение, което да се счете за съществено с оглед условията на
договора и да послужи, като основание за възникване на правото на предсрочна
изискуемост. Обявяването на предсрочна изискуемост има свойството да причини
значителни неблагоприятни последици на кредитоиолучателите, като в същото време
следва да се посочи, че в българското право не съществува възможност да се преустанови
действието на предсрочната изискуемост иа кредита. С оглед на изложеното, следвал извода, че разглежданата клауза иа чл. 32 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.
143 33П.
Клаузата на чл. 10 от договора,
оправомощава кредиторът да прекрати договора преди крайния му срок, без
настъпването на правните последици да е свързано с конкретно неизпълнение от
страна на длъжника и по този начин да измени уговорената крайна падежна дата
едностранно, поради което същата е неравноправна на основание чл.143, т. 10 33П.
Поради това моли за уважаване на предявените искове.Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни
и недоказани. Твърди, че договорът за кредит тип „Кредитна линия“
съдържа всички, предвидени в чл. 11 от Закона за потребителския кредит
реквизити, като включително отговаря на всички изисквания на действащото в
Република България законодателство, предвид което същият е действителен.
На
07.07.2015г. между ищцата и „Кеш Кредит“ ЕАД е сключен договор за потребителски
кредит тип „Кредитна линия“ № ****-****. На същата дата ищцата е усвоила
главница в размер на 1 500 лв., с лихвен процент по кредита 35,59 % и Годишен
процент на разходите (ГПР) в размер на 50%. Кредитът е следвало да бъде върнат
на 12 вноски, всяка в размер на 150 лв.
По
повод изложените от ищцата твърдения за недействителност на договора за кредит
на основания чл. 19, ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК,
счита, че същите не могат да бъдат основания за недействителност на договор за
потребителски кредит, тъй като не са част от законоустановените в чл. 22 от ЗПК
основания за недействителност. В тази връзка следва да се обърне внимание, че
уговорените в Закона за потребителския кредит обществени отношения са такива,
развиващи се между „Потребител“ и „Търговец“, като целта е да бъде осигурена
защитата на потребителите. Именно по тази причина и законът се явява
„специален“ спрямо общите норми, включително разпоредбите на Закона за
задълженията и договорите, уговарящи предоставянето на заеми и
недействителността. Специална спрямо чл. 26 от ЗЗД се явява и нормата на чл. 22
от ЗПК, където изчерпателно са изброени основанията, на които договорът за
потребителски кредит може да бъде обявен за недействителен.
В чл.
1, ал. 4, т. 6 от Договора е посочен годишния процент на разходите, а именно
50%, като в същата графа от таблицата са включени взетите предвид допускания за
неговото изчисляване. Следва да се обърне внимание, че законодателят не изисква
от кредитора да предостави методика или начина на изчисляване на Годишният
процент на разходите (ГПР), а „допусканията“, които са използвани за неговото
изчисляване. На базата на допусканията и конкретните параметри на кредита,
Годишният процент на разходите може да бъде изчислен посредством законоустановената
в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК формула за изчисляване. Предвид това
не считаме, че процесния договор за кредит притежава твърдения от ищцата порок
по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Неправилни
били изложени в исковата молба доводи, че освен възнаградителната лихва в
договора не били уговорени други разходи и съответно кредиторът няма право да
включва такива в обхвата на обявения ГПР. В чл. 5 от договора изрично било
записано, че „всички разходи, свързани с изплащането на
кредита и останалите суми, които са дължими съгласно настоящия Договор, като
банкови такси и други подобни, се поемат от Кредитополучателя“, а в чл. 20 от Общите условие е посочени, че: „Всички разходи, свързани с връщането на дължимите суми, са за сметка
на Кредитополучателя “. В
тази връзка следва да се обърне внимание, че такива разходи са възникнали, като
кредитът е усвоен по банков път, за което е заплатена такса от кредитора;
първата вноска по кредита е внесена в офис на Кеш Кредит, като за да предостави
тази възможност на клиента, кредиторът следва да бъдат поети редица разходи -
за наем, заплати за персонала, консумативни разходи и други; втората вноска по
кредита е заплатена в каса на Изипей, като заплащането на разходите за
предоставянето на това обслужване от страна на платежната институция отново е
извършено от кредитора.
Оспорва
изложените в исковата молба доводи за нищожност, свързани с неправилно
изчисляване на ГПР, произтичащо от невключване на разход за поръчителство и
считам, че ГПР е изчислено правилно, како включително и че са взети предвид
всички, изискуеми от закона, „общи разходи по кредита за потребителя“ съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В така посочената разпоредба се указва, че „общи
разходи по кредита за потребителя“ са
„всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати...“. Предвид обстоятелството, че ГПР трябва да
бъде записан като реквизит в договора за потребителски кредит, то неговото
изчисляване следва да се извърши преди сключването на договора, като
използваните за изчисляването „общите разходи по кредита за потребителя“ следва
да са били известни на кредитора именно към момента на сключване на договора за
кредит.
Оспорва твърдението, че посоченият
разход е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора за
кредит. От чл. 2, ал. 1 на предоставения от ищцата Договор за възлагане на
поръчителство е видно, че възнаграждението за поръчителя е дължимо за
оценяването и поемането на задължението за поръчителство. В чл. 1, ал. 2 от
същия договор е записано, че договорът поражда действие, само ако
Кредитополучателят в петдневен срок от одобряване на усвояването не осигури
друго обезпечение на задълженията си. От Договора за поръчителство, сключен
между кредитора „Кеш Кредит“ ЕАД и поръчителя „Кредит Гаранция“ ЕООД, е видно,
че ангажиментът за поръчителство от страна на „Кредит Гаранция“ ЕООД е
възникнал 5 дни след сключване на договора за кредит, а именно на 13.07.2015г.
От същата дата е възникнало и задължението на клиента за заплащане на
възнаграждението за поръчителство. С цел запазване на характера на
предоставяната услуга, а именно „бърз кредит“, в договора за кредит е предвиден
5-дневен срок в полза на кредитополучателя, течащ от одобряването на искането
за усвояване, в рамките на който същият може да предостави обезпечение по
кредита си под формата на поръчителство от физически лица или гаранция. В
случай че клиентът не предостави към датата на сключване на договора за кредит
предвиденото обезпечение, а се възползва от 5-дневния срок, кредиторът няма как
да знае какъв би бил видът на обезпечението, нито конкретните условията и цена на
обезпечението, както и индивидуалните договорки (били под формата на писмени
договори или устни) с физическите или юридическите лица, които биха
поръчителствали по кредита или с банките, с които се договори банкова гаранция.
Във връзка с
изложените от ищцата твърдения за недействителност на договора за кредит на
основания чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 1, т. 9, т. 20, т.11 от ЗПК,
счита, че същите са неоснователни, както и че процесният договор за
потребителски кредит съдържа всички, законоустановени в чл. 11, ал. 1 от ЗПК
реквизити.
В чл. 1, ал. 3 от Договора е записано, че
кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на договора да върне,
предоставения кредит, както и да заплати, уговорената лихва и други разходи
съгласно Договора, Общите условия и приложимия към всяко усвояване на сума
погасителен план. В чл. 1, ал. 4, т. 5 от Договора са посочени условията за
издължаване, както и изрично е препратено към погасителния план. Същевременно в
погасителния план са посочени размерът, броят, периодичността и конкретните
дати за заплащане на погасителните вноски, както и разпределението на
различните компоненти - главница и лихва към всяка една от погасителните
вноски. „Общата сума, дължима от потребителя“ също е посочена в погасителния
план и се изразява в сбора на погасителните вноски, а именно 1 800 лв.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се съдържа:
„наличието
или липсата на право на отказ на потребителя
от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите
условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6,
както и за размера на лихвения процент на ден“. Правото на отказ е обстойно разписано както в чл.
4, чл. 5, чл. 7 от Договора, така и в точки 22, т. 23, т. 24, т. 25, т. 26 и т.
27 от предоставените Общи условия към Договор за потребителски кредит тип
„Кредитна линия“.
Съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се
съдържа: „лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му“. В чл.1 ал. 4, т. 2 от Договора за
потребителски кредит е посочен именно лихвения процент в размер на 35.59%,
както и условието, че същият се прилага при „максимален срок на кредита“, който
съгласно погасителния план е 12 месеца. Наред с това и предвид изложените в
табличен вид параметри на кредита в чл. 1, ал. 4 от Договора, следва да се има
вземе предвид, че същите се прилагат кумулативно, като промяната на един
компонент би довело до промяна на друг, предвид което и всеки компонент се
явява условие за прилагането на всеки един от останалите компоненти.
Оспорва
и изложените доводи за нищожност на лихвата в размер на 35.59 % поради твърдяното й противоречие с добрите
нрави. Законът за потребителския кредит е специален спрямо общите норми,
включително разпоредбите на Закона за задълженията и договорите, уговарящи
предоставянето на заеми и недействителността. Специална спрямо чл. 26 от ЗЗД се
явява и нормата на чл. 22 от ЗПК, където изчерпателно са изброени основанията,
на които договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за
недействителен. Законът за потребителския кредит предоставял на потребителя
специфична защита срещу завишени стойности на възнаградителната лихва, като в
същия е уговорена горна граница на Годишния процент на разходите, в който се
включва като основен компонент именно лихвения процент. В тази връзка следва да
се отбележи и обстоятелството, че основните промени в ЗПК, свързани с
определянето на лимита на ГПР и условието, че клаузите, които го надвишат, са
нищожни, влизат в сила на 23.07.2014г., предвид което цитираната в исковата
молба съдебна практика се явява абсолютно неактуална и несъотносима към
настоящия правен спор. В допълнение, несъотносима е и цитираната практика по
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, като включително от исковата
молба не става ясен поводът за нейното посочване.
Неправилни
и недоказани били изложените от ищцата твърдения за нищожност на отделни клаузи
на договора, а именно: чл. 1, ал. 2 от договора; чл. 6 от договора и чл. 31 от
ОУ; чл. 10 от договора и чл. 32 от ОУ.
Оспорва
изложените в исковата молба твърдения за недействителност на чл. 1, ал. 2 от
процесния договор. Изискването за обезпечаване на потребителския кредит е
разписано в изпълнение на разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК разпоредби. В
тази връзка абсолютно неправилни и в явно противоречие както с българското
законодателство, така и на Европейския съюз, са твърденията за това, че
уговарянето на задължение за обезпеченост на договора за потребителски кредит е
в пряко противоречие със съображение 26 от Директива 2008/48 по повод
задължението за кредитора за предварителна оценка на кредитоспособността. В чл.
11, ал. 1 т. 18 от ЗПК, който пряко кореспондира с чл. 10, параграф 2, буква
,,о)“ от директивата, е предвидено, че в договора за кредит следва да се
съдържат „ обезпеченията, които
потребителят е длъжен да предостави, ако има такива“. Именно в изпълнение на посочените разпоредби
е разписан и чл. 1, ал. 2 от договора за кредит.
Следва
да се обърне внимание на естеството на получената от ищцата услуга, а именно
т.н. „бързи кредити“, които от гледна точка на занижените изисквания към
кредитната история на клиентите и тяхната платежоспособност, се явяват високо
рискови, предвид което и в случай не неблагоприятно развитие на възникналите
правоотношение /каквото е и настоящото, предвид отказа от страна на ищцата да
върне предоставения й кредит/, единствената сигурна възможност кредитора да
получи дължимите суми по договора, е да се удовлетвори от обезпечението по
кредита. По повод изложените твърдения за неизпълнимост на изискванията за
обезпеченост, то считам че същите са абсолютно неправилни и недоказани. Следва
да се обърне внимание, че предвид размера на главницата по кредита, а именно 1
500 лв. по никакъв начин не можем да се съгласим с изложените доводи за
умишлена завишеност на изискванията към обезпечението. Нещо повече, ищцата дори
не е направила опити да предостави поръчителство от страна на физически лица.
Приложеният
по делото от ищцата договор, сключен между нея и Кредит Гаранция ЕООД не е
договор за поръчителство, а споразумение, по силата на което ищцата е възложила
на юридическо лице, срещу възнаграждение да се задължи солидарно по процесния
кредит, като да сключи договор за поръчителство. В тази връзка на 13.07.2015г.
е сключен договор за поръчителство, по силата на който Кредит Гаранция ЕООД се
е задължила да поръчителства по кредита на ищцата. Предвид изложеното счита, че
изложените доводи в тази връзка, в това число и твърдения, че ищцата не е
получила никаква престация, са абсолютно неправилни и недоказани.
Неправилни
били и изложените аргументи за недействителност на чл. 6 от Договора и чл. 31
от ОУ, поради нарушаването на нормите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 1, ал. 2 и
ал. 4 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК.
В чл.
10, ал. 2 от ЗПК било посочено, че „Кредиторът не може да изисква и да събира от
потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или
други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в
сключения договор за потребителски кредит. “. В чл. 10а, ал. 1 ЗПК е посочено,
че „Кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,. като в
ал. 2 от същия член се предвижда, че: „Кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.“. Следва да се обърне внимание, че заплащането на такива разходи не
е било изисквано, нито такива са събирани от ищцата. Нещо повече, видно от
приложените документи е, че такива разходи не са били нито определяни по
основание и размер, нито е настъпил падеж за тяхното заплащане. Предвид
изложеното и не считаме, че посочените норми от ЗПК са нарушени.
Оспорват се
изложените в исковата молба твърдения за неравноправност на чл. 10, ал.
2 от договора и т. 32 от Общите условия. Посочените разпоредби установяват две
напълно различни положения. Чл. 10, ал. 2 от Договора уговаря възможността за
кредитора да прекрати договора с отправяне на 2-месечно предизвестие. Същата е
уговорена с оглед спазване на изискването на чл. 35, ал. 2 от ЗПК, като
възприема дословно записаното в закона. Предвид това обстоятелство няма как
посочената клауза да има неравноправен характер, при условие, че законодателят
изрично я е уговорил в ЗПК. Нещо повече, посоченият срок е изцяло в полза на
кредитополучателите и е законоустановен с оглед защита на правата на
потребителя.
Относно т. 32 от Общите условия, последната уговаря възможността за
„предсрочна изискуемост“ на вземанията по кредита. Тази възможност е предвидена
в чл. 71 от ЗЗД и цели да защити кредитора срещу недобросъвестни длъжници.
Клаузата по никакъв не противоречи на действащото законодателство, като
съдебната практика и практиката на Комисията за защита на потребителите
обявяват за неравноправна единствено т.н. автоматична предсрочна изискуемост,
когато се уговаря, че след изтичането на определен период от време, кредитът
става автоматично предсрочно изискуем. Настоящия случай не е такъв, като в
случай че кредиторът желае да се възползва от правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, същият следва да уведоми надлежно длъжника. Нещо повече,
ако т. 32 от Общите условия не присъстваше в тях, то кредиторът би имал
възможността да упражни това си право, като се позове директно на чл. 71 от ЗЗД. С оглед изложеното
моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От представения по делото Договор за
потребителски кредит - тип “кредитна линия” № ****, сключен между
“Кеш Кредит” ЕАД в качеството си на кредитодател и Д.Д. в качеството си
на кредитополучател, се установява, че на конкретна дата – 07,07,2015 г. кредитодателя
е предоставил за временно и възмездно ползване на кредитополучателя кредитен
лимит до 2000 лв., срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне
предоставения в заем финансов ресурс на погасителни вноски, в които се включва
и възнаградителна лихва при установен годишен лихвен процент от 35, 59 %.
Установен е годишен процент на разходите от 50 %. С договора за кредит
кредитополучателят е поел задължение за осигуряване на обезпечение чрез
поръчителство, осигурено от две физически лица, наети на безсрочен трудов
договор с минимално месечно брутно възнаграждение за всеки в размер на 1 500
лв. или неотменима и безусловна банкова гаранция или поръчителство от одобрено
от кредитодателя дружество. От приложения към договора погасителен план № ****-****, подписан от страните, в който е
посочено, че последният има силата на споразумение между страните, се
установява, че усвоената по договора сума е в размер от 1 500 лв., като
последната е платима на дванадесет месечни погасителни вноски с падеж на първата
погасителна вноска на 07.07.2015 г. и на последната погасителна вноска на
07.07.2016 г. с размер на всяка вноска от 150 лв., в която се включва
задължение за главница и за лихва. В погасителния план е посочено, че
последният служи за разписка за получаване на сумата. По делото е представен и
подписан от страните погасителен план с включено възнаграждение за обезпечение,
в който е посочен размерът на общо дължимата от кредитополучателя сума по
кредита, включваща и задължението за предоставено обезпечение. В погасителния
план, изразен в табличен вид е посочено, че общия размер на погасителната
вноска е от 216 лв. и включва 150 лв. – вноска по договора за кредит и 66 лв. –
размер на възнаграждението за поръчителство.
Договорът
за кредит е сключен при отнапред установени общи условия.
От приетите по делото писмени доказателства
-договор за възлагане на поръчителство от 07.07.2015 г., сключен между “Кредит
Гаранция” ЕООД в качеството си на поръчител и Д.Д. в качествосто си на клиент
се установява, че поръчителят е поел задължение да отговаря солидарно с длъжника
пред кредитора за всички негови задължения по Договор за потребителски кредит -
тип “кредитна линия” № ****,
сключен с “Кеш Кредит” ЕАД. В договора е установено, че договорът влиза в сила
в момента на неговото подписване, но поражда действие единствено в случай, че в
петдневен срок от усвояване на съответната сума кредитополучателят не осигури
обезпечение. В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от договора е установено, че за
оценяване и поемане на задължението за поръчителстване по кредита клиентът заплаща
на поръчителя възнаграждение в размер, зависещ от размера на кредита, размера
на всяка усвоена сума и срока за изпълнение. В ал. 2 на чл. 2 е установено, че
задължението се заплаща на части съгласно погасителен план, като в разпоредбата
на ал. 3 е установено, че клиентът заплаща така уговореното възнаграждение по
банкова сметка ***-
Кеш Кредит ЕАД. Установено е, че към месечната вноска по кредита автоматично се
добавя стойността на услугата по гаранцията, като тази стойност е разсрочена за
срока на кредита и се заплаща заедно с месечните погасителни вноски по кредита.
Следователно страните по договора за
възлагане на поръчителство, по силата на който трето за спора лице е поело
задължение да отговаря солидарно с длъжника -ищец за изпълнение на задълженията
му по договора за кредит срещу възнаграждение, са постигнали съгласие това
възнаграждение да се заплаща от кредитополучателя на кредитодателя по договора
за кредит, заедно с месечните вноски по кредита, чиито размер се е формирал
окончателно съобразно приложения по делото погасителен план с добавяне на
задължението за заплащане на възнаграждение за поръчителство. Т.е. с договора
ищцата е поела задължение за заплащане на възнаграждение за поръчителство, като
се е съгласила последното да бъде заплащано не на поръчителя, а на
кредитодателя по договора за кредит, в който смисъл са изричните уговорки в договора
за възлагане на поръчителство, като това е установено и в клаузата на чл. 2,
ал. 3 от договора, съгласно която клиентът заплаща така уговореното
възнаграждение по банкова сметка *** – ответник ******.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се
установява, че при изчисляването на ГПР е включено само
разходи за договорна лихва. Ако в ГПР се включи и възнаграждението на
поръчителя, тогава ГПР от 50 % стават 202,0840 %. В. л. К. замествайки
параметрите във формулата, посочена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК се
получава, че ГПР е в размер на 42,0170 %.
Въз основа на така установените факти
по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между ищеца и „ ФИНТЕХ СЪРВИСИЗ“ ЕАД с предишно
наименование Кеш кредит ЕАД
са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът намира за основателно
възражението на ищцата, че е налице нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК. Настоящият съдебен състав намира, че посочения в договора годишен
процент на разходите от 50 % и общата сума за плащане от заемополучателя – 1800
лв. не съответстват на действителните такива. Съображенията за това са
следните:
Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че
"обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Предвидено е още при сключването на
договора, като условие за предоставянето на паричния заем, сключване на договор
за поръчителство и заплащане на премиите по него заедно с всяка вноска по
кредита, като към вноската се добавя сума от 66 лева. Т.е., плащането на тези
премии се извършва в полза на заемодателя, а не на поръчителя. Непредставянето
на така изискуемото обезпечение обаче не води до претърпяването на вреди или
увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на
условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждението по договора за
възлагане на поръчителство да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин на практика води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, то се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя / предвид уговорката за заплащане
на премиите в негова полза, а не в полза на поръчителя/. Видно от съдържанието
на процесния договор за кредит, в него не е отразена действителната "обща
сума, дължима от потребителя". Така в погасителния план към договора за
кредит фигурира "обща сума за погасяване", но тя отчита само общия му
размер, без да включва общите разходи за потребителя, в това число и
възнаграждение за поръчителя, което е "допълнителна услуга", пряко
свързана с кредита, независимо че задължението за кредитополучателя може и да
не възникне, ако успее да представи обезпечението по чл. 1 от договора за
кредит. Това, от своя страна, се отразява и на стойността на годишния процент
на разходите, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
Съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. От приетото по делото заключение на ССЕ, което съдът кредитира изцяло като
обективно, компетентно изготвено и неоспорено от страните, се установява, че при изчисляването на ГПР е включено само
разходи за договорна лихва, но не и
възнаграждението на поръчителя. Ако в ГПР се включи и
възнаграждението на поръчителя, тогава ГПР стават 202,0840 %.
В този смисъл, като не е включил
възнаграждението за поръчителя – на стойност, по-голяма от половината от
отпуснатия кредит - 792 лв., в "общата сума, дължима от потребителя",
кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора,
касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни,
т. е. не съществуват по договора. И тъй като не е спазено изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.
Освен това следва да се отбележи, че
посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна и следователно измамна
информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски
практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед гореизложеното съдът счита, че
следва да се уважи, като основателен и доказан предявения главен иск за
установяване на недействителност на целия договор. Поради това не се е сбъднало
условието за разглеждане на евентуалния иск и същия не следва да се разглежда.
С оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят следните разноски- 103,68
лв. за платена държавна и 100 лв.
депозит за съдебно – счетоводна експертиза или общо 203,68 лв. Представен е
договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер,
съобразно уважената претенция, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на стойност
411 лв. В случая е представен договор за правна защита и съдействие с
адв. Е. И. в полза, на която следва да се присъди възнаграждението.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между Д.Б.Д., ЕГН **********
*** и „ФИНТЕХ
СЪРВИСИЗ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Света Троица“, ул. „Зографски манастир“, № 15, вх.
„Г“, ет. 6, че сключения помежду им договор потребителски кредит тип кредитна линия № **** от 07.07.2015г. е недействителен, тъй като е в
противоречие със закона- чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА
„ФИНТЕХ СЪРВИСИЗ“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Света Троица“, ул. „Зографски манастир“, № 15, вх. „Г“, ет. 6 ДА ЗАПЛАТИ НА Д.Б.Д., ЕГН ********** ***, сумата от 203,68 лв., на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „ФИНТЕХ
СЪРВИСИЗ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Света Троица“, ул. „Зографски манастир“, № 15, вх.
„Г“, ет. 6 да заплати на Е. Г.И., сумата от 411 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ