РЕШЕНИЕ
гр. София, 18.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на първи юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 5538 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 249339 от 25.10.2017 г., постановено по
гр.дело № 13129/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в ответникът П.Г. ЕАД е
осъден да заплати на ищеца В.И.Г. сумата от 2478,02 лева, представляваща
дължими суми по т. 1.1 от трудов договор № 527 I RW/24.11.2011 г. като сбор
от неизплатени трудови възнаграждения за положен труд в периода от 01.07.2011
г. – 30.11.2011 г. при РВП „К.“ АД, за които отговаря и ответника, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 17.12.2015 г. до окончателното
ѝ изплащане, както и сумата от 766,68 лева, представляваща обезщетение за
забавено изпълнение на главницата от
2478,02 лева за периода 02.12.2012 г. – 17.12.2015 г.
С решението първоинстанционният съд е отхвърлил
предявените от В.И.Г. срещу П.Г. ЕАД искове, както следва: 1/ за разликата над
уважената част от 2478,02 лева до пълния предявен размер от 3452,56 лева,
представляваща главница за дължими суми по т. 1.1 от трудов договор № 527 I
RW/24.11.2011 г. като сбор от неизплатени трудови възнаграждения за положен
труд в периода от 01.07.2011 г. – 30.11.2011 г. при РВП „К.“ АД, за които
отговаря и ответника; 2/ за разликата над уважената част 766,68 лева до пълния
предявен размер от 1540,68 лева, както и за периода 01.08.2011 г. – 02.12.2012
г., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 2478,02 лева; 3/ за сумата от 1410 лева,
представляваща сбора от неизплатени командировъчни пари за положен труд в
периода 01.09.2010 г. – 31.12.2010 г. при трето неучастващо по делото лице –
работодател на ищеца за процесния период, за които отговаря ответника; 4/ за
сумата от 732,32 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на
командировъчни пари, считано от първо число на месеца, следващ този за който се
дължат, до датата на подаването на исковата молба.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по
отношение разпределението на отговорността за разноските, съобразно изхода на
спора, като: 1/ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК е осъдил П.Г. ЕАД да заплати на В.И.Г.
сумата от 259,19 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство; 2/ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдил В.И.Г. да заплати на П.Г.
ЕАД сумата от 163,58 лева, представлаваща разноски в първоинстанционното
производство; 3/ на основание чл. 78, ал. 6 ГПК е осъдил П.Г. ЕАД да заплати в
полза на Софийски районен съд сумата от 258,17 лева, представляваща разноски за
държавна такса и възнаграждение за вещо лице, съразмерно на уважената част от
исковете.
Срещу решение № 249339 от 25.10.2017 г., постановено по
гр.дело № 13129/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в частта, с която
предявените от В.И.Г. против П.Г. ЕАД искове са уважени от първоинстанционния
съд е подадена въззивна жалба от ответника П.Г. ЕАД, в която се излагат
съображения, че задължението на дружеството не е по трудово правоотношение, тъй
като за посочения период ищецът и ответникът не са се намирали в трудови
правоотношения, а задължението на ответника е по договор за поръчителство.
Излагат се правни доводи, че поръчителят отговаря за дълга само, ако дългът
съществува спрямо главния длъжник, за разлика от встъпилия в дълг, който
отговаря на собствено основание. На следващо място излага, че претенцията е
погасена по давност, тъй като се касае до трудов спор, освен това задължението
произтича от трудово правоотношение. С оглед изложеното, моли решението в
обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба на „П.Г.“ ЕАД,
такъв е постъпил от въззиваемата страна В.И.Г.. В отговора се излагат аргументи
в подкрепа на правилността на първоинстанционното решение в обжалваната от
ответника част. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Срещу решение № 249339 от 25.10.2017 г., постановено по
гр.дело № 13129/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в в частта, с която са
отхвърлени предявените от В.И.Г. против П.Г. ЕАД искове не е постъпила въззивна
жалба, поради което решението в тази му част е влязло в сила.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено
следното:
От представения по делото Трудов договор № 527 I RW/24.11.2011 г.,
сключен между „П.Г.“ ЕАД (старо фирмено наименование „Пътно строителна техника“
АД), в качеството му на работодател, от една страна, и В.И.Г., в качеството му на
работник, от друга, се установи, че страните са били обвързани от трудово
правоотношение със срок на изпитване в полза на работодателя, по силата на
което работникът е назначен на длъжността: „Пясъкоструйчик“, код по НКПД 7211-1003, с основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 575 лв. и допълнително трудово
възнаграждение в размер на 0,8% за всяка година придобит стаж, платимо до 25-то
число на месеца, следващ месеца на полагането на труда.
От представената по делото Заповед № 105 I ис от 04.09.2015 г. и
приложеното копие от трудова книжка, се установява, че трудовото правоотношение
на ищеца с „П.Г.“ ЕАД на длъжност: „Пясъкоструйчик“ е прекратено на 04.09.2015
г. на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ по взаимно съгласие на страните, изразено
писмено.
Между страните не се спори, че преди подписването на
трудовия договор с ответника, В.И.Г. е бил в трудово правоотношение с РВП „К.“ АД, което
дружество е обявено в несъстоятелност, като по делото е установено от приложеното
копие от трудова книжка, че трудовото правоотношение с В.И.Г. на длъжност „пясъкоструйчик“, е прекратено на 01.12.2011 г. на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.
От справка за дължими работни заплати, издадена от РВП „К.“
АД с изх. № 311 от 22.06.2012 г., се установява, че дължимите суми към В.И.Г. са в размер на 4862,56 лв., от който:
3452,56 лева
– заплати за месеци 09.2010 г., 10.2010 г., 11.2010 г., 12.2010 г., 07.2011 г., 08.2011 г., 09.2011 г., 10.2011 г., 11.2011 г., и 1410 лв., представляващи командировъчни разходи.
От представените копия от списъци по чл. 687 от ТЗ се
установява, че вземанията на В.И.Г. по прекратеното трудово правоотношение не са вписани от
синдика в списъка с приетите вземания, като по делото не е установено работникът
да е оспорил списъка по реда на чл. 690, ал. 1 от ТЗ, да е предявил иск за
установяване на вземането по чл. 694, ал. 1 ТЗ или иск по чл. 128, т. 2 КТ, в
хипотезата на чл. 637, ал. 1 ТЗ, който да е приключил с решение след откриване
на производството по несъстоятелност при условията на чл. 691 ТЗ.
От представения по делото и приобщен към
доказателствения материал Трудов договор № 527 I RW/24.11.2011 г. се установява, че съгласно чл. 1, ал.
1 от същия,
съгласно отделно споразумение „ПСТ“ АД се е ангажирало в рамките на 12 месеца,
считано от датата на подписване на този договор, за изплащане на дължимите от
предишния работодател („РВП К.“ АД - в несъстоятелност) на работника суми за
начислени, но неизплатени трудови възнаграждения, при условие че същият работи
в дружеството за период не по-малък от една година. В случай, че трудовият договор бъде прекратен
от страна на работника преди изтичане на този срок, работникът дължи връщане на
получените допълнителни суми.
От представеното по делото копие от трудова книжка
безспорно се установява, че ищецът е работил при ответника през периода
от сключването на Трудов договор № 527 I RW/24.11.2011 г. – 24.11.2011 г. до
прекратяване на така възникналото между страните по спора трудово
правоотношение на 04.09.2015 г., поради което предвиденото в разпоредбата на чл. 1, ал. 1
от трудовия договор условие, при настъпването на което разпоредбата губи своето
действие, не е настъпило.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение
на вещото лице по ССчЕ се установява, че начислените трудови възнаграждения за процесния
период са в
общ размер на 3452,56 лв., но за месец юли 2011 г., месец септември 2011 г и
месец октомври 2011 г. няма предадени ведомости в архива на НОИ – СУСО-ТП
София-град.
От заключението се установява, че полагащия се размер на дневни
командировъчни пари отговаря на претендираните като неизплатени месечни суми с
изключение на м. 09.2010 г. /когато е в по-нисък размер/, както и че в „Архива“
не са открити документи, установяващи размера на неизплатените суми на
командировъчни пари на ищеца.
Други релевантни за спора доказателства не са представени
по делото.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Настоящият
въззивен състав счита, че разгледано по същество, решението е неправилно в
обжалваните части, по следните съображения:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с
иск за неизпълнение на облигационно задължение произтичащо от договор, по
силата на който ответникът „П.Г.“ ЕАД се е задължил спрямо ищеца да заплати в
срок от 12 месеца, считано от датата на подписване на договора (24.11.2011 г.)
съществуващото към момента задължение на „РВП К.“ АД - в несъстоятелност за
заплащане на начислените, но неплатени трудови възнаграждения. Според настоящия съдебен състав,
посочената уговорка
има характера на договор за встъпване в дълг по смисъла чл. 101 от ЗЗД,
съгласно който трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение
по съглашение с кредитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението
за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие.
Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни
длъжници. Съдът счита за неоснователно възражението на ответника, че страните
са постигнали съгласие за сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
сл. ЗЗД. Встъпването в дълг, когато следва от сключен между кредитора и
встъпващия в дълг договор, каквато е настоящата хипотеза, наподобява поръчителството,
но встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на
което дължи първоначалният длъжник и солидарно с него. В хипотезата на чл. 101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник възниква само ако има съществуващо
задължение, но не е акцесорна на главното задължение. Задължението на
поръчителя също зависи от съществуването на главното задължение, но е винаги
акцесорно, откъдето произтичат и съществените различия в правата на встъпилия в
дълг и поръчителя. Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато
встъпилият в дълг дължи на същото правно основание, по силата на което дължи и
първоначалният длъжник и солидарно с него (така Решение № 213 от 6.01.2017 г.
по гр. д. № 5864/2015 г., IV ГО на ВКС). При тълкуване на действителната воля на страните, съобразно
чл. 20 от ЗЗД, а именно отделните уговорки да се ценят във връзка едни с други
и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността, настоящият състав счита, че
не е установено ответникът да е поел акцесорно задължение да обезпечаване
изпълнението на задължението на бившия работодател на ищеца. Напротив, от
представените по делото доказателства се установи, че трудовото правоотношение на
ищеца с „РВП К.“ АД – в несъстоятелност е прекратено на основание чл. 327, т. 2
от КТ от страна на работника без предизвестие, тъй като работодателят е забавил
изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по КТ или по
общественото осигуряване, като се е съгласил, считано от датата на прекратяване
на старото трудово правоотношение, да започне изпълнението по Трудов договор №
527 I RW/24.11.2011 г., сключен с ответника, в който е обективирана и
уговорката, от която черпи правата си. От това може да се направи житейски
обоснован и логичен извод, че ищецът е приел да сключи новия трудов договор с
ответника, при положение, че той поеме обещание да заплати съществуващия вече
дълг на стария му работодател, по отношение на който все още не е било открито
производство по несъстоятелност, но е бил неплатежоспособен, както се
установява от вписванията по партидата му в Търговски регистър. Освен това, в
представения документ – трудов договор липсват каквито и да било изрази,
установяващи намерението на страните да бъде учредено лично обезпечение и
отговорността на ответното дружество да е акцесорна спрямо тази на предишния
работодател на ищеца. С оглед изложеното се налага извод, че се касае до
претенция за реално изпълнение на задължение по договор за встъпване в дълг по
чл. 101 ЗЗД, а не за претенция за реално изпълнение, произтичаща от договор по
чл. 61 и сл. от КТ, въпреки че задължението, което е поел ответникът, по
правния си произход е задължение за заплащане на възнаграждение по договор за
труд.
Встъпването в дълг има действие при условие, че е налице
действително валидно старо задължение, в което да се встъпи, тъй като
съдържанието, условията и обемът на задълженията към момента на встъпването са
едни и същи, т.е. налице е множество на задълженията, но единство на
престацията. Настъпилото впоследствие погасяване на дълга на „РВП К.“ АД – в
несъстоятелност на основание чл. 739, ал. 1 от ТЗ, обаче, не ползва ответника
като солидарен длъжник по аналогия с чл. 125 от ЗЗД, при липса на изрична
уредба, сходна с тази по чл. 124 ЗЗД и доколкото не води до погасяване на дълга
чрез способ, удовлетворяващ интереса на кредитора.
Въпреки това възражението на ответника, направено с
отговора на исковата молба за изтекла в негова полза погасителна давност е основателно.
Съгласно чл. 111, буква „а“ от ЗЗД вземанията за възнаграждение за труд, за
които не е предвидена друга давност се погасяват с изтичане на тригодишна
давност, което правило намира приложение в конкретния случай, тъй като
независимо, че безспорно между ищеца и ответника няма трудово правоотношение,
ответникът отговаря именно за неизплатено трудово възнаграждение на основание
договора с правно основание чл. 101 от ЗЗД. В чл. 1.1 от трудовия договор
страните са постигнали уговорка, че „П.Г.“ ЕАД ще изпълни задълженията си в
рамките на 12 месеца от датата на подписване на договора, т.е. задължението е
било изпълняемо, но не и изискуемо, а падежът му е настъпил на 24.11.2012 г.,
от който момент, на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, е започнала да тече
тригодишната погасителна давност. Същата е изтекла на 24.11.2015 г., а исковата
молба е подадена на 17.12.2015 г., поради което и доколкото по делото не е установено
спиране или прекъсване на давността, претенцията на ищеца следва да бъде
отхвърлена като погасена по давност. В тази връзка следва да бъде
посочено, че съгласно трайно установената съдебна практика, включително
тази на ВКС, при встъпване в дълг видът и характерът на задължението не се
променят – встъпващият в него го поема такова, каквото то е било (по вид и
характер) и за стария длъжник. Тази константна практика е намерила израз и в
посоченото по-горе решение № 213/06.01.2017 г. по гр. дело № 5864/2015 г. на
ІV-то гр. отд. на ВКС, както и в Определение № № 972 от 10.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 2936/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, в които е разяснено, че
встъпването в дълг, когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в
дълг договор, наподобява поръчителството, но встъпилият в чужд дълг е винаги
отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалният длъжник, и
солидарно с него. В тази връзка се налага извод, че след като едно лице е встъпило в дълга на
работодател за заплащане на трудови възнаграждения, приложима е тригодишната
давност по чл. 111, б. „а“ от ЗЗД (същата като тази по чл. 358, ал. 3 от КТ) за
вземането за същите възнаграждения за труд на кредитора – работник/служител,
като е без значение, че спорът по правоотношението между последния и встъпилия
в дълга е облигационен (гражданскоправен), а не трудов.
При така установената неоснователност на главния иск за
незаплатени трудови възнаграждения, на отхвърляне подлежи и акцесорната претенция за
заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху тази главница.
Поради изложеното въззивната жалба на ответника е
основателна, а решението е неправилно в обжалваната осъдителна част и като
такова следва да бъде отменено.
Решение № 249339 от 25.10.2017 г., постановено по
гр.дело № 13129/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в в частта, с която са
отхвърлени предявените от В.И.Г. против П.Г. ЕАД искове не е обжалвано, поради
което решението в тази му част е влязло в сила.
По отношение на разноските:
Предвид основателността на въззивната жалба
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и изцяло в частта за
разноските.
С оглед изхода на спора ищецът следва да понесе
разноските в производството.
В хода на първоинстанционното производство ответникът е
заявил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което е
основателно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017
г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и
количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския
съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна сложност на
делото и като съобрази процесуалното поведение на процесуалния представител на
ответното дружество, настоящият съдебен състав намира, че на ответника се дължи
юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство, което съдът
определя в размер на 150 лева.
При този изход на спора право на разноски пред
въззивната инстанция има въззивникът – ответник в първоинстанционното
производство. Същият е поискал присъждането на такива и е представил
доказателства за тяхното извършване, а именно за държавна такса в размер на
74,56 лева и за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на въззивникът се дължи юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство, което съдът определя в размер на
100 лева.
Предвид горното и на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК В.И.Г. следва да бъде осъден да заплати в полза на „П.Г.“ ЕАД сумата
от 174,56 лева, представляваща разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 249339 от 25.10.2017
г., постановено по гр.дело № 13129/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в, в
частта, с която ответникът П.Г. ЕАД е осъден да заплати на ищеца В.И.Г. сумата
от 2478,02 лева, представляваща дължими суми по т. 1.1 от трудов договор № 527
I RW/24.11.2011 г. като сбор от неизплатени трудови възнаграждения за положен
труд в периода от 01.07.2011 г. – 30.11.2011 г. при РВП „К.“ АД, за които
отговаря и ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
17.12.2015 г. до окончателното ѝ изплащане и сумата от 766,68 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 2478,02 лева за периода 02.12.2012 г. –
17.12.2015 г., както и изцяло в частта за
разноските, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В.И.Г., ЕГН **********,
с адрес *** срещу „П.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
искове за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 2478,02 лева,
представляваща дължими суми по т. 1.1 от трудов договор № 527 I RW/24.11.2011
г. като сбор от неизплатени трудови възнаграждения за положен труд в периода от
01.07.2011 г. – 30.11.2011 г. при РВП „К.“ АД – в несъстоятелност, за които
отговаря и ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
17.12.2015 г. до окончателното ѝ изплащане и сумата от 766,68 лева,
представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 2478,02 лева
за периода 02.12.2012 г. – 17.12.2015 г.
ОСЪЖДА В.И.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на „П.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 150,00 лв., представляваща
разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА В.И.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на „П.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 273, ал. 1 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 174,56 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решение № 249339 от 25.10.2017 г., постановено по
гр.дело № 13129/2016 г. по описа на СРС, ГО, 57 с-в в частта, с която са
отхвърлени предявените от В.И.Г. против П.Г. ЕАД искове не е обжалвано, поради
което в тази му част е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.