РЕШЕНИЕ № .......
гр.
С., 13.05.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-В въззивен състав, в публичното
заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при
секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 3831/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 14144/10.09.2016 г., постановено по гр. д.
№ 58159/2015 г. по описа на СРС, II Г. О., 58-ми
състав е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че С.М.Б.-Д. дължи на
„Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 149 ЗЕ, сумата
от 4089,07 лева, представляващи цената на доставена топлинна енергия и услугата
дялово разпределение за имот, находящ се в гр. С.,***, за периода от м.06.2012
г. до м.04.2014 г., ведно със законната лихва от 19.06.2015 г. до окончателното
плащане, както и сумата от 728,94 лева, представляващи обезщетение за забавено
плащане за периода от 31.07.2012 г. до 08.06.2015 г., като е отхвърлен искът за
главница за сумата от 4089,07 лева до пълния предявен размер от 4167,50 лева, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.
д. № 34526/2015 г. по описа на СРС, 58-ми състав.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника, в която се твърди, че съдът бил приложил избирателно
правните норми, релевантни за процесния случай. Поддържа, че в случая ищецът
трябвало да представи договора за продажба на топлинна енергия, от който
произтичали задълженията за плащане на топлинната енергия. Навежда доводи, че
било направено искане за спиране на производството поради преюдициалност във
връзка с тълкувателно дело на ВКС по приложението на ЗЕ и ЗЗП, което не било
уважено от съда. Иска прогласяване на обжалваното решение за нищожно.
Извън срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадено
допълнение към въззивна жалба с развити доводи по същество на правния спор.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на
въззивна жалба от въззиваемия и не взето становище по жалбата. В открито
съдебно заседание ответникът не изпраща представител и не взема становище.
В срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивна
жалба от третото лице-помагач на страната на ищеца и не е взето становище.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с
която са отхвърлени предявените искове, поради което в тази част то е влязло в
сила.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е процесуално допустима.
СРС, 58-ми състав, е бил сезиран с първоначално
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК,, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл.
318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително
правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на
което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху
процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати
уговорената продажна цена и 2)
продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна
енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ,
но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице – собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си.
А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) "Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а
съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен
клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна
и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи
цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат
и правни субекти, различни от посочените в
чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди
("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови
нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не
е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна
свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване
на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна
част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.“.
Представен е Договор за доброволна делба от 12.10.1993
г. от който се изяснява, че Н.Д.Т.и съпругата му В.Г.Т.са получили в свой дял
недвижими имоти, сред които е имот, находящ се в гр. С.,***, застроен на 129,76
кв. м., състоящ се от три стаи, хол, сервизни помещения.
Приложен е Нотариален акт за продажба на недвижим имот
№ 25, том LLXXXVI, нот. дело № 27460/93 г.
от 28.10.1993 г., с който Н.Д.Т., действащ лично и като пълномощник на
съпругата му В.Г.Т., са продали на С.М.Б. – М. ***, застроен на 129,76 кв. м.,
състоящ се от три стаи, хол, сервизни помещения.
С оглед заявеното в открито съдебно заседание от
15.06.2016 г. от ответника, че не оспорва, че е собственик на процесния имот,
съдът намира, че в случая е налице съдебно признание на факт. А съдебното
признание на факт е едно от най-сигурните доказателствени средства в
гражданския процес, което преценено съобразно другите доказателствени средства
по делото, води до изясняване на действителното фактическо и правно положение
между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Съдът, при извършена съвкупна преценка на
представените писмени доказателства, намира, че за процесния период ответникът
е бил собственик на имота, което обосновава извод за възникнало между страните
облигационно отношение по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при
общи условия.
По това гражданско (облигационно) правоотношение за
ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на
собственост върху описаните във фактурите стоки и да предаде тяхното владение
на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената продажна цена с ДДС и да
получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите – арг. чл. 200,
ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от
ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява
консенсуален, двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се
пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на
уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение
на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати
цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за
да възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната
цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на вещите,
предмет на договорното правоотношение.
От представените от третото лице-помагач на страната
на ищеца писмени доказателствени средства се установява, че е извършвана
услугата дялово разпределение.
С оглед на това, че между страните е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия,
правният спор по настоящото дело се концентрира върху правнорелевантния факт
дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло на
ответника.
Приети и неоспорени са заключенията на СТЕ и ССчЕ. От
заключението на СТЕ се установява, че за процесния период е доставена топлинна
енергия за имота на ответника за отопление на имота, БГВ и сградна инсталация.
Вещото лице е посочило, че стойността на потребената топлинна енергия е 4050,31
лева. Изяснено е, че е предоставена услугата дялово разпределение, като сумите
са изчислени съобразно действащата към момента нормативна база.
Съдът, при извършена преценка на заключенията на СТЕ и
ССчЕ намира, че следва да ги кредитира, тъй като са извършени обективно,
компетентно и добросъвестно. Вещите лица са отговорили изчерпателно на
поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че последните са
недобросъвестни или заинтересовани от изхода на правния спор.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая
дължимата сумата трябва да бъде определена съобразно СТЕ, доколкото, като е
необходимо да се изясни, че при граматическото, систематично и телеологическо
тълкуване на чл. 155 ЗЕ от значение при претенцията за заплащане на топлинна
енергия, релевантен е единствено размерът на реално потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че
законодателят е предвидил няколко различни способа за отчитане на топлинната
енергия (един от който е и по реална месечна консумация), не придават някакво
значение на прогнозните сметки, доколкото самият закон предвижда винаги поне
една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира отношенията между
страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното количество топлинна енергия.
Съдът намира, че са основателни претенциите за
заплащане на мораторна лихва върху двете главници, доколкото съобразно
приложимите общи условия към процесния период Общите условия (одобрени с
Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008 г.), съответно
клаузата на чл. 33, ал. 1 е прието, че купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода за който се отнасят. В случая, доколкото заключението на ССчЕ изяснява,
че тези вземания са в по-голям размер от претендирания, то правилен е изводът
на районния съд, че претенциите трябва да бъдат уважени в пълен размер. В тази
насока следва да се изясни, че с оглед основния за българското
гражданскопроцесуално право принцип – диспозитивното начало, съдът е длъжен да
се произнесе в рамките на заявения от ищеца спорен предмет, в това число и относно
размера на претенцията – арг. чл. 6, ал. 2 ГПК. За пълнота трябва да се посочи,
че в разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар.
ограничен въззив (апелация), с оглед на което настоящата инстанция намира, че
доколкото не са наведени доводи за правилността на първоинстанционното решение
в частта за лихвата, то и въззивният съд не следва да се произнася извън
изложеното в тази насока.
Неоснователни са доводите на въззивника за приложението на чл. 62 ЗЗП. С Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК е възприето виждането, че „…Законодателното решение (на ЗЗП – б.м.) не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след измененията ДВ бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Поради това не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП - двата закона (ЗЕ и ЗЗП) не си противоречат.
В действащата си редакция ЗЕ запазва принципа за присъединяване към топлопреносната мрежа на етажни собствености само по искане на етажните собственици, притежаващи квалифицирано мнозинство от 2/3, (чл. 133, ал. 2 ЗЕ), като изисква същото мнозинство и за преустановяване на топлоснабдяването на сградата (чл. 153, ал. 2 ЗЕ). И при тази уредба противоречие между този закон и ЗЗП няма, защото и двата нормативни акта изискват искане (съгласие) от потребителя на топлинна енергия такава да му бъде доставяна, за да възникне за него задължение за плащането й. Различен е само субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно обусловено от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на право на собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива сгради. Както е посочено в решение на Конституционния съд № 5/22.04.2010 г. по к. д. № 15/2009 г., топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост неизбежно се извършва чрез инсталация, която се явява обща част на сградата. Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата - етажна собственост, и чрез топлопроводите й топлинната енергия да достига до индивидуалните имоти на потребителите.
Общите части не могат да бъдат отделени от сградата по начин да задоволяват нуждите само на някои собственици и титуляри на вещни права.
Потребителите на топлинна енергия в такава сграда могат да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици, е "решава мнозинството". Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже (съгласно цитираното по-горе решение на Конституционния съд) заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
Разрешението важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.)
сгради, които са топлоснабдени преди влизане в сила както на този закон, така и
на ЗЗП. Реципрочно на уредбата, която допуска топлоснабдяване на сградите само
по искане на всички (първоначално, а понастоящем на 2/3 от етажните собственици
и титуляри на вещно право на ползване), така и преустановяването на доставката
на топлинна енергия се решава от всички (първоначално, а понастоящем от 2/3 от
етажните собственици и титуляри на вещно право на ползване). Макар не в
преходно правило, действащото законодателство урежда заварените преди ЗЕЕЕ
(отм.) отношения в топлоенергетиката по същия начин, както прави това за ново
топлоснабдените сгради. Поради естеството на етажната собственост отказът от
топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр
на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо
дали е съгласен с него. Съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на
услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона
не съществува противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР
ЗЗП.“.
Не могат да бъдат приети възраженията на ответника, че
първоинстанционният съд не бил спрял производството във връзка с постановяване
на тълкуването решение, доколкото наличието на висящи тълкуване дело не е
основание за спиране на делото – така т.
1 от Тълкувателно решение № 8 от
7.05.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2013 г., ОСГТК.
Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с
правните доводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор с правна възможност да
претендира разноски разполага единствено въззиваемата страна. Последната не е
поискала присъждането на разноски и не представила доказателства, че реално е
сторила такива, поради което деловодни разноски не следва да й бъдат присъждани
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
С оглед цената на предявените искове, настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14144/10.09.2016 г., постановено по гр. д.
№ 58159/2015 г. по описа на СРС, II-ро ГО, 58-ми състав.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната си част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД на страната на въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1:
2: