Решение по дело №548/2019 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 582
Дата: 5 юли 2019 г. (в сила от 5 юли 2019 г.)
Съдия: Кремена Илиева Лазарова
Дело: 20192100500548
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 12 април 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер ІІІ-77                       05.07.2019 година                              град Бургас

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Бургаски Окръжен съд                                                                  Трети състав

На осемнадесети юни                                                                     година 2019

 

В публично заседание в следния състав:

 

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Парашкевов

                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1. Калина Пенева  

                                                                         2. К. Лазарова                  

                                   Съдебни заседатели:

 

Секретар  Жанета Граматикова

Прокурор  

като разгледа докладваното от съдия К. Лазарова

в.гр.дело номер  548 по описа за  2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по въззивна жалба вх.№ 11288/13.03.2019г. на БРС от „Гаранционен Фонд България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.Бургас, ул.”Янко Комитов” № 30, представлявано от Управителя П.Стоев, чрез адв.Хр.Минчев, против решение № 376/19.02.19г. по гр.д.№ 6786/18г. БРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от дружеството против М.М.М., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.Б., кв.“А.“, ул.“Ч.“ № **, представляван от особения си представител адв.К.Табакова, иск за установяване на вземане в полза на дружеството за следните суми: 46.04лв. договорна лихва за периода 20.03.2017г. – 12.03.2018г. по договор за потребителски кредит № 704 от 20.03.2017г., 345.60лв., представляваща неизплатено задължение по договор за допълнителни услуги от 20.03.2018г. и 25.23лв. – лихва за забава за периода 20.03.2017г. – 12.03.2018г. по втория договор, ведно със съответните разноски в исковото и заповедното, както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 22.05.2018г., до окончателното й изплащане. Твърди, че постановеното решение не е правилно. Излага подробни аргументи. Моли да бъде отменено и постановено ново, с което исковете бъдат уважени. Няма  доказателствени искания. Моли за присъждане на разноски.

Въззиваемата страна - М.М.М., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.Б., кв.“А.“, ул.“Ч.“ № **, представляван от особения си представител адв.К.Табакова, оспорва жалбата, няма искания по доказателствата. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 ГПК от легитимирано лице и е допустима.

Районният съд е разгледал искове с правни основания  чл.422 ГПК вр. с чл.79 ЗЗД, чл.240 ЗЗД и чл.86 с.з.

Бургаският Окръжен съд, като взе предвид приложените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред БРС е образувано по искова молба от „Гаранционен Фонд България“ ЕООД против М.М.М.. Ищецът е твърдял, че е търговец, който осъществява поръчителство на кредитополучателите на „Фреш Кредит“ ЕООД. Твърди, че въззиваемият е сключил договор за потребителски кредит и е получил от „Фреш Кредит“ ЕООД сума в размер 400лв., чието връщане е гарантирано от „Гаранционен Фонд България“ ЕООД. Поради неизпълнение на задълженията по договора кредитодателят е упражнил правото си на вземане и е поканил поръчителя да заплати задълженията на длъжника. Въззивникът е погасил дължимото и е встъпил в правата на кредитора - „Фреш Кредит“ ЕООД. Съответно е депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК за сумите от 745.60лв. главница; 45.04лв. възнаградителна лихва за периода 20.03.2017г. – 12.03.2018г.; законна лихва в размер на 25.23лв. за периода 21.04.2017г. – 12.03.2018г., както и законната лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението – 22.05.2018г. до окончателното й изплащане; разноски за заплатената държавна такса по заповедното производство в размер на 50лв. Заявлението е уважено. Издадена е заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за парично вземане за горните суми. При връчването й от съда е установено, че от 2 години въззиваемият не живее на посочения по заповедта, а съответно и по договора за заем, адрес. Така връчването е извършено по реда на чл.47, ал.5 ГПК. На основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК на кредитора е дадено указание да установи вземането си по исков ред. Ето защо по реда на чл.422, вр. с чл.415 ГПК е предявен настоящият иск, с който кредиторът желае да установи вземането си от М. за упоменатите суми. Въззивникът твърди, че са дължими. Ангажирани са доказателства.

Искът е оспорен от ответника чрез назначения му от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК. В депозираното становище е заявил, че исковата претенция е неоснователна. Излага аргументи. Твърди се липса на предаване на заемната сума от страна на заемодателя. Позовава се на наличие на неравноправни клаузи в договора. Не ангажира доказателства. Моли за присъждане на разноски.

По основателността на заведения иск и на въззивната жалба съдът прие следното:

Видно от изложението на исковата молба и отговора срещу нея, страните не оспорват сключването на приложения на стр.4 по делото договор за паричен заем № 0000704 от 20.03.2017г., с който „Фреш Кредит“ ЕООД е предало в собственост на М.М. сумата от 400лв. – заем, а заемателят се е задължил да я върне в срока и при условията на сключения договор. Спорно е дали сумата реално е предадена на длъжника или не.

По този повод съдът се запозна подробно с договора. Съгласно записаното преди чл.1, с подписването на договора заемателят удостоверява, че е получил изцяло и в брой заетата сума. Затова съдът приема, че договорът служи за разписка за получаването й. Освен това разписка е приложена и на стр.12, надлежно подписана от получателя на сумата.

Горните документи са, според съда, напълно достатъчни, за да се изведе заключение за реалното й предаване. Ето защо възражението не е основателно и не може да доведе до извод за отхвърляне на иска за заплащане на главницата.

Безспорно е, че изпълнение по договора изобщо липсва от страна на кредитополучателя. Също така страните не спорят, че съгласно договора – чл.3, при непредставяне на гаранция в срок от 48 часа от подписването му, ще се счита, че кредитополучателят е дал съгласие и упълномощава кредитодателя да сключи от негово име и за негова сметка договор за поръчителство за обезпечаване на вземанията си, с възнаграждение на поръчителя на стойност в рамките на 345.60лв. Не се спори, че гаранция не е представена и че „Фреш кредит“ ЕООД е сключило договор за поръчителство с въззивника – стр.10. След установяване на неизпълнението, кредитодателят е ангажирал отговорността на въззивника – стр.13, като поръчител и не се оспорва погасяване на задължението от страна на „Гаранционен Фонд България“ ЕООД в полза на „Фреш Кредит“ ЕООД.

Пред районния съд е въведено оплакване от въззиваемата страна за наличие на неравноправни клаузи при сключване на договора. По повод оплакването съдът установи следното: Съгласно чл.3 от договора за потребителски кредит, в случай, че заемателят не осигури едно от предвидените в договора обезпечения: поръчителство от две физически лица, всяко от които да отговаря на няколко условия, едно от които – да има доход над 1500лв., постоянен трудов договор или кредитополучателят да има неотменима и безусловна банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата на главницата, се счита, че кредитополучателят е дал съгласие и упълномощава кредитодателя да сключи от негово име и за негова сметка договор за поръчителство. При обсъждането на тази клауза, съдът съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 21, ал.1 ЗПК: „Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна“.

 За да е действителна клаузата, тя следва да не противоречи на добрите нрави. В законодателството не се съдържа дефиниция за понятието „добри нрави“, но е общоприето, че това са критерии за поведение, установени в обществото и наложили се като норми на държание, с които хората се съобразяват и ги зачитат, поради вътрешното си убеждение. Включването в договор на клаузи, които са неизпълними изначално, сочат на противоречие с добрите нрави, доколкото това неизпълнение води до крайно неблагоприятни последици за заемателя. В случая, според настоящия състав, двете поставени от Заемодателя условия по чл.3 от договора за потребителски кредит,  са практически неизпълними. Първото от тях е в  срок от 48 часа от сключване на договора да бъдат осигурени двама гаранти, работещи на постоянен и безсрочен трудов договор, с нетно трудово възнаграждение в размер на 1500лв., които да подпишат договор за поръчителство и да гарантират връщането на сумата от страна на М..

Изискването да бъдат осигурени двама такива поръчители, които да се съгласят да гарантират издължаването на заема от страна на въззиваемия, отговарящи на всички изброени по-горе условия и с високи нетни трудови възнаграждения, според настоящия състав не може да бъде изпълнено в краткия 48-часов срок по договора, а това означава автоматично възникване на възможност за сключване на договор за поръчителство между кредитодателя и въззивника.

Същото се отнася и до второто условие, което е на практика неизпълнимо – да се внесе банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя, в размер на сумата на главницата и тя да бъде безусловна и неотменима. Съдът приема, че горното изискване на заемодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на заемателя по причина, че лице, което има средства в размера на главницата за заплащане на банкова гаранция в полза на заемодателя си, няма да сключи договор за заем за сума, съответстваща на същата главница.

Ето защо настоящият състав приема, че двете условия, включени в хипотезите на чл.3 от договора за паричен заем, сочат на противоречие с добрите нрави и на заобикаляне на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК относно размера на дължимата от заемателя лихва и като такива не произвеждат правно действие. Приложението им би довело до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите лихва.

В противоречие със закона са и клаузите от договора за потребителски кредит, уреждащи размера на дължимата лихва, доколкото в договора не е ясно посочено увеличението на сумата при неизпълнение на определени условия.

При така изложеното съдът споделя изводите на районния съд относно дължимостта на сумите, надвишаващи главницата от 400лв., получена изначално от М. при сключване на договора.

Налага се заключение за потвърждаване на обжалваното решение на БРС. Въззивникът ще понесе разноските за въззивната инстанция с оглед изхода на спора.

При всичко изложено по-горе, следва постановяване на решение в този смисъл.

Водим от всичко описано и направените правни изводи, БОС

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 376/19.02.19г. по гр.д.№ 6786/18г. БРС в обжалваната част.

Решението е окончателно.

 

 

                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: