Решение по дело №535/2020 на Административен съд - Русе

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 20 ноември 2020 г. (в сила от 20 ноември 2020 г.)
Съдия: Елица Симеонова Димитрова
Дело: 20207200700535
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 21 септември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

                                                        

 

гр. Русе,20. 11.2020 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Административен съд - Русе, VI - ти състав в публично заседание на 28 октомври 2020 год. в състав:

 

     Съдия: ЕЛИЦА Д.

 

 

при секретаря Бисерка Василева като разгледа докладваното от съдия Д. административно дело № 535 по описа за 2020 година, за да се произнесе, съобрази следното: 

 

Производството е по реда на чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), във връзка с чл. 145 и сл. по глава X от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано след постъпила жалба от Х.Д.Д. *** против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 20-1085-000972 от 08.09.2020 г., издадена от Началник на група в Сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР - Русе, с която временно е отнето свидетелството за управление на МПС на Д. до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП.

В жалбата са наведени доводи за неправилност на оспорената заповед, претендира се незаконосъобразност на административния акт поради допуснати в административното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и с целта на закона.

Претенцията е да се отмени оспорената заповед.

Ответникът по жалбата – Началник на група в сектор ПП при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния представител юрисконсулт Д., оспорва жалбата. Представя допълнително доказателства за компетентност на органа, издал оспорения административен акт. Претендира присъждане на разноски за юрисконсулт в размер на 200 лева, съгласно представен списък на разноските (л. 22 от делото).

Административният съд, като обсъди доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните, и като извърши цялостна проверка на оспорената заповед във връзка с правомощията си по чл. 168 от АПК, намира за установено следното:

 

 

 

По фактите

С оспорената ЗППАМ № 20-1085-000972 от 08.09.2020 г. на Началник на група в Сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР – Русе спрямо жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца (л. 1 от преписката).

За да приложи мярката, административният орган се е мотивирал с това, на 08.09.2020 г., около 04:15 ч., в гр. Русе, на кръстовището на ул. „Хр. Г. Данов“ и ул. “Княжеска“ Д. е управлявал МПС – „Дачия докер“ с рег. № Р1535КА, собственост на „Интерлийз ауто“ ЕАД, клон Русе, като при извършената му проверка е отказал да бъде тестван с техническо средство Алкотест дрегер 7510 с инв. № ARBB-0099 за установяване употребата на алкохол и при издаден талон за медицинско изследване не е изпълнил предписанието за вземане на биологични проби за химическо-лабораторно изследване за установяване концентрацията на алкохол в кръвта.

В заповедта административният орган се е позовал и на АУАН № АА841129 от 08.09.2020 г., съставен срещу жалбоподателя (л. 3 от преписката).

Събрани са доказателства по делото, че въз основа на този акт, е било издадено наказателно постановление против Д., което към 06.10.2020 г. все още не му е било връчено (л. л. 16 и 17 от делото).

С подадената жалба се оспорват фактическите установявания в ЗППАМ № 20-1085-000972 от 08.09.2020 г. на Началник на група в Сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР – Русе.

Жалбоподателят твърди, че не е отказал да бъде изпробван с техническо средство, дал е проба, но същото не е отчело никаква стойност, вероятно поради техническа неизправност или негови субективни неволни действия, в резултат на стресовата му реакция при вида на много полицаи, тъй като преди няколко месеца в складовата му база и в дома му били извършени множество проверки от различни органи, вкл. и полицейски и бил задържан за 24 часа.

За да докаже твърденията си, жалбоподателят е поискал да бъде разпитан воден от него свидетел Бюлент Синадънлъ, който да даде показания относно това дали е било предоставено техническо средство на Д. при извършената му проверка, отказал ли е той извършването на проверка и какво е било психическото и физическо му състояние при проверката.

Свидетелят Синадънлъ е бил пътник в управлявания от жалбоподателя автомобил, когато е била извършена проверката. От показанията му става ясно, че полицаите извикали Д. до служебния им автомобил, за да му извършат проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол, а свидетелят останал до автомобила, управляван от жалбоподателя. Полицейският автомобил бил на около 3 метра от автомобила, управляван от Д.. Свидетелят е категоричен, че е видял Д. да „духа на дрегера“. Свидетелят посочва, че по-рано вечерта Д. му споделил, че не се чувства добре, но въпреки това го придружил до питейно заведение, което посетили преди да бъдат проверени от полицейските служители. Там Д. не бил употребявал алкохол. Свидетелят не е чул полицейските служители да са дали разпореждане на Д. да се яви в болница за кръвно изследване.

В хода на съдебното дирене жалбоподателят е дал обяснения, според които три пъти е опитал да даде проба на дрегера, но нямало резултат. Казал на полицейските служители, че не му е добре и да го оставят да си върви, но те му съставили акт и му издали талон за кръвно изследване. Не отишъл в УМБАЛ, защото му било лошо и трябвало да става рано, за да управлява. Твърди, че при проверката му станало лошо, имал болки в стомаха и му се завило свят, получил сърцебиене, защото имал стрес от полиция, тъй като преди 2-3 години бил обект на специализирана полицейска акция. Поради тези причини и даваните проби не отчитали нищо. Бил наясно как да даде проба.

За изясняване на спора от фактическа страна, по искане на ответната страна, с оглед нейната тежест на доказване на фактическите основания, е разпитан полицейският служител С.Г.. От показанията му се установява, че на процесните дата, час и място се явил по сигнал на дежурния, за да окаже съдействие на колеги при проверката на жалбоподателя. Поканил Д. до служебния автомобил да бъде изпробван с техническо средство за установяване употребата на алкохол. Жалбоподателят дал няколко некачествени проби, като апаратът не отчитал никакъв резултат, тъй като Д. не подавал достатъчно количество въздух. Апаратът изписвал грешка, недостатъчен обем. Свидетелят не помни жалбоподателят да е споменавал за здравословни причини, поради които не е могъл да даде качествена проба. Тъй като Д. не дал проба на дрегера, му бил издаден талон за медицинско изследване, който му бил надлежно връчен. Използваното при проверката техническо средство било калибрирано и минало преглед, като при даваните от Д. проби изписвало, че няма достатъчен обем въздух. Този свидетел излага подробно фактическа обстановка, която съдът намира за безспорна и непротиворечива, кореспондираща на останалите доказателства по спора - докладна записка, в която още е посочено, че на водача е било обяснено как да извърши пробата с техническото средство (л. 5 от преписката), издаден и връчен на лицето талон за изследване (л. 4 от преписката). Последният, както и съставеният акт за установяване на административно нарушение /който също се съдържа в административната преписка/ са официални документи, съставени са от орган на държавната власт, и материализират записаното от полицейския служител, в това му качество. Тези два документа не са оспорени по реда на чл. 193 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК от жалбоподателя.

 

По правото

Оспорената заповед е връчена на нейния адресат на 08.09.2020 г., видно от отбелязването в разписката в самата заповед, а жалбата против същата е подадена на 11.09.2020 г., поради което жалбата е допустима като подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК и от надлежна страна – адресат на оспорената заповед, имаща право и интерес от оспорване.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Разпоредбата на чл. 171 от ЗДвП предвижда за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения да се прилагат различни по вид принудителни административни мерки.

Процесната ПАМ е постановена на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от закона. Цитираната норма гласи, че който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца; при наличие на изследване от кръвна проба или изследване с доказателствен анализатор по реда на чл. 174, ал. 4 установените стойности са определящи.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а“, т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица.

В тази връзка са представени Заповед № 336з-1120 от 23.06.2017 г. на Директора на ОД на МВР – Русе, изменена и допълнена със Заповед № 336з-571 от 20.03.2018 г. и Заповед № 336з-334/12.02.2020 г., с която той е оправомощил длъжностни лица, които да прилагат с мотивирана заповед ПАМ по ЗДвП, между които по т. 2, предл. 2 и Началника на група „Отчет на пътнотранспортните произшествия, административнонаказателна дейност и информационно-аналитична дейност“ на Сектор „Пътна полиция“ към Областната дирекция. Заповедта е издадена на основание чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и и Заповед рег. № 8121з-48 от 2015 г. на Министъра на вътрешните работи. Последната заповед не е приложена по делото, но е ноторен факт, че с нея Министърът на вътрешните работи определя Областните дирекции на МВР като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ЗДвП. Съобразно това и в съответствие с нормата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП Директорът на ОД на МВР - Русе, с горецитираната Заповед № 336з-1120 от 23.06.2017 г., изменена със Заповед № 336з-571 от 20.03.2018 г., е делегирал правомощията си по издаване на заповеди за налагане на ПАМ по ЗДвП, вкл. и на Началника на група ОПТПАНДИАД в Сектор ПП при ОД на МВР – Русе. Процесната заповед е издадена от М. Райков, на длъжност Началник на група ОПТПАНДИАД в Сектор ПП при ОД на МВР – Русе (л. 15 и л. л. 18 и сл. от делото).

Изводът е, че процесната заповед е издадена в условията на делегирана компетентност – разписана е законова възможност за делегиране и е налице нарочен писмен акт, с който изрично се възлага съответното правомощие на органа-издател на индивидуалния административен акт.

Оспорената заповед е постановена в писмена форма и съдържа всички законовоизискуеми реквизити.

Посочени са релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие на материалноправната предпоставка за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП в хипотезата на управление на превозно средство от водач при отказ да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване.

Конкретните факти се установяват еднозначно от приложените в административната преписка писмени доказателства и от събраните в хода на съдебното дирене гласни такива.

По делото безспорно се установява обстоятелството, че жалбоподателят като водач на МПС при извършена проверка не дава годна проба с техническо средство за установяване употребата на алкохол и въпреки че бил наясно какви действия трябва да извърши, за да бъде отчетена с техническото средство валидна проба за алкохол, не е направил необходимото, като не е подавал достатъчно количество въздух в апарата.

Отказът на жалбоподателя да бъде изпробван с техническо средство за употребата на алкохол се изразява именно във фактическите действия от негова страна, при които и при няколкото некачествени проби все подавал въздух по начин, че апаратът отчитал грешна проба, недостатъчен обем въздух. В този смисъл дори и формално водачът да не е отказал да бъде проверен с техническо средство за установяване употребата на алкохол фактически, чрез действията си, е направил такъв отказ.

По делото не се доказа Д. да е имал физическата невъзможност да даде годна проба, като наведените от негова страна твърдения за това се явяват изцяло израз на защитната му теза в настоящото производство. Житейски нелогично е и при споделените от него и св. Синадънлъ болки в корема и неразположение при издаден талон за медицинско изследване да не посети болничното заведение ,където освен да даде кръв за медицинско изследване ,да потърси и лекарска помощ.

Оспорената ПАМ е в предвидения от закона срок решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

Анализът на разпоредбата на чл. 171, т. 1 от ЗДвП показва, че за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилага ПАМ „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач“ с различна продължителност, в зависимост от конкретното нарушение - до отпадане на основанието за това; до успешното полагане на проверочен изпит; до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от един месец; до заплащане на дължимата глоба; до предоставяне на сключена валидна застраховка; за срок от един месец; до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца.

Прави впечатление, че логиката на законодателя е да обвърже продължителността на ПАМ с конкретен юридически факт – отпадане на основанието за прилагането й; решаване на въпроса за отговорността, успешно полагане на проверочен изпит, предоставяне на сключена валидна застраховка и др.

Докато в другите случаи сбъдването на конкретния факт се дължи на волята на лицето, по отношение на което е приложена ПАМ, то в хипотезата на „решаване на въпроса за отговорността“ това не зависи от него. Затова и в тези случаи, освен настъпване на факта – решаване на въпроса за отговорността, законодателят включва и горна времева граница на ПАМ. Така определената продължителност очевидно държи сметка за две обстоятелства – да се даде достатъчно време на компетентните органи да решат виновно ли е лицето /затова и при по-леките нарушения по чл. 171, ал. 1, б. „г“ ЗДвП продължителността е до един месец, а в хипотезата на чл. 171, ал. 1, б. „б“, когато се касае не само до нарушение, но и до извършване на престъпление – до 18 месеца/, по отношение на което е приложена ПАМ, а от друга страна – да се постави горна граница на този срок, за да се стимулират същите тези органи да си свършат работата своевременно, без да се засяга необосновано дълго правната сфера на лицето.

При тази законова формулировка на продължителността на ПАМ съдът намира, че не е предоставено на волята на прилагащия ПАМ, нито на съда да редуцира продължителността на мярката, тъй като тя е определена в твърд размер и не подлежи на индивидуализация.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че наложената му ПАМ не е съобразена с целта на закона.

За разлика от реализирането на административнонаказателната отговорност, наложената ПАМ има превантивен характер, а именно да осуети възможността на дееца да извърши други противоправни деяния, като тази мярка не съставлява наказание. Затова тя се прилага под прекратително условие до решаване на въпроса за отговорността на водача на МПС, но за не повече от 18 месеца.

Предвид изложеното, оспорването е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

 

По разноските

Ответникът е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, съгласно представен списък на разноските (л. 22 от делото). Съдът намира, че възнаграждението за юрисконсулт следва да бъде определено в размер на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37 от ЗПП, във връзка с чл. 24 от НЗПП.

 

Воден от горните мотиви и на основание чл. 172, ал. 1 и 2, пр. последно от АПК, Административен съд – Русе,

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Х.Д.Д. *** против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1085-000972 от 08.09.2020 г., издадена от Началник на група в Сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР - Русе, с която временно е отнето свидетелството за управление на МПС на Д. до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3, пр. 1 от Закона за движението по пътищата.

ОСЪЖДА Х.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Областна дирекция на МВР - Русе сумата от 100.00 (сто) лева - за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

                                                                     

                                                               Съдия: