№ 14436
гр. София, 24.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА
при участието на секретаря И.А ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И. ТОШЕВА Гражданско
дело № 20241110124286 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба /поправена с молба с вх. №
198241/17.06.2024 г./ на А. А. М. и Т. А. И. срещу Г. А. И., с която са предявени субективно
активно и обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване за
установено между страните, че ищците са собственици по силата на придобивна давност при
равни квоти на поземлен имот с идентификатор ......1368 по КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-138/24.07.2017 г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот,
от 01.11.2023 г., адрес на поземления имот: гр. ......., площ: 568 кв. м., трайно предназначение
на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10m),
предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 1368, квартал: 77, съседи:
......5132, ......5133, ......1323, ......835, ......198, ......1245, и на построената в него жилищна
сграда с идентификатор ......1368.1 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-138/24.07.2017
г. на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо сградата, от 01.11.2023 г., адрес на
сградата: гр. ......., застроена площ: 148 кв. м., брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в
сградата: няма данни, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, стар
идентификатор: няма, номер по предходен план: няма, както и се моли за отмяна на
констативен Нотариален акт за собственост на основание давностно владение № 110, том XI,
рег. № 22734, дело № 1831/16.10.2020 г. на нотариус И. ......
Ищците твърдят, че са брат и сестра и че през 1999 г. са установили владение върху
поземлен имот с идентификатор ......1368, находящ се в гр. .........., върху който построили
жилищна сграда с идентификатор ......1368.1. Посочват, че през годините са упражнявали
владение върху процесните имоти чрез извършването на конкретни действия – укрепвали
оградата около тях, поставяли вещи, обитавали имотите и живеели в тях непрекъснато,
обработвали ги и ги облагородявали непрестанно, поставили нова ограда, сменили
ключовете за достъп до портата и входната врата, с което ограничили достъпа на трети лица
до имотите. Заявяват, че владението им е трайно, явно и непрекъснато. Сочат, че от 1999 г.
до настоящия момент ответникът е знаел за тяхното владение, но нито той, нито трети лица
са се противопоставили срещу него, нито са го прекъснали. Считат, че са станали
собственици върху процесните имоти по силата на придобивна давност въз основа на
осъществяваното от тях повече от 10 години давностно владение. Твърдят, че въпреки това е
1
извършена обстоятелствена проверка и ответникът е признат за собственик на процесните
имоти по давност с Нотариален акт за собственост на основание давностно владение № 110,
том XI, рег. № 22734, дело № 1831/16.10.2020 г. на нотариус И. ...... Оспорват той да е
осъществявал владение върху имотите. Излагат, че дори и да се установи, че от него или от
трето лице е подадена данъчна декларация за имотите, то това действие не сочи на
завладяването им и не води до отнемане на тяхното владение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва ищците да са собственици на
процесните имоти по силата на придобивна давност, във връзка с което оспорва твърденията
им, че са установили владение върху поземления имот през 1999 г. и че те са построили в
него процесната жилищна сграда. Оспорва ищцата Т. А. И. да е декларирала собственост
върху имотите и да има открита данъчна партида за тях. Релевира възражение, че той е
собственик на процесните имоти по силата на придобивна давност въз основа на
осъществявано от него повече от 10 години явно, спокойно и непрекъснато давностно
владение, установено през 1995 г. Твърди, че оттогава поземленият имот и сградата са в
негово владение със знанието и без противопоставянето на ищците, които са негови брат и
сестра и са обитавали имотите, защото той ги е допуснал в тях поради близката им
роднинска връзка с него, тъй като нямало къде да живеят. Сочи, че всички фактически
действия на ищците по ползването на имотите са извършвани в качеството им на обитатели,
а не на владелци. Излага, че те са били наясно с предприетите от него действия по
снабдяването му с нотариален акт за правото му на собственост върху имотите, както и че
поддържал с тях добри отношения дълго след това, а едва няколко години по-късно те
започнали да предявяват искания към него да им прехвърли части от процесните имоти.
Твърди, че след отказа му всеки от тях на 16.10.2023 г. подал срещу него искова молба в СРС
с твърдения за собственост върху имотите и били образувани две граждански дела, които
впоследствие били прекратени. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
С протоколно определение от 15.05.2025 г. производството е частично прекратено – по
отношение на всеки ищец за разликата над 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор
......1368 и от жилищна сграда с идентификатор ......1368.1 до първоначално предявените от
всеки идеални части.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са положителни установителни искове за собственост на 1/3 ид. ч. от
поземлен имот и жилищна сграда.
Не е спорно по делото коя е процесната сграда, върху която всяка от страните твърди,
че осъществява владение, обосноваващо придобИ.ето й изцяло /за ответника/ или отчасти /за
ищците/ по давност – сграда с идентификатор ......1368.1, поради което е ирелевантно дали в
поземления имот се намират и други сгради.
От Скица № 15-1171165-03.11.2023 г., издадена от СГКК – гр. София, е видно, а и не е
спорно между страните, че процесната сграда е заснета в действащите КККР като
еднофамилна жилищна сграда, като няма данни за брой самостоятелни обекти в нея.
Обстоятелствата дали в нея фактически са обособени отделни жилища и колко семейства
живеят в тях, на които акцентират ищците, са без значение за изхода на делото, защото негов
предмет /след частичното прекратяване на производството/ са общо 2/3 идеални части от
нея, а не реални такива. Ето защо показанията на свидетелите Ж и К са неотносими в частта,
в която първата разказва, че в двора има три къщи, представляващи три самостоятелни
жилища, прилепени едно към друго, с отделни входове и достъпни от различни места на
двора, а вторият – че на адреса има 2 – 3 отделни сгради, но някои от тях не биха могли да
бъдат определени като жилищни сгради, като страните живеят в различни входове, които са
2
слепени, а в другите постройки живеят различни хора от родата. По същите съображения
неотносимо е и Геодезическото заснемане от м. 04.2025 г.
Придобивното основание, на което ищците основават претенциите си, е придобивна
давност. Непрекъснатото владение върху недвижима вещ, упражнявано в срока по чл. 79, ал.
1 ЗС, респ. в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС в случаите на добросъвестно владение, е уредено от
закона като оригинерно основание за придобИ.е на собствеността. В случая ищците не
излагат твърдения за осъществявано от тях добросъвестно владение, от което следва, че се
позовават на недобросъвестно такова.
Като елементи фактическият състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС
включва упражняването на владение постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено
и изтичането на определения в закона период от време с продължителност 10 години.
Началният момент, от който се брои давностният срок, е установяването на владението
върху вещта, а изчисляването на давностния срок се извършва по правилото на чл. 72 ЗЗД.
Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението се характеризира с два основни признака:
обективен – фактическо господство върху определена вещ /corpus/, и субективен –
намерението вещта да се държи като своя /animus domini/. Обективният елемент на
владението включва фактически действия, които трябва да се изразяват в недвусмислено
манифестиране на власт върху имота, а по съдържание те трябва да са като действията на
собственик и да не са търпими действия, т.е. спорадични и извършвани със съгласието на
собственика. Субективният елемент на владението е психическо състояние, за доказване на
което е установена оборима презумпция в чл. 69 ЗС, но в полза на владелеца, а не на
държателя. Намерението за своене се изразява външно чрез различни действия, които
фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, които следва да могат
да стигнат до собственика /стига да е възможно/.
За да е налице фактът на владение, е необходимо в обективната действителност да са се
проявили и неговите допълнителни признаци, а именно: да е постоянно, т. е. фактическата
власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а да са израз на воля
трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица; да е
непрекъснато – да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца /чл. 81 ЗС/; да е
несъмнено – да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за
себе си; да е спокойно – такова е, когато не е установено, нито е поддържано с насилие; да е
явно – владението е явно, когато не е установено по скрит начин, тайно от предишния
владелец, и фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи
за това. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различните
имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Единствено по отношение
непрекъснатостта на владението е установена презумпция в полза на владелеца с нормата на
чл. 83 ЗС.
Доколкото в случая ответникът се легитимира като едноличен собственик на
процесните поземлен имот и жилищна сграда по давност с Нотариален акт за собственост на
основание давностно владение № 110, том XI, рег. № 22734, дело № 1831/16.10.2020 г. на
нотариус И. ....., следва да бъде съобразено ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на
ВКС, ОСГК, в мотивите на което е прието, че нотариалното производство е едностранно и
не разрешава правен спор, поради което нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ
принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което
има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се
изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта,
така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание,
или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след
издаване на акта. Предвид обвързващото и легитимиращото действие на нотариалното
удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна, която не разполага с
3
документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от
нотариуса право, т.е. че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това
оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на
документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.
В Решение № 184/11.10.2016 г., постановено по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, I ГО, е
прието следното: „Като резултат от специално уредено в закона производство за проверка и
признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт,
издаден по реда на чл. 587 ГПК, притежава задължителна обвързваща доказателствена сила
за третите лица и за съда и правният извод на нотариуса за съществуването на това право се
счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Изхождайки от тези
съображения за доказателственото значение на издадения по реда на чл. 587 ГПК
нотариален акт, изложени в мотивите на ТР № 11/2012 г. от 21.02.2013 г. по тълк. д. №
11/2012 г. на ОСГК на ВКС, следва да се приеме, че в исковото производство съдът не
извършва проверка на верността на извода на нотариуса за осъществяване на
удостовереното с нотариалния акт право, нито преповтаря извършената от нотариуса
проверка на правата на поискалото издаването на акта лице, а е длъжен да зачете
обвързващата го доказателствена сила на нотариалния акт. Съдът може да приеме, че
удостовереното с нотариалния акт правно основание не се е осъществило, а оттам и че
ползващото се от нотариалния акт лице не се легитимира като носител на признатото с акта
право на собственост само ако след направено в исковото производство оспорване както на
осъществяването на придобивното основание, така и на съществуването на самото право,
оспорващата страна е провела успешно опровергаване на констатациите на нотариуса било
като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като
опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или докаже, че
признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта.“.
Предвид изложеното съдът намира, че в случая по предявените положителни
установителни искове за собственост върху идеални части от процесните имоти в
доказателствена тежест на ищците е да докажат, че ответникът не е едноличен собственик
на имотите, включително като установят претендираните свои права върху тях, т.е. че са
техни съсобственици заедно с него – всеки от тях с по 1/3 ид. ч., на соченото придобивно
основание – въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Това предполага
ищците да докажат, че в твърдения период от време с начален момент от 1999 г. те са
осъществявали владение върху процесните имоти в съответния обем /т.е. че са ги държали
лично или чрез другиго като свои/, като владението е осъществявано непрекъснато,
спокойно, явно и несъмнено.
В случая страните не спорят, че всички те заедно със семействата си обитават от 90-те
години на миналия век процесната жилищна сграда и ползват поземления имот, но спорят
относно това кой от тях /респ. в какъв обем/ е владял имотите. Относими към този въпрос са
събраните гласни доказателства чрез разпита на четирима свидетели, както и част от
представените в първото открито заседание от ответника писмени доказателства – платежни
документи, Контролен лист № НПРД 038733/08.02.2024 г., Констативен протокол №
3250840/09.08.2016 г., Споразумителен протокол № СВ 630000027203/05.02.2025 г.,
Становище с изх. № **********/27.04.2016 г. за условията за присъединяване към
електрическата мрежа. Останалите писмени доказателства не допринасят за изясняване на
делото от фактическа и правна страна, поради което съдът не ги обсъжда поотделно.
В своите показанията свид. М. – баща на ищците и на ответника, разказва, че през 1969
г. е купил мястото в кв. ........, заедно със своя баща, както и че А., Т. и Г. са родени там и са
останали да живеят при него, защото той им позволил, като понастоящем и тримата живеят
продължават да живеят там. Категорично заявява, че никога А., Т. и Г. не са спорили с него
за това място и не са имали претенции да му го вземат. Посочва, че в мястото той имал две
4
стаи и когато Г. се оженил, свидетелят извадил А. от голямата стая и я дал на Г., защото бил
младоженец, а той самият, А. и Т. останали да живеят в малката стая.
Свид. Ж разказва, че познава А., Т. и Г., които живеят на ул. ..... Сочи, че от спомените
й сградата в имота е все там, а не помни построяването й. Заявява, че баща им е живеел там
и те са останали с него. Знае, че той не е подарил имота на никого, а искал всичките му деца
да живеят там. Заявява, че не знае през годините назад Г., Т. и А. да са имали разправии за
имота. Посочва, че жилищните помещения се ползват от страните и техния баща, като има
разграничение кой какво ползва, защото си имат отделни стаи. Излага, че през годините А.,
Г. и Т. са си пристроили допълнително по една стая.
Свид. М. е баща на страните по делото, като в случая ясно демонстрира при разпита си
негативното си отношение към ответника, което налага показанията му да бъдат ценени със
завишена критичност съгласно чл. 172 ГПК. Независимо от това съдът намира, че в
горепосочената част, в която излага собствените си възприятия за правно значимите факти /а
не дава оценки, както в останалата част/, неговите показания представляват достоверен
източник на информация, не се опровергават от показанията на свидетелите К и Б, а дори
категорично се подкрепят от показанията на свид. Ж, за която не се установи по делото да е
заинтересована по някакъв начин от изхода на делото.
Установеното от показанията на свидетелите М. и Ж еднозначно сочи на извод, че
ищците са допуснати да ползват дворното място и сградата от своя баща – свид. М., т.е. те са
обикновени държатели на процесните имоти. При това положение обстоятелството, че са
адресно регистрирани там, за което са представени писмените доказателства на л. 113 – 116,
само по себе си не може да им придаде качеството на съвладелци по отношение на тях, още
повече че от документа на л. 128 се изяснява, че на адреса има регистрирани 48 лица по
постоянен адрес и 42 лица по настоящ адрес.
Когато е установена фактическа власт на основание, което прави упражняващият я
само държател /договор за наем, договор за заем за послужване или друг облигационен
договор/, той не се ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС. Тази презумпция е установена в
полза на владелеца и прилагането й е изключено, ако фактическата власт е установена като
държане, в който случай вещта се държи за другиго. Наличието на основание, на което е
установена фактическа власт, изключва намерението да се владее за себе си. За да се
трансформира упражняването на фактическа власт от упражняването й за другиго въз
основа на основание за това във владение за себе си, упражняващото фактическа власт лице
е необходимо да демонстрира промяна на намерението и да противопостави тази промяна на
собственика, защото за да се придобие по давност недвижим имот, владението следва да е
явно и несъмнено. От момента на изявяване на промяната на намерението от такова в
държане за другиго във владение за себе си с посочените изискуеми от закона признаци
започва да тече придобивната давност. Това се прилага и когато между собственика и
упражняващия фактическа власт е имало уговорка за ползване /в този смисъл – Решение №
50087/19.10.2022 г. по гр. д. № 3914/2021 г. на ВКС, II ГО/.
Правната теория и практиката на ВКС еднозначно приемат, че след като фактическата
власт е установена като държане, тя продължава като държане и каквато и да е субективното
отношение на лицето, което я упражнява, тази фактическа власт не може да доведе до
придобИ.е на собственост по давност, освен ако държателят промени намерението си и
превърне държането във владение /interversio possessionis/, като промяната на намерението
фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си следва да
намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на
досегашния собственик или владелец. Действията, с които се демонстрира промяната на
държането във владение, респ. промяната на намерението на държателя да владее имота,
следва да бъдат конкретни по отричане правата на собственика, които да бъдат доведени до
неговото знание. Да са приеме противното, би означавало да се легитимира скрито
5
придобИ.е на собствеността на оригинерно основание, без възможност собственикът да
защити правото си поради незнание, че имотът му е обект на владение от друго лице.
В случая се доказва категорично въз основа на показанията на доведените от самите
ищци свидетели, че те са упражнявали фактическа власт върху процесните имоти в
качеството си на деца на свид. М., който им е позволил да останат там и е определял кой кое
помещение ще обитава, т.е. фактическата власт е упражнявана в условията на търпими
действия в домакинството на техния баща. Не се установяват техни действия, с които те да
са манифестирали по отношение на него в качеството му на досегашен владелец промяна в
намерението им при упражняване на фактическата власт върху процесните имоти, а дори
напротив – изяснява се, че те продължават и понастоящем да ги ползват единствено в
качеството си на негови деца. Показанията на свидетелите М., Ж и Б в частта, в която
разказват, че ищците са си достроявали стаи /твърденията им в исковата молба, че именно те
са построили самата сграда изобщо не се установяват по делото/, не сочат на нищо повече от
извършвани от тях действия върху имотите на баща им в качеството им на държатели.
Държането обаче не може да послужи като основание за придобИ.е на собственост по силата
на чл. 79, ал. 1 ЗС.
От друга страна, въз основа на показанията на свидетелите М. и Ж съдът намира за
установено по делото, че ответникът също има единствено качеството на държател на
имотите, тъй като той се намира в идентична ситуация като своите брат и сестра.
Не следва различен извод от показанията на свид. К, който сочи ответника като
собственик на целите имоти не на база личните си възприятия за осъществявано от него
владение върху тях – при това еднолично, а представлява съждение въз основа на факта, че е
видял нотариален акт, в който ответникът е вписан като собственик на всичко. Възприетото
от него в действителност се свежда до това, че в имота е живяла цялата рода на ответника,
включително неговите брат, сестра и баща, което хармонира с показанията на свидетелите
М. и Ж и с писменото доказателство на л. 128. Не обуславя друг извод и заявеното от свид.
К, че е присъствал на разговор между Г. и Т. относно желанието на първия да „извади“
документ за собственост, доколкото самият свидетел заявява, че не е запознат с техните
отношения и уговорки във връзка с „узаконяването“ на имота. Освен това, дори и роднините
действително да са дали съгласие с това ответникът единствен да се снабди с нотариален акт
за собственост на имотите, това не доказва, че в предшестващия период той е осъществявал
владение върху тях.
Не следва различен извод и от показанията на свид. Б – тъща на ответника. Заявеното
от нея, че имотите са негови, почива изцяло на факта, че той ги е „узаконил“, т.е. снабдил се
е с документ за собственост за тях, но не и на обективно възприети от нея и съобщени пред
съда негови действия, представляващи несъмнен израз на завладяването им от него. Не
представлява такова действие преразпределянето на жилищните помещения през годините,
нито пристрояването на допълнителни помещения, за които факти тя разказва, доколкото
ответникът е бил допуснат да ползва имотите от своя баща и действията по пристрояване на
помещения е извършил в условията на търпимост. Не се установява преди снабдяването с
нотариален акт по обстоятелствена проверка за целите имоти ответникът да е извършвал
други действия, с които да противопостави на свид. М. претенциите си.
Платежните документи, Контролен лист № НПРД 038733/08.02.2024 г., Констативен
протокол № 3250840/09.08.2016 г., Споразумителен протокол № СВ 630000027203/05.02.2025
г. и Становище с изх. № **********/27.04.2016 г. за условията за присъединяване към
електрическата мрежа, представени от ответника, сочат, че той е извършвал действия,
свързани с електро- и водоснабдяването на имотите – инициирал е присъединяване на част
от сградата към електрическата мрежа, присъствал е на проверки от електро- и
водоснабдителото дружества, сключил е споразумение за разсрочено плащане на
задълженията към „Софийска вода“ АД, а също така е заплатил и данък недвижими имоти и
6
такса битови отпадъци за 2025 г. Тези действия обаче също не сочат на извод за несъмнено
манифестирано от ответника владение, особено пък на фона на показанията на свидетелите
М. и Ж, които категорично опровергават фактите, обуславящи посоченото в констативния
нотариален акт придобивно основание – осъществено давностно владение.
Независимо от изложеното съдът счита, че липсата на качеството на владелец на
ответника в случая е без значение за изхода на делото, защото предмет на предявените
искове е не неговото право на собственост, а това на ищците, докато релевираното в
отговора на исковата молба възражение за давност, във връзка с което той се позовава на
издадения в негова полза констативен нотариален акт, има само защитен характер.
При липса на осъществено от ищците владение като елемент от фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС не следва да бъде обсъждани другите признаци
на владението, нито дали е изтекъл изискуемият 10-годишен срок.
Ето защо предявените от ищците искове са неоснователни, поради което не е налице
основание по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт, с който
ответникът се е снабдил, тъй като той не засяга техни права.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК /доколкото ищците са се отказали частично от
предявените искове/ на ответника следва да бъдат присъдени разноските, които е направил
за производството. В случая той претендира адвокатско възнаграждение в размер на 5 147
лв., но от представената Разписка на л. 152 се доказва, че то е заплатено в по-малък размер –
3 450 лв. Възражението на ищците за негова прекомерност е неоснователно, защото той
напълно съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от вида и
цената на предявените субективно и обективно съединени искове, броя на откритите
съдебни заседания и обема на събраните доказателства, както и на положените от адвоката
на ответника усилия по неговата защита, още повече че в случая хонорарът е дори по-малък
от хонорара, заплатен от всеки ищец поотделно. Ето защо на ответника се дължат разноски
в размер на 3 450 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. А. М., ЕГН **********, и Т. А. И., ЕГН **********, и
двамата с адрес: гр. ..., срещу Г. А. И., ЕГН **********, с адрес: гр. ..., искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищците са
собственици по силата на придобивна давност всеки от тях на по 1/3 ид. ч. от поземлен
имот с идентификатор ......1368 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-138/24.07.2017 г.
на ИД на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот, от 01.11.2023 г., адрес на
поземления имот: гр. ......., площ: 568 кв. м., трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10m), предишен
идентификатор: няма, номер по предходен план: 1368, квартал: 77, съседи: ......5132,
......5133, ......1323, ......835, ......198, ......1245, и от построената в него жилищна сграда с
идентификатор ......1368.1 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на ИД
на АГКК, с последно изменение, засягащо сградата, от 01.11.2023 г., адрес на сградата: гр.
......., застроена площ: 148 кв. м., брой етажи: 1, брой самостоятелни обекти в сградата: няма
данни, предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, стар идентификатор: няма, номер
по предходен план: няма.
ОСЪЖДА А. А. М., ЕГН **********, и Т. А. И., ЕГН **********, и двамата с адрес:
гр. ..., да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК на Г. А. И., ЕГН **********, с
адрес: гр. ..., сумата от 3 450 лв. – разноски по делото.
7
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8