РЕШЕНИЕ
№ ……….
Гр. Варна, ………………... 2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд –
гр. Варна, Трети състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дарина
РАЧЕВА
при секретаря Калинка Ковачева и с участието на
прокурора от
ВОП , като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 1891 по описа на Административен
съд – гр. Варна за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 145 и следв. от АПК, вр.
чл. 186, ал. 4 от ЗДДС.
Образувано
е по жалба от „Евига“ ООД – гр. Варна, ЕИК ****, срещу Заповед № 230-ФК/03.07.2019
г. на Началника
на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на
НАП, с която на дружеството е наложена принудителна административна мярка
„запечатване“ на обект – офис-магазин за фискални устройства в гр. Варна, ул. „****“
... и забрана на достъпа до него за срок от 14 дни.
В жалбата се твърди, че административният орган е наложил
неоснователно обжалваната принудителна административна мярка. Изложени са
конкретни твърдения, че дружеството ползва специален софтуер, който прави
невъзможно издаването на касов бон без фактура. Тъй като искането на клиента е
било само за касов бон, това е направило обслужването му по-бавно, тъй като
фискалното устройство е било в режим Фискален принтер, което изключва ръчното
издаване на фискален бон. Счита, че определеният срок на мярката е
несправедлив, тъй като няма разлика между регистрирания във фискалното
устройство оборот и наличностите в касата, дружеството няма неизпълнени
задължения към НАП, нито други нарушения. Моли за отмяна на заповедта за
налагане на принудителна мярка.
Ответникът в производството, Началник на отдел
„Оперативни дейности“ – гр. Варна в Главна дирекция „Фискален контрол“ при ЦУ
на НАП изразява становище за
неоснователност на жалбата. Твърди, че дружеството не е изпълнило задължението си да
издаде касов бон за получената сума в момента на плащането, каквото е
изискването на чл. 25, ал. 1 от Наредба № Н-18/2006 г., в резултат от което е установено
основанието за издаване на заповедта по чл. 186, ал. 1, т. 1, б. „а“ от ЗДДС,
при което административният орган действа при обвързана компетентност да наложи
принудителна мярка. Счита определения срок за мотивиран с необходимостта от
защита на обществения интерес и под средния, предвиден от законодателя. Твърди,
че мярката е необходимо да се приложи във всички случаи на нарушения по чл. 186
от ЗДДС с цел гарантиране на изпълнението на административния акт, доколкото от
закъснялото изпълнение може да последва значителна или трудно поправима вреда
за фиска. Посочва, че мярката има превантивни и преустановителни функции – да
предотврати укриване на данъчни приходи и отклонение от данъчно облагане. Моли за отхвърляне на
жалбата и
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като се
съобрази с изложените в жалбата основания, доводите на страните и събраните
доказателства, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от лице с правен интерес от обжалването, поради
което се явява допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
Предмет на обжалване е Заповед № 230-ФК/03.07.2019 г. на Началника на отдел „Оперативни
дейности“ – гр. Варна в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, с която на „Евига“ ООД – гр. Варна, ЕИК **** е наложена
принудителна административна мярка „запечатване“ на обект – офис-магазин за фискални устройства в гр. Варна, ул. „****“ ... и забрана
на достъпа до него за срок от 14 дни на основание чл. 186, ал. 1, т. 1, б. а) и
чл. 187, ал. 1 от ЗДДС.
От обстоятелствената част на обжалваната заповед се
установява, че на 02.07.2019 г. в 11,20 ч в посочения обект, служител на НАП е
извършил контролна покупка на стоки на обща стойност 4,00 лева, платена в брой,
като след проверка на фискалното устройство е установено, че за контролната
покупка не е издадена фискална касова бележка от въведеното в експлоатация
фискално устройство или касова бележка от кочан.
Тези обстоятелства са квалифицирани като нарушение на чл.
25, ал. 1, вр. чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г., вр. чл. 118, ал. 1
от ЗДДС. Въз основа на това административният орган приема, че са налице
предпоставки за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 186, ал.
1, т. 1 б. а) от ЗДДС.
Като мотиви за продължителността на срока на
принудителната мярка е посочено, че определеният от законодателя размер на
срока за запечатване на търговския обект указва значимостта на охраняваното
обществено отношение, че при определяне на продължителността на мярката са били
взети предвид „тежестта на извършеното нарушение, последиците от същото, вида и
местоположението на обекта – в гр. Варна, в голям квартал, на главна улица, значителен
поток от хора, характера на дейността – магазин за фискални устройства“.
Изложени са и общи съображения относно фискалната дисциплина и целта на ПАМ да
гарантира, че всички лица ще спазват законовите норми, че при неналагане на ПАМ
има възможност от извършване на нови нарушения и ще настъпят значителни и
труднопоправими вреди за фиска. Конкретно е описано, че за да бъде създадена нормална
организация за отчитане на дейността от търговеца и да бъде променен начинът на
извършване на дейността, е необходим определен
срок, като прекият резултат е правилно отразяване на оборота, спазване
отчетността на относимите към ФУ документи и предаване на изискуемите данни към
НАП, а индиректният – недопускане на вреда за фиска.
След като разгледа оплакванията, изложени в
жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на
задължителната проверка по чл. 168 от АПК, съдът приема следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по
чл. 149, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс, вр. чл. 186, ал. 3 от ЗДДС, от лице с правен интерес – адресат на акта.
Като индивидуален административен акт по смисъла
на чл. 21, ал. 1 от АПК, заповедта следва да отговаря на изискванията на
законосъобразност по кодекса – да е издадена от компетентен орган, при спазване
на установената форма и процедура, при правилно приложение на материалния закон
и в съответствие с целта на закона.
Съдът намира, че обжалваният акт е издаден от
компетентен орган – Началник на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в
Главна дирекция „Фискален контрол“ при Централно управление на Националната
агенция за приходите,
на когото съгласно Заповед № ЗЦУ-ОПР-16/17.05.2018 г. на Изпълнителния директор на НАП е възложено
издаването на заповеди за налагане на ПАМ по чл. 186 от ЗДДС.
Не се установяват съществени нарушения на
административно-производствените норми при издаване на акта. Обжалваният акт
отговаря на изискванията за писмена форма и съдържа фактическите и правните
основания за издаването си в достатъчно подробен вид, позволяващ съдебен
контрол.
Обжалваната заповед обаче е необоснована и
издадена в противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на
закона.
Правното
основание за налагане на обжалваната принудителна административна мярка е чл.
186, ал. 1, т. 1 б. „а” от ЗДДС, съгласно който запечатване на обект за срок до
един месец се прилага на лице, което не спази реда или начина за издаване на
съответен документ за продажба, издаден по установения ред за
доставка/продажба.
Жалбоподателят не оспорва обстоятелството,
че за платената в брой контролна покупка на стойност 4,00 лева не е издаден
касов бон, което представлява административно нарушение по чл. 25, ал. 1, вр. чл. 3, ал. 1 от Наредба № Н-18/13.12.2006 г., вр. чл.
118, ал. 1 от ЗДДС.
Разпоредбата
на чл. 186 от ЗДДС обаче не създава задължение за органа във всеки случай на
констатирано нарушение да прибегне до административна принуда, тъй като,
предвид различните цели на административнонаказателното и на административното
производство, във всеки конкретен случай органите следва да преценят
необходимостта от принудата с оглед постигане на нейните специфични цели, както
и да зачетат принципа на съразмерност, прогласен в чл. 6, ал. 2 от АПК. Неслучайно
и правомощието за определяне на срока на
принудителната мярка е предоставено в оперативна самостоятелност на
административния орган.
Съобразно изричния текст на чл. 22 от ЗАНН, който урежда общите
правила, относими към ПАМ, принудителните административни мерки могат да имат за цел да
предотвратят или да преустановят нарушението,
както и да предотвратят или да отстранят вредните последици от него. Тоест законодателят изрично е предвидил, че
принудителната административна мярка задължително е свързана с конкретно
нарушение и неговите вредни последици и не може да изпълнява цели, свързани с
нарушенията „по принцип“ или „изобщо за в бъдеще“, и още по-малко, „да осуети
възможността на дееца да извърши други
противоправни деяния“, както твърди ответникът.
Предотвратяването и преустановяването на
нарушенията по принцип и за в бъдеще е цел и задача на правната уредба, тоест
на законодателя и останалите нормотворчески органи. Принудителните административни мерки нямат и не
могат да имат характер на санкция и на тях не могат да бъдат възлагани посочените в мотивите на обжалваната заповед функции „предупреждаване и превъзпитание на нарушителя и
възпитание и предупреждение върху останалите правни субекти“, които от своя страна са цел и задача на
административнонаказателната дейност.
Преценката за съответствие на ПАМ с целта на
закона следва да се извършва в съответствие със спецификите на мерките във
всяка конкретна хипотеза на нарушение по чл. 186, ал. 1 от ЗДДС.
Налагането на принудителната административна мярка в конкретния случай не
отговаря на нито една от целите на ПАМ, които са закрепени в ЗАНН.
Доколкото липсва презумпция, че във всеки един
случай продължаването на търговската дейност в обекта ще бъде в нарушение на
изискванията за отчитане на продажбите, запечатването не може да бъде оправдано от предотвратяване на
други нарушения от същия вид. Не са събрани доказателства и обяснения относно
установената разлика във фактическата касова наличност, за да се твърди, че тя
се дължи на други нарушения от същия вид.
Липсват конкретни мотиви относно необходимостта от административната принуда
и специфичната нейна цел в случая. Не е ясно кое от констатираните обстоятелства е
мотивирало административния орган да достигне и до извода, че дружеството укрива значителна част от своите продажби, или че е въвело организация, която няма за цел спазване на данъчното
законодателство, съответно тези твърдения са недоказани и не могат да обосноват
необходимостта от принудата. За да мотивира такива изводи, административният
орган е следвало най-малкото да съпостави стойността на неотчетената продажба с
регистрираните дневни обороти от предходни дни, разчетения оборот от фискалното
устройство за определен минал период или други достъпни при проверката данни. Съпоставката
на касовата наличност и отчетените през фискалното устройство обороти сочат, че
единствената неотчетена продажба за деня е контролната, което съответства на
характеристиките на обекта и предлаганите в него стоки, и може логично да се
обясни с изложеното в жалбата обстоятелство за свързаност на софтуера за
фактури с фискалното устройство. Други данни не са събрани и не са анализирани,
поради което изводът за укриване на значителна част от продажбите е напълно
произволен и необоснован с конкретни факти.
Сами по себе си, изложените мотиви относно
продължителността на срока не представляват същински мотиви, а общи формални изявления
относно значимостта на охраняваното обществено отношение, тежестта на
извършеното нарушение (за която не е ясно каква е според
административнонаказващия орган), последиците от нарушението (които също не са
посочени) и необходимостта да се осигури защитата на обществения интерес, като
се предотврати възможността за извършване на нови нарушения. Същите мотиви на
практика се повтарят без изключение във всяка от заповедите на административния
орган, преминали през съдебния контрол на настоящия състав и могат да се
отнасят за всеки търговец и всяка дейност, независимо от конкретните
констатации. Тези мотиви не съдържат никакъв конкретен извод на
административния орган каква е тежестта на нарушението, какви са последиците от
него и какви са спецификите, налагащи точно такъв срок на запечатване на обекта
и следващи от необходимостта за осигуряване на обществения интерес. Освен това
посочените мотиви не съответстват на конкретните, макар и лаконични, факти – а
именно, че с оглед спецификата на обекта – офис-магазин за фискални устройства,
рискът от неиздаване на документи за реализирани приходи и съответно от
неотчитане на продажби не е особено висок. Това е така, тъй като клиенти на
стоките, предлагани от дружеството, не са крайни потребители, а единствено професионалисти,
за които от своя страна отчитането на разходи с получения разходооправдателен
документ е от съществено значение. Стоките не са такива от първа необходимост
или стоки, при които са налице спонтанни продажби (цигари, вестници, закуски
или напитки), за да бъдат местоположението на обекта и значителният поток от
хора фактори за големи обеми продажби.
Мотивите относно съразмерността също са
напълно формални, като за съда остава напълно неясно по какъв начин
твърдението, че „административният орган упражнява правомощията си по разумен
начин, добросъвестно и справедливо“ обосновава извод, че принудителната мярка
не засяга права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за целта,
за която се налага, каквото е изискването на чл. 6, ал. 2 от АПК.
Предвид предоставената на административния
орган възможност да налага принудителни мерки от този вид за срок до 30 дни, тоест от 0 (нула) до 30 дни,
твърдението, че определеният срок е съобразен с целената превенция е
несъстоятелно. Не са изложени конкретни мотиви защо избраният от органа срок е
именно 14 дни, а не примерно 15 дни, 7 дни, 10 дни или 3 дни, което препятства
възможността на съда да проведе контрол за съответствие на мярката с целта на
закона и за спазване на принципа на съразмерност.
Ориентир
за проведена изобщо такава преценка от страна на органа липсва, като в същото
време липсват и законоустановени или обявени от администрацията критерии,
вътрешни правила или установена практика за определяне на срока съобразно
задължението на административния орган по чл. 13 от АПК за последователност и
предвидимост при упражняване на своята оперативна самостоятелност. На съда е служебно известно,
че в изобилната практика на същия административен орган определяният срок на
запечатването варира от 3 до 14 дни, без всякаква възможност от практиката да
бъде изведено работещо правило как се определя срокът и без всякаква връзка с
размера на неотчетените продажби. Това създава опасност от произволно
упражняване на оперативната самостоятелност на административния орган да
определя срока на принудителните мерки, което при липсата на всякакви реални
мотиви за определянето му, препятства възможността на съда да извърши преценка
относно съответствието на наложената мярка с целта на закона.
Съдът намира, че при издаване на обжалваната
заповед административният орган е действал в нарушение на принципа на съразмерност, и по-специално на правилото, закрепено в член 6, ал. 5 от АПК,
съгласно което административните органи трябва да се въздържат от актове и
действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.
Издадената преди да бъде издадено
наказателно постановление заповед за ПАМ предотвратява прилагането на чл. 187, ал. 4 от ЗДДС, но преди всичко предотвратява извършването на
търговска дейност в
обекта и реализирането на
приходи от
нея. Освен че ограничава правата на търговеца, това води и до пропуснати приходи
за държавата от данъчни и осигурителни плащания. В случая, административната принуда засяга не
само права на данъчнозадълженото лице, но и интересите на фиска от извършване
на регистрирани продажби, в резултат от които да бъдат генерирани данъчни
приходи, поради което административният орган е следвало да претегли тези
противоречиви интереси и да мотивира защо за фиска е по-важно търговецът да не
работи четиринадесет дни и какви точно противоправни деяния ще бъдат
предотвратени за този период, съпоставени със значителната и трудно поправима
вреда от неотчетената продажба на стойност 4,00 лева.
Наложената принудителна административна мярка
не отговаря и на специфичните цели на ЗДДС. От анализа на чл. 186, ал. 1 във връзка с чл. 187, ал. 4 от ЗДДС,
съгласно който ПАМ се прекратява от органа, който я е приложил, след като бъде
доказано от административнонаказаното
лице, че глобата или имуществена санкция е заплатена изцяло, следва, че налагането на ПАМ е недопустимо без
нарушителят да има качеството административнонаказано лице, тоест преди
издаване на наказателното постановление. Тоест целта на ПАМ, закрепена в ЗДДС, е да принуди нарушителя
доброволно и
възможно най-скоро
да плати санкцията, като по този
начин понесе
веднага отговорността за извършеното административно нарушение и с това се
постигне своевременно предупредително-възпитателния ефект на административната
санкция. Предвидено е това доброволно изпълнение да води до прекратяване на мярката, тоест законодателят е
приел, че след изтърпяване на административното наказание нуждата от
административната принуда отпада. Поради
това не може да се приеме, че целта на принудителната мярка е предотвратяване
на бъдещата дейност на обекта за определения срок, за да не бъдат извършвани
нови нарушения, или за реорганизиране на дейността му, или за поправяне на
хипотетични вредни последици от неотчитане на продажбите, както приема
административният орган. В случая наказателното постановление е издадено два
месеца след обжалваната заповед за ПАМ, а принудителна мярка е наложена и е
допуснато нейното предварително изпълнение, при това преди изтичане на срока за
неговото обжалване, което обосновава извода за нейното противоречие с целта на
закона.
Въз основа на всичко гореизложено, съдът приема, че заповедта
е необоснована,
издадена в противоречие
с целта на закона и в нарушение на принципа за съразмерност, поради което
следва да бъде отменена.
По гореизложените съображения и на основание чл. 172
от АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба от „Евига“ ООД – гр. Варна, ЕИК ****, Заповед № 230-ФК/03.07.2019 г. на Началника
на отдел „Оперативни дейности“ – гр. Варна в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на
НАП, с която на дружеството е наложена принудителна административна мярка
„запечатване“ на обект – офис-магазин за фискални устройства в гр. Варна, ул. „****“
... и забрана на достъпа до него за срок от 14 дни.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването
му на страните.
Съдия: