Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6290 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 27669 от 31.01.2019 г., постановено по гр. д. № 2612/2018 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (ГО), 29-ти
състав, районният съд е признал за установенопо реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че М.Д.В., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, следните суми: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ сумата от 1 962,72 лв. – цена на доставена от
дружеството топлинна енергия през периода месец юли, 2014 г. – месец април, 2016 г., както и сумата от 75, 84 лв. – такса за предоставяне на
услуга „дялово разпределение” за периода от месец юли, 2014 г. до месец април,
2016 г., ведно със законна лихва от 10.08.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, за които е издадена заповед по чл. 410 ГПК от 21.08.2017 г. по ч. гр. д.
№ 55195 /2017 г. на СРС, 29-ти състав. Районният съд е отхвърлил предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ за доставена топлинна енергия
за разликата над сумата от 1962, 72 лв.
до пълния предявен размер от 3 808, 45
лв. и за периода м. 05. 2013 г. – м.
06. 2014 г., както и за сумата над 75, 84 лв., представляваща цена за
услугата дялово разпределение до пълния претендиран размер от 176, 96 лева и за
периода м. 05. 2013 г. до м. 06. 2014 г., както и предявените искови претенции
с правно основание чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава
върху задължението за доставена топлинна енергия в размер на 741, 84 лв. за
периода от 15.08.2014 г. до 18.07.2017 г., както и за сумата от 46, 56 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за предоставяне на услуга „дялово разпределение” за същия период.
На основание чл. 78 ГПК е
разпределена отговорността за разноски.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се излагат
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част. Поддържа се, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че вземанията за периода м. 05. 2013 г. – м. 06. 2014 г., са погасени по давност. Твърди
се, че в раздел IX – чл. 32, ал. 1 от приложимите Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, в сила от 13.02.2008 г., са определени реда и
срока, в който купувачите на топлинна енергия са длъжни да плащат месечните
дължими суми за топлинна енергия, а именно в срок от 30 дни след изтичане на
периода, за който се отнасят. Сочи се, че с изтичането на последния ден от
всеки месец от процесния период същите са изпаднали в забава за плащане на
съответната вноска. Излагат се доводи и че СРС не е съобразил, че сумата по
общата фактура за периода месец май, 2013 г. – месец юни, 2014 г., издадена
през месец юли, 2014 г. , става изискуема едва на 15.09.2014 г., а заявлението
по чл. 410 ГПК е подадено на 10.08.2014 г., с което действие за твърди да е
прекъсната погасителната давност по отношение на тях. Съобразно изложеното се
иска първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части и
предявените установителни искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият – М.Д.В., в
указания законоустановен срок за отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и прави искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено в
обжалваната част. Претендира разноски за платен адвокатски хонорар.
Третото лице-помагач на
страната на ищеца - „Т.с." ЕООД, не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано
от ответника в частта, в която исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ са уважени за
посочените по-горе размери, поради което в тази част е влязло в законна сила.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по
чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, поради което са допустими.
При постановяване на oбжалвания
съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с
оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно в
атакуваната част, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения от фактическа и правна страна, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от
това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата,
въззивният съд намира следното:
Софийски
районен съд, Гражданско отделение (ГО), 65-ти състав, е бил
сезиран с предявени от въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕАД, обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ и. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда
на чл. 422 ГПК, срещу ответника, в качеството клиент на топлинна енергия,
доставена в топлоснабден недвижим имот – жилище в задната част на жилищна
сграда, находящо се в град София, бул. „*******, с абонатен номер 21660, в
процесния период.
За доказване на основателността на предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ, в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: възникване, съществуване, изискуемост
и размер на претендираното вземане, т.е. наличието на валидно възникнало
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника, в качеството на
потребител на топлинна енергия през процесния период, използването от ответника на претендираното количество топлинна
енергия; стойност на потребената топлинната енергия и изискуемост на вземането.
Съгласно чл.
153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Според задължителните разяснения, дадени с тълкувателно
решение № 2/17.05.2018г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията
за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
В процесния
случай не е спорно и по делото се установява, че сградата, в която се намира
процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа, както и че същият е
топлофициран. Пред въззивния съд не е спорно между страните и че между тях е
възникнало и съществува облигационно отношение по договор за продажба на
топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет
доставка на топлинна енергия за посочените период и имот, като ответника има
качеството потребител на топлинна енергия, като собственик на 5/6 идеални части
от имота и на това основание дължи заплащането на доставената в него топлинна
енергия съобразно притежаваните от него идеални части.
Предвид
непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, спорът пред въззивната
инстанция е съсредоточен върху обстоятелството дали вземанията за периода м. 05. 2013 г. – м. 06. 2014 г. са погасени по давност, както и дали ответникът е изпаднал в забава в плащането
по отношение процесните вземания за топлинна енергия и такса за услугата
„дялово разпределение”.
С оглед данните
по делото, доводите на въззивника, че районният съд неправилно е приел, че
претендираните вземания за обсъждания период са погасени по давност, са
неоснователни. Съгласно чл. 422, ал.
1 ГПК, искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е.
предвидено е изключение от общото правило по чл. 125 ГПК, че искът се счита за
предявен от постъпване на исковата молба в съда. Съобразно разясненията, дадени
в тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111,
б. „в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен
срок. По аргумент от чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл.
33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди
от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с решение №
ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, месечните вноски за част от процесния период (до
приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.) са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по
основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия
ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията,
съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите
на топлинна енергия. Тези задължения са срочни,
като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
настъпване на изискуемостта, т. е. от
деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът
не може да иска предсрочно изпълнение/.
Съгласно чл.
33, ал. 1 от Общите условия на „Т.С.” ЕАД, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, и приложими за
претендираните вноски след месец февруари, 2014 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По аргумент от чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
т. е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия,
приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец.
В конкретния случай вземанията за цената на
доставената топлинна енергия за периода м. 05. 2013 г. – м. 06. 2014 г. са погасени по давност, тъй като от датата на
настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 10.08.2017 г., е изтекъл тригодишния срок по чл. 111 б. „в" ЗЗД.
Обстоятелството, че ищецът претендира вземания, представляващи месечни дължими
суми за прогнозна консумация на топлинна енергия, които са погасени по давност,
като се позовава на фактура, издадена на 31.07.2015 г., и чрез включването им в
тази фактура е незаконосъобразно и граничи със злоупотреба с права, доколкото с
това действие се цели избягване на евентуални възражения за давност от страна
на клиентите на топлинна енергия. Освен това, съгласно неоспореното от страните
в срока по чл. 199 ГПК заключение на съдебно-техническа експертиза (л. 86 и сл.
от делото пред СРС), което въззивният съд кредитира като обективно и
компетентно изготвено, за изравняването за периода месец май, 2013 г. – месец
април, 2014 г. е със сума за възстановяване.
В тази връзка с необходимо да се посочи, че в случаите
на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане
на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
Новото „изравнително" вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното
предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция
на тези вноски със задна дата. Издаването на изравнителната сметка не променя
срока, в който месечните вноски стават дължими, а следователно и момента, от
който започва да тече погасителната давност за тях. Предвид изложеното,
доводите на въззивника, че за процесните вземания са издадени изравнителни
сметки с падеж след датата на депозиране на заявлението, поради което сумите по
фактурите за тях не са погасени по давност, са неоснователни.
Предвид изложеното, съдът намира, че вземанията за
главница за посочения по-горе период са погасени по давност и количеството и
стойността на дължимата топлинна енергия са в размери, посочени в СТЕ, както
правилно е приел и районният съд, поради което решението в частта, в която е
отхвърлен предявеният установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
Неоснователни са и доводите, че ответника е изпаднал в
забава за плащане на претендираните суми за топлинна енергия и такса за
услугата „дялово разпределение”.
Съгласно чл. 33, ал. 5 от Общите условия, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на
ДКЕВР, приложими за процесния период, обезщетение за забава в размер на
законната лихва се начислява само за задълженията по чл. 32, ал. 2 – по общата
фактура, ако не са заплатени в срока по ал. 2 на чл. 33 – 30-дневен от датата
на публикуването й на интернет страницата на купувача.
От страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест
за това, не са ангажирани доказателства за датата на публикуване на фактурите
на неговата интернет страницата, поради което не може да се установи дали
ответникът е изпаднал в забава за плащане на претендираното вземане за топлинна
енергия, респективно от кой момент. Не са ангажирани и доказателства да му е
изпратена покана за плащане на претендираната такса за услуга „дялово
разпределение”, за плащането, на която в закона и в общите условия не е
определен срок. Предвид изложеното, предявените по реда на чл. 422 ГПК, установителни
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са недоказани, както правилно е
приел и районният съд.
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната
част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този
изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната се
претендират такива в размер на 200 лв. за адвокатски хонорар, като плащането им
е доказано по делото. Въззивникът е релевирал възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК, което настоящата инстанция намира за
неоснователно, тъй като претендирания размер на
адвокатско възнаграждение е под минималния предвиден такъв в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
В подадената въззивна жалба, въззивникът също е
направил искане за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение, но
предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.
По аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК
решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 27669 от 31.01.2019
г., постановено по гр. д. № 2612/2018 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), І Гражданско отделение (ГО), 29-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на М.Д.В., ЕГН **********,
сума в размер на 200 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е постановено с участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.