Р Е
Ш
Е
Н
И
Е №394
гр. ВРАЦА, 13.12.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 22.11.2019 г., в състав:
Председател:
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове:
ПЕНКА Т.ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар
ГАЛИНА ЕМИЛОВА като разгледа докладваното от съдия СИМЕОНОВА в.гр.дело N
596 по описа за 2019
год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, гр.София, чрез
пълномощника му юрисконсулт Г.Г., против Решение № 667/24.07.2019 г. по гр.д.№
5375/2018 г. на Районен съд-Враца в частта, в която е отхвърлен предявеният
установителен иск на дружеството срещу И.А.А. за дължимост на неплатена
главница над размер от 814,72 лева до размер от 872,45 лева, както и в частта,
в която е отхвърлен предявения
осъдителен иск за сумата 425,95 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 25.07.2017 г. до 25.05.2019 г.
Жалбопоподателят
счита, че изводите са районния съд за нищожност на клаузата за договорената
възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави са в противоречие с
материалния закон. Навежда доводи, че в действащото българско законодателство
действа принципът на свободно договаряне
- чл.9 ЗЗД, в съответствие с който страните са се съгласили да сключат
договор за кредит при годишен лихвен процент /ГЛП/ от 41,17% и годишен процент
на разходите /ГПР/ в размер на 49,89%. Развива съображения, че така договореният
ГПР отговаря изцяло на законовите изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, като в него се
включват лихвите и всички други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения, т.е. ГЛП е част от ГПР, а не се начислява отделно. Изтъква се, че след като при договарянето на
ГПР са спазени нормативните рамки и същият не надхвърля 5-кратния размер на
законната лихва, то изводите на районния съд, че ГЛП противоречи на добрите
нрави като надвишаващ 3-кратния размер на законната лихва, са незаконосъобразни
и неправилни. Посочва се, че при изследване на въпроса за справедливия размер
на договорната лихва следва да се отчете и характера на договора - отпускането
на финансов ресурс от небанкова институция, която не може да осъществява
влогонабиране; поемания от кредитора риск при отпускането на необезпечен заем;
липсата на завишени изисквания относно доходите на клиента; бързото отпускане и
усвояване на кредита. Обобщава се, че поеманият от кредитора риск следва да бъде
възмезден чрез заплащане на по-висока възнаградителна лихва, с която
кредитополучателят се е съгласил при сключването на договора. В подкрепа на
своите доводи жалбоподателят се позовава на съдебна практика на районни
съдилища в страната.
В жалбата се
иска решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено ново
решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът дължи непогасена
главница над присъдения с обжалваното решение размер от 814,72 лв. до размер от
872,45 лв., както и неизплатено договорно възнаграждение по договора в размер
на 425,95 лв. Иска се присъждане на деловодни разноски, включително и за
въззивната инстанция - за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия И.А.А..
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес, в рамките
на законоустановения срок по чл.259,ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК настоящият съдебен състав
констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден, а в обжалваните части –и
допустим.
За да се
произнесе по правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд взе
предвид следното:
Районен съд-Враца
е сезиран със заявление на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против И.А. *** за сумата 2498,88 лева -
главница, произтичаща от неизпълнено задължение по договор за потребителски
кредит № **********/16.05.2017 г. Претендира се присъждане на законна лихва
върху паричното вземане, както и на деловодни разноски за внесена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа
на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 4019/2018 г.по описа на ВРС и заявлението
е уважено изцяло като е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 2551/29.08.2018 г.
Заповедта е
връчена на длъжника в условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което с Разпореждане
№ 8931/15.11.2018 г. заповедният съд на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е
указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си.
Съобщението с указанията на съда е връчено на заявителя на 27.11.2018 г. и в
срока по чл.415, ал.4 ГПК е предявен установителен иск за съществуване на
вземането по издадената заповед за изпълнение.
Районният
съд е констатирал, че е налице разминаване между обстоятелствената част на
заявлението и исковата молба по отношение начина, по който е формираната
претендираната сума от 2498,88 лева, поради което с Разпореждане №
1720/05.03.2019 г. е дал указания на ищеца да конкретизира всяко едно от
вземанията, включени в тази сума, като посочи неговото основание, размер и
период, както и изрично да заяви какъв е вида на търсената защита относно
сумите, касаещи възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги.
След
извършени от ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД уточнения, районният съд е
приел, че е сезиран със следните искове: 1/ установителен иск с правно основание по чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
за сумата от 972,49 лв. главница; 2/ осъдителен иск с правно основание по чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от
1100,44 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги и 3/ осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 425,95 лв., представляваща
неизплатено договорно възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите условия към
процесния договор за кредит за периода от 25.07.2017 г. до 25.05.2019 г.
С Определение № 799/28.03.2019 г. по ч.гр.д.№ 4019/2018 г. заповедният съд
е обезсилил на основание чл.415, ал.2 ГПК издадената заповед за изпълнение №
2551/29.08.2018 г. в частта за сумата над 972,49 лева, представляваща главница
по договор за потребителски кредит № **********/16.05.2017 г. до пълния размер
по заповедта от 2498,88 лева, както и в частта на присъдената държавна такса за
сумата над 19,45 лева до пълния присъден размер от 49,98 лева, както и в частта
на присъденото юрисконсултско възнаграждение
за сумата над 19,46 лева до пълния присъден размер от 50,00 лева.
Ищецът твърди, че на 16.05.2017 г. между него, като
кредитор, и И.А.А., като кредитополучател, е сключен Договор за потребителски
кредит № **********. Сочи, че сумата, предоставена по договора за кредит, е в
размер на 1000 лв., като общото задължение по договора, заедно с уговорените
лихви и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, възлиза на
сумата от 2684,16 лв. Ищецът твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си
по договора, като на 16.05.2017 г. е превел по банковата сметка
на ответника сумата от 1000,00 лв., а длъжникът е поел задължение да погасява предоставения заем на
равни месечни вноски съгласно погасителен план, който е неразделна част от
договора. Посочва, че са били уговорени 24 погасителни вноски в размер на
111,84 лв. всяка от тях, с падежна дата – 25-то число на месеца, но
длъжникът е направил само една пълна погасителна вноска и една частична вноска,
поради което на 10.10.2017 г. договорът е прекратен автоматично от страна на
ищеца и е обявена предсрочната изискуемост на вземанията по
него. За прекратяването на договора и настъпилата предсрочна изискуемост
ответникът е уведомен с писмо от 19.10.2017 г.
С молба с вх. № 4789/27.03.2019 г. ищецът излага
допълнителни фактически твърдения. Уточнява, че предявеният установителен иск е
за сумата от 972,49 лв. и представлява неизплатения по договора размер на
главница, като останалите суми до пълния заявен в заповедното производство
размер от 2498,88 лв. предявява като осъдителни искове, както следва: за сумата
от 1100,44 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги и за сумата от 425,95 лв., представляваща неизплатено договорно
възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите условия към процесния договор за кредит
за периода от 25.07.2017 г. до 25.05.2019 г.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника И.
Алещсандров А..
С Решение № 667/24.07.2019 г. по гр.д.№ 5375/208 г. РС-Враца е уважил частично предявения установителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.240, ал. ЗЗД вр.чл.9 ЗПК, като е признал за установено, че И. А.А. дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД сумата от 814,72 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № **********/16.05.2017 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2018г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед за изпълнение №
2551/29.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 4019/2018 г. по описа на ВРС, като е отхвърлил
иска за горницата до пълния предявен размер от 972,49 лева. Със същото решение
са отхвърлени като неоснователни предявените осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК за сумата 425,95лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 25.07.2017 г.-25.05.2019 г., и за
сумата 1100,44 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги.
Настоящият съдебен състав като
взема предвид оплакванията в жалбата и формулирания петитум намира, че
предметът на спора пред въззивната инстанция се свежда до установяване съществуването
на вземания на „ПРОФИКРЕДИТ България“
ЕООД против И.А.А. за главница
над размер от 814,72 лв. до размер от
872,45 лв. и за възнаградителна лихва в размер от 425,95 лв.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, които
обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на въззивния съд да
приеме за установена следната фактическа обстановка:
Въз основа на попълнено от ответника И.А. искане за отпускане на
потребителски кредит Профи кредит Стандарт № **********/15.05.2017 г. е сключен
Договор за потребителски кредит Профи кредит Стандарт № **********/16.05.2017 г. между „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД и ответника А.. От договора се
установява, че ответникът като кредитополучател, е
получил от ищеца, като кредитодател, потребителски кредит в размер на
1 000 лева. Кредитополучателят се задължил да върне паричната сума на равни
месечни вноски от по 61,82 лева за период от 24 месеца. В договора е уговорен годишен процент на
разходите 49,89%, годишен лихвен процент 41,17%, лихвен процент на ден 0,11% и
общо задължение по кредита 1483,68 лева. От потребителя е закупен пакет от
допълнителни услуги на стойност 1200,48 лева, която се заплаща разсрочено по
50,02 лева на месец. Общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги възлиза на сумата от 2684,16 лева, а общият размер на месечната
погасителна вноска – 111,84 лева. Между страните е подписано и допълнително
споразумение за пакета от допълнителни услуги от 16.05.2017 г.
В Договора за кредит е отбелязано /б. А от раздел
„Декларации“/, че е подписан при Общи условия, които са негова неразделна част,
предадени са на клиента при подписването му и той е декларирал, че е запознат
със съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се задължава да ги
спазва. Отбелязано е /б. Г от раздел „Декларации“/, че клиентът декларира, че
са му предоставени: безвъзмездно на хартиен носител и на български език, в ясна
и разбираема форма, информация под формата на Стандартен европейски формуляр;
разяснения по договора с оглед преценка от клиента, доколко предлаганият кредит
съответства на възможностите и финансовото му състояние, разяснения на
преддоговорната информация, основните характеристики на предлаганите продукти,
в т. ч. последиците в случай на просрочени плащания, разяснения на пакета от
допълнителни услуги и т. н. Ответникът е декларирал, че при подписване на
договора е получил екземпляр от договора, ОУ, погасителен план и споразумение.
Съгласно
погасителния план, падежът на последна погасителна вноска е на 25.05.2019 г.
Представени са Общи условия на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД към договори за потребителски кредит,
подписани на всяка страница от кредитора и ответника.
Приложени са и погасителен план
към договора и Стандартен европейски формуляр, подписани от ответника А..
По делото е представено преводно нареждане за кредитен
превод от 17.12.2018 г., от което е видно, че на
16.05.2017 г. кредиторът е превел заемната сума от 1 000,00 лева по
банкова сметка *** А. в „Юробанк И ЕФ
Джи България” АД. Като
основание за извършеното плащане в платежното нареждане е посочен номера на
договора за кредит.
Представено е уведомително писмо от ищеца до И.А., с
което го уведомява за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по
кредита. Липсват отбелязвания върху същото за неговото получаване. Не са
представени и разписка за неговото доставяне или друг удостоверяващ връчването
му документ.
По делото е представено като доказателство и не е оспорено от ответника извлечение по
сметка към договора за потребителски кредит, от което се установява, че
при ищцовото дружество са отчетени две погасявания по кредита – за сумата от
111,84 лв., отнесена към първата погасителна вноска за главница и лихва, и за сумата от 73,44 лв., отнесена към част от
задължението за лихва по втората погасителна вноска.
При така
възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните
правни изводи:
Правната
квалификация на предявения установителен иск е чл.422 ГПК вр. 79, ал.1 ЗЗД вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК, а на предявения осъдителен иск за заплащане на
договорна лихва - чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК.
За
уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на
правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си последици, а
именно: сключването на валиден договор за кредит между него и И.А. чрез реално
предоставяне на определена парична сума на ответника, в качеството му на кредитополучател;
поемане на задължение от кредитополучателя за връщане на заетата сума и за
заплащане на възнаградителна лихва, размерът на претендираната лихва за
процесния период.
При
извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответника е да докаже
недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти като установи изпълнение
на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
Както бе
посочено, от представените доказателства се установи, че на 16.05.2017 г. между
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, гр.София и ответника И.А.А. е сключен
Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника паричен заем в размер на 1000,00 лева.
Договорът е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит /Обн. ДВ бр.18 от
05.05.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ
по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор АД е регистриран
като финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Така
констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по смисъла на
чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
ЗЗП и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по
силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а
според действащата към момента на сключване на процесния
договор редакция на чл.22 ЗПК , когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При
извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит не страда
от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на
изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10,
ал.1 ЗПК относно формата на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
1-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, поради което не са налице предпоставките на чл.22 ЗНП
за прогласяване недействителността на целия договор.
Основният
спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, се свежда до действителността на
клаузата от договора, касаеща размера на договорената възнаградителна лихва.
Районният
съд е приел, че уговорената между страните възнаградителна лихва е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, поради което
следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
Настоящият
съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, поради следните съображения:
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно
в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила,
условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на
този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се, относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен
от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с
ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично
размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са приети нови три
алинеи на чл.
19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата
на чл.
19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение
/при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за
изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/,
законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска
информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До
тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е
било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът
намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на
търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./,
поради което по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на
същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 49.89 % не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е 41.17%, Следователно посочената клауза
не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и
поради противоречие с добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е
предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер
на последния именно, за да защити
потребителя и да се избегне неоснователното обогатяване на финансовите
институции. В тази връзка, след като сборът на договорната лихва и другите
разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР, то с
определянето на лихвен процент от 41.17% кредиторът не е целял да се обогати
неоснователно за сметка на кредитополучателя. Цитираната от районния съд
практика на ВКС, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, е постановена преди с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен
законово установен императивен лимит на възнаграждението на кредитора.
По същите мотиви се налага изводът, че не е
налице и някоя от хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 1 – 19
от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават
възможност за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го
постави в по – неравностойно имуществено положение.
При тези съображения, настоящият съдебен
състав намира, че ответникът дължи
изплащане на уговорената възнаградителна лихва за периода на действие на
договора. От погасителния план е видно, че общият размер на дължимата договорна
лихва е 483,68 лева. От приложената справка, която не е оспорена от ответника,
се установява, че е извършил две плащания, от които към погасяване на лихвата
са отнесени суми в общ размер от 57,73 лева. Към настоящия момент е настъпил
крайния падеж по договора, при което остава дължима договорна лихва в общ
размер от 425,95 лева. При това
положение предявеният осъдителен иск за заплащане на възнаградителна лихва се
явява изцяло основателен. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлен предявения от "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД срещу И.А.А. осъдителен иск за сумата 425,95 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 25.07.2017 г. до
25.05.2019 г., и вместо него да бъде постановено решение, с което тази
претенция са уважава изцяло.
С оглед извода за основателност на исковата
претенция за възнаградителна лихва, неправилен се явява и извода на
първоинстанционния съд за неоснователност на предявения установителен иск за
главницата над размер от 814,72 лева. Районният съд е приел, че поради
достигнатите изводи за частична недействителност на договора за потребителски
кредит, следва да бъде приложена разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която на връщане
подлежи чистата стойност на кредита, и внесените от ответника суми по кредита в
общ размер от 185,28 лева да бъдат отнесени за погасяване на главницата. От
погасителния план е видно, че ответникът е направил две вноски в общ размер от
185,28 лева. Както бе посочено, 57,73 лева от тази сума са послужили за погасяване
на задълженията за лихва, при което от главницата са останали дължими 872,45
лева, какъвто е и претендирания размер на задължението на ответника пред
настоящата съдебна инстанция. При това положение първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлен предявения иск за
установяване дължимостта на главница по договора за потребителски кредит над
размер от 814,72 лева до размер от 872,45 лева и вместо това да бъде
постановено решение, с което исковата претенция се уважава в тази част.
С оглед изхода на спора пред настоящата
съдебна инстанция, първоинстанционното решение следва да бъде изменено и в
частта относно разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца
допълнителни разноски за първоинстанционното исково производство в размер на 41,96
лева и допълнителни разноски за заповедното производство в размер на 2,32 лева,
съобразно уважената част от исковете пред настоящата съдебна инстанция.
На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК на
въззивника следва да бъдат присъдени направените пред настоящата съдебна
инстанция разноски за заплатена държавна такса в общ размер от 50,00 лева,
както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лева, определено
съобразно чл.37 ЗПП вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 667/24.07.2019 г. по гр.д.№ 5375/2018 г. на Районен
съд-Враца В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен предявеният от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД срещу И.А.А. установителен
иск за главницата по Договор за потребителски кредит № **********/16.05.2017 г.
за сумата 57,73 лева, представляваща разликата над уважения размер от 814,72
лева до размер от 872,45 лева, както и В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният
от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД срещу И.А.А. осъдителен иск за сумата
425,95 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва по същия договор, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, че И.А.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, ДЪЛЖИ
на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата 57,73 лева, представляваща
разликата над уважения от районния съд размер от 814,72
лева до пълния дължим размер от 872,45
лева на главницата по Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на 16.05.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.08.2018 г. до окончателното изплащане
на задължението, за която сума е издадена Заповед № 2551/29.08.2018 г. по ч.
гр. дело № 4019/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.
2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК И.А.А., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 425,95 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва върху главницата за периода от
25.07.2017 г. до 25.05.2019 г.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал.1 и ал.8 ГПК И.А.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В,
деловодни разноски, както следва: сумата 41,96 лева, представляваща допълнителни разноски за
производството по гр.д.№ 5357/2018 г. по описа на ВРС съразмерно с уважената
пред настоящата съдебна инстанция част от исковете; сумата 2,32 лева,
представляваща допълнителни разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№ 4019/2018
г. по описа на ВРС съразмерно с уважената пред настоящата съдебна инстанция
част от установителния иск; сумата 50,00 лева - заплатена държавна такса по
въззивната жалба и сумата 150,00 лева - юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване и
е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........