№ 21982
гр. София, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20241110128744 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца К. С. Д., ЕГН **********, срещу *********, ЕИК
*********, обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр.
първо ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, при условията на евентуалност- чл. 26, ал. 1, пр.
второ и трето ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожност
на Договор за потребителски кредит № ******, а в условията на евентуалност- иск с
правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. пр. второ и трето ЗЗД вр. 143 ЗЗП и 146 ЗЗП,
вр. чл. 10, ал. 2, ЗПК, чл. 10а, ал. 4 ЗПК и чл. 19, ал. 5 ЗПК за прогласяване на
нищожността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № ****** като
неравноправна, и иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 5 лв., частично от общо 151,43 лв., представляваща недължимо
платена сума по Договор за потребителски кредит № ******, ведно със законната
лихва от 17.05.2024 г. до окончателното й изплащане.
Ищецът К. С. Д., ЕГН **********, твърди, че на 30.05.2023 г. е сключил
Договор за потребителски кредит № ****** с ответника, по силата на който
последният му е предоставил в заем сумата от 500 лв. със срок за погасяване до
15.08.2023 г., на 11 седмични вноски, при възнаградителна лихва в размер на 44,50 % и
ГПР в размер на 56,80 %. Съгласно процесния договор било предвидено задължение в
тежест на кредитополучателя / чл. 5.1/ да осигури обезпечение в 3-дневен срок под
формата на банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на посочените
условия. При неизпълнение на това задължение било предвидена неустойка в размер
на 151,43 лв. в чл. 11, ал. 1 от процесния договор. Твърди, че клаузата на чл. 11 била
нищожна, тъй като налице било заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК,
1
доколкото се нарушавало изискването ГПР да не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва за просрочени задължения. Неустойката представлявала скрито
възнаграждение за кредитора, което е следвало да бъде включено в ГПР. С нея се
уговаряло едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение.
Твърди, че същата излизала извън присъщите си функции. Поддържа, че оспорената
клауза не е индивидуално уговорена. Излага твърдения, че процесният договор е
недействителен в цялост поради погрешно посочване размера на ГПР и невключването
на компоненти, които е следвало да бъдат взети предвид при изчисляването му. Моли
за уважаване на исковите претенции. Претендира присъждане на разноски. С молба от
01.11.2024 г. по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, ищецът заявява увеличение на размера на
иска си по чл. 55 ЗЗД от частичен за сумата от 5 лева за целия размер на вземането от
151,43 лева, което е допуснато с определение на съда от 05.11.2024 г.
Ответникът *********, ЕИК *********, редовно уведомен на 18.07.2024 г.,
подава отговор на исковата молба извън срока по чл. 131 ГПК, с който оспорва
исковите претенции като неоснователни. Твърди, че не е налице недействителност по
ЗПК, нито по ЗЗП. Заявява, че К. Д. е била наясно с икономическите последици от
сключване на договора, като между страните са сключени три договори за кредит. Не
оспорва, че ищецът е погасил дължимите суми по процесния договор. Твърди, че
неустойката не следва да се добавя към ГПР.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира следното:
Между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 30.05.2023 г.
е сключен Договор за потребителски кредит № ******, по който ответникът е
отпуснал сумата от 500 лв. в полза на ищеца. В договора била предвидена неустойка
при непредоставяне на обезпечение, чиято стойност не е била взета предвид при
определяне на ГПР. Ищецът е погасил дължимите суми по процесния договор.
По иска за нищожност на договора за потребителски кредит, съдът съобрази, че
с чл. 5 от процесния договор е уговорено обезпечение : безусловна банкова гаранция
или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
предвидените в чл. 5, т. 2.1 – т. 2.7 условия, а именно: при един поръчител -
осигурителният доход да е в размер на не по-малко от 7 пъти минималната работна
заплата, а при двама поръчител – не по-малко то 4 пъти минималната работна заплата;
да не са поръчители по други кредити, да не са кредитополучатели по договори за
кредит, сключени с кредитора , по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различен от редовен, както по
активни , така и погасени задължения съгласно справка ЦКР към БНБ и да представят
служебна бележка от работодателя си, удостоверяващ размера на техния доход.
Съгласно чл. 11 от договора, при неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора
2
за кредит в тридневен срок от сключването му или ако предоставеното обезпечение не
отговаря на условията по договора, то кредитополучателят дължи неустойка в размер
на 151,43 лева. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за
потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури
банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или
физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при
положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 500 лева. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на М.
с.. Съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в
лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите. По силата на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
3
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като
неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит
ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. В
конкретния случай, изначално посочения в чл. 3, ал. 1 от договора ГПР в размер на
56,80 % надхвърля императивно предвидения праг в чл. 19, ал. 4 ЗПК, а не са
необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, при включване
на неустойката, многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен
реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната
норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за
съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме,
че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което целият договор е
недействителен на осн. чл. 22 ЗПК / в този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по
дело С-448/17, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и
др./.
Предявеният главен иск за прогласяване нищожността на договора за кредит,
поради противоречие на същия с посочените императивни материалноправни
разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен на това основание.
Поради основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуално
предявения иск за нищожност на клаузата за неустойка.
По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в размер на
151,43 лв., като платена без основание, предвид нищожността на договора за кредит,
въз основа на която е платена:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
4
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО. Видно от
разходен касов ордер № ********* от 06.06.2023 г. ищецът е заплатил на ответника
сумата от 682 лева по процесния договор за кредит, което обстоятелство не се оспорва
от ответната страна. С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна
за нищожност на договора за кредит, съдът намира, че предявените искове са доказани
по основание и размер и следва да бъдат уважени в предявения размер от 151,43 лева,
при спазване на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК. Като законна последица от
уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД следва да се присъди и законната
лихва върху главницата от 5 лева от 17.05.2024 г. до окончателното изплащане, и
законната лихва върху увеличения размер на главницата над 5 лева до 151,43 лв. от
01.11.2024 г. до окончателното изплащане.
По разноските: Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по всеки иск. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда /виж определение №
515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Съдебната практика
приема еднозначно, че изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. За пълнота, по делото не се опровергава
обстоятелството, че К. Д. е лице по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., а аргумент, че същата е
материално затруднено лице е именно обстоятелството, че е кандидатствала за
отпускане на кредит в размер на 500 лева. По делото са предявени искове по чл. 26,
ал.1 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Следва да се съобрази, че след решението на СЕС
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в
Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да
определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат
за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко –
фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч.
т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/. Ето защо, като взе предвид, че се касае за предявени
кумулативно съединени искове в защита на един интерес, които не се отличават с
фактическа и правна сложност, които са типизирани предвид броя дела, заведени в
5
СРС с такъв предмет, на оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да се
присъди възнаграждение в размер на 300 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 130 лв. за държавна
такса и в полза на Е. „Д. М.“ 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. С. Д., ЕГН: **********, адрес:
************************ срещу ********* ООД, ЕИК: *********, седалище и
адрес на управление: *******************, иск с правно основание по чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № ******/30.05.2023
г. поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ********* ООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: *******************, да заплати на К.
С. Д., ЕГН: ********** сумата от 151,43 лв., представляваща платена без основание
сума по нищожен Договор за потребителски кредит № ******/30.05.2023 г., сключен
между тях, ведно със законната лихва върху главницата от 5 лева от 17.05.2024 г. до
окончателното изплащане, и ведно със законната лихва върху увеличения размер на
главницата над 5 лева до целия размер на претендираното вземане от 151,43 лв. от
01.11.2024 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ********* ООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: *******************, да заплати на К. С. Д., ЕГН
********** сумата от 130 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ГПК ********* ООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: *******************, да заплати на Е.
„Д. М.“, БУЛСТАТ ********* сумата в размер на 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА на К. Д. в исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6