РЕШЕНИЕ
№ 251
гр. Кюстендил, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Елеонора Н. Борисова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20251500500348 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Постъпила е въззивна жалба с вх.№7013/18.06.2025 г. от В. Л. З., ЕГН
**********, чрез пълномощника й адв. С. Д., със съдебен адрес: гр. С., ул.
„**********************“ №*, насочена срещу Решение №297/28.05.2025 г. на
Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. №2855/2024 г. по описа на същия съд.
Въззивницата обжалва решението изцяло, приемайки го за неправилно, поради
постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон. Излага
съображения за неправилност на извода на съда, че ищецът бил запознат с клаузите за
размера на договорната лихва и неустойка, и доколкото не бил възразил срещу тях,
договора валидно обвързал страните. Сочи, че първостепенният съд не е отчел
въведените от ищеца възражения по действителността на процесния договор за кредит,
а именно, че в ГПР не били включени всички плащания по договора за кредит, каквото
изискване прогласявал ЗПК, че в договора не било упоменато как е изчислен размерът
на лихвения процент, както и че самият размер на лихвата се явявал противоречащ на
добрите нрави. Посоченото безспорно водело до недействителност на договора за
кредит поради нарушение на чл.11, ал.1, т.11 вр. чл.22 от ЗПК.
Изложено е, че договорът не отговарял и на част от изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК, както и на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Пояснено е, че в него е
посочен годишен процент на разходите, но единствено като абсолютна процентна
стойност. Липсвало посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Отделно от това
1
размерът на ГПР по договора бил 55.08%, който размер надхвърлял допустимия по
закон, а ако към него била прибавена и уговорената неустойка, надвишаването ставало
значително. В тази насока жалбоподателят се позовава на решение на СЕС,
постановено по дело C-714/22.
Поддържа се виждане, че непосочването на лихвения процент за целия срок на
договора или изчислен сумарно в проценти върху главницата, е заобикаляне на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. За ирелевантен се приема фактът, че както
лихвеният процент, така и ГПР са определени като фиксиран процент от общата сума,
тъй като от тази уговорка не можело да се извлече информацията какво е включено
при изчисляването на ГПР, както и на база на какво е изчислен ГЛП - въз основа на
цялата първоначална главница или върху нейното поетапно намаляване. Не ставало
ясно и как ГЛП се съотнасял към ГПР, както и дали сумите по погасителния план са с
фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се заплащала таксата за
обслужване на кредита и лихвата, и едва тогава се изплащала главницата. Според
жалбоподателят тези данни имали съществено значение за изчисляване на дължимите
лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база за изчислението им ще
служела неизплатената част от главницата.
Съпоставяйки размера на уговорената възнаградителна лихва, жалбоподателят
приема същата за нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Пояснено е, че
в конкретния случай уговаряне на възнаградителна лихва от 45,00 % годишно при
съобразяване, че предоставена сума по кредита е 1400,00 лв., а възнаградителна лихва
за срока на договора от 13 месеца е в размер на 508,90 лв., е в разрез с присъщите й
функции и води до съществено обогатяване на кредитора. В заключение е обобщено,
че клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен елемент от
него, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Премахването изцяло на
клаузата за определяне на възнаградителната лихва по договора за потребителски
кредит би променило възмездния му характер, поради което и извод, че такъв договор
би се сключил и без да е уговорено такова възнаграждение, не можел да се обоснове, а
това водело да извод за недействителност на целия договор за кредит.
Въз основа на изложените съображения се поддържа искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на ново, с което да бъде уважен предявения иск
за прогласяване нищожност на процесния договор за кредит.
Претендират се разноски за производството.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – „Сити Кеш“ ООД, чрез пълномощника адв. Х. М. от САК. С
него се оспорва основателността на въззивната жалба и се моли за потвърждаване на
обжалваното решение.
Посочено е, че нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея.
Настоящият случай бил именно такъв, като е пояснено, че неустоечната клауза не е
част от съществените параметри на договора за заем, при което договора е
действителен и без нея. Твърди се, че с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/ били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК
изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, било
ясно посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно
2
от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Застъпено е виждане,
че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Разходите, които
се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на
сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би
била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не
предложел обезпечение на задължението си. Това водело до извод, че към датата на
сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане
на неустоечната сума, поради което не възниквало и задължение за включване на
неустойката към ГПР. Относно клаузата за възнаградителна лихва е посочено, че
същата е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. С нея
страните били договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключвало
възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си за
плащане на възнаградителна лихва. В чл. 3, ал. 3 от договора ясно бил посочен начина
на формиране на лихвата на ден. Така на кредитополучателя била предоставена цялата
необходима информация, включително размера на лихвата на ден. Приемат се за
неправилни и необосновани твърденията на жалбоподателят, че уговореният фиксиран
лихвен процент по договора бил в противоречие с добрите нрави, тъй като
надвишавал три пъти размера на законната лихва, като е цитирана съдебна практика в
подкрепа на изложения довод. В заключение е направен обобщаващия извод, че при
така формулираните клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към
момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на
развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени
параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като е имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при
сключването му, както и след това. Ето защо се поддържа искане за потвърждаване на
обжалваното решение като правилно. Претендират се разноски за въззивната
инстанция.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа с изрично писмено
становище, депозирано чрез пълномощник, а въззиваемата страна не изпраща
представител и не изразява мнение по нея.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от
В. Л. З. против „Сити кеш“ ООД.
С нея е било предявено искане за прогласяване недействителността на Договор
за потребителски кредит № *******/12.03.2024 г., сключен между страните по делото,
поради противоречието му с разпоредбите на чл.ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. При евентуалното му
отхвърляне е била заявена и евентуална претенция за прогласяване нищожността на
чл. 3, ал. 1, т. 7 от този договор, регламентиращ фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 45 %, както и чл. 11 от него, предвиждащ заплащане на неустойка в размер
на 1133,10 лв. при непредставяне на обезпечения – поръчител и банкова гаранция.
Претендирани са били и съдебните разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба, с който са
3
оспорени предявените искове. Поддържано е, че ищецът е упражнил правото си на иск
в условията на злоупотреба с право, доколкото пред ДРС депозирал идентични
искания, като по гр.д. № 991/2024 г. имало и произнасяне с решение. Твърди се, че
молбите се отнасяли за различни договори, но се атакували едни и същи клаузи.
Посочено е било още, че договорът е действителен, като съобразен с всички
изисквания на ЗПК. Клаузата, предвиждаща начисляване на неустойка, също била
действителна, като не била налице неравноправност по см. на ЗЗП.
При наведените твърдения и възражения от страните по делото не е било
спорно, че те са били обвързани от процесното договорно правоотношение.
Приобщени по делото са Договор за потребителски кредит №
№1034627/12.03.2024 г., погасителен план към него, стандартен формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, от които също се установява
наличното правоотношение.
Приети са и декларация-съгласие от В. З. за определяне на изискванията и
потребностите за присъединяване на застрахованото лице по застраховка „Живот“ на
клиенти на „Сити кеш“ ООД, съгласно групов договор, без положен подпис на ищцата,
както и застрахователен сертификат, удостоверяващ, че ЗД „Евроинс“ ЕАД, се е
съгласило да застрахова срещу заплащане на застрахователна премия физически лица,
клиенти на „Сити кеш“ ООД.
По делото се съдържат и Общи условия към застраховка „Живот“ на
кредитополучатели на „Сити кеш“ ООД.
При тези ангажирани доказателства е постановено съдебно решение, с което
цит.: „ОТХВЪРЛЯ ИСКА НА В. Л. З. ЕГН ********** от гр Д. срещу Сити Кеш ООД
гр С. ********* № ** КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.“.
Във въззивното производство не са събирани нови доказателства.
Преценявайки гореизложеното, въззивният съд приема от правна страна,
следното:
Съдът, в настоящия му въззивен състав, след като се запозна с материалите по
делото, приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен
акт, подлежащ на въззивна проверка.
В изпълнение на задълженията си за извършване на служебна проверка по реда
на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно
решение, макар и постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен
състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено в писмена форма
и подписано от състава, който го е постановил, е нищожно. Съображенията за това
са следните:
В съдебна практика е застъпено становище, че нищожно е това съдебно
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт,
поради липса на надлежно волеизявление. Подобна хипотеза се приема, че би била
налице, ако: решението е постановено от незаконен състав; произнесено е извън
пределите на правораздавателната власт на съда; не може да се направи извод за
наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или
подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо и
неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В закона обаче, не е
разписано определение в т.см., като съдържанието на понятието следва да се извлича
4
по пътя на тълкуването. Поради това, като се изхожда установената съдебна практика
и от това, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо
волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен
спор, за нищожно следва да се приеме и всяко решение, постановено при особено
съществени пороци, сред които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда,
когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, включително по чл. 251
от ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 от ГПК – така и т. 8 ППВС № 1/1985 г. За да се
извърши преценка дали изобщо е налице някоя от последните хипотези обаче, е
необходимо да се проследи при какви мотиви е постановен атакуваният акт, които по
ясен, разбираем, непротиворечив и логичен начин следва да дават кратък и
същевременно, обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за
решаване по делото; да съдържат необходимите фактически и правни съображения,
изложени кратко и пълно, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на
Пленума на ВС на РБ и множество решения на състави на ВС и на ВКС. Това
изискване към съдебното решение е гаранция и за справедлив съдебен процес, защото
само така се гарантира правото на страните да узнаят волята на съда, както и да
упражнят пълноценно правото на защита.
С оглед посочените пояснения, следва да се отчете, че сезиращата искова молба
в случая съдържа изложени обстоятелства и петитум за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит № 1034627/12.03.2024 г.,
сключен между страните по делото, поради противоречието му с разпоредбите на
чл.ЗПК, ЗЗП и ЗЗД. При евентуалното му отхвърляне е била заявена и евентуална
претенция за прогласяване нищожността на чл., ал. 1, т. 7 от този договор,
регламентиращ фиксиран годишен лихвен процент в размер на 45 %, както и чл. 11 от
него, предвиждащ заплащане на неустойка в размер на 1133,10 лв. при непредставяне
на обезпечения – поръчител и банкова гаранция.
Именно по това искане, с оглед диспозитивното начало в процеса, установено
изрично в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, съдът е дължал произнасяне. Вместо
това обаче, с атакувания съдебен акт е бил „отхвърлен иска“ на ищцата като
неоснователен, респ. неясно е кой от предявените искове касае произнасянето. Този
порок не може да бъде поправен по пътя на чл. 247, чл. 250 и чл. 251 от ГПК, т.к. от
семплите и лаконични „мотиви“ също не може да се изведе решаващата воля на съда
кой от исковете приема за неоснователен.
Прието в тях наличие на обвързващ страните договор за кредит, който бил
обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на погасителни вноски, като в
исковата молба, както и в отговора към нея, подобни твърдения не са били
поддържани. Такива данни не могат да бъдат изведени и от приобщените писмени
доказателства, останали необсъдени в първоинстанционното решение. Прието е също,
че ищецът не бил доказал, че определената неустойка не отговаря на изискванията за
обезпечаване на кредита и че лихвения процент надвишава размера три пъти на
законната лихва, като към датата на сключване на договора максималният размер на
лихвата е 69%, без подобни обстоятелства да са установени по делото и без изобщо да
се изследват предпоставките за нищожност на договора, посочени в чл. 22 от ЗПК, на
които се позовал ищецът, вкл. досежно изискванията за форма и шрифт, по чл. 10, ал.
1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 11, чл. 11, т. 7- 12 от ЗПК и т.н. Изобщо, чрез изразените
мотиви не може да се проследи мисловният път, който е следвал първоинстанционния
съд, за да стигне до изводите, обективирани в диспозитива на решението му. С него
реално не е предоставена търсената защита на правоимащото лице, а по този начин е
5
компрометирано упражняването на правото му на иск в принципен план, респ. с него
не може да бъде постигнат целеният резултат. Неразбираемата воля на съда, неясните
и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт,
защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването
или упражняването на правото на иск.
Предвид изложеното и на основание чл. 270, ал. 1 от ГПК първоинстанционното
решение се явява нищожно и тази му нищожност следва да бъде прогласена с
настоящия въззивен акт, като делото се върне на първоинстанционния съд за ново
разглеждане от друг състав и постановяването на нов, валиден съдебен акт.
По разноските:
Отговорността за направените разноски в исковото производство е уредена в
разпоредбите на чл. 78 ал. 1-11 от ГПК. За да бъдат присъдени разноски на страните, е
необходимо те да бъдат поискани, като разпоредбата на чл. 81 от ГПК регламентира
задължението на съда да се произнесе по искането за разноски във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция, т. е. с постановяване на определение за
прекратяване на делото или решение по съществото на правния спор. Въззивното
решение в случая не разрешава правния спор по същество, поради което за страните не
възниква право на разноски по чл. 78, ал. 1-3 от ГПК. В този случай при новото
разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да се произнесе по
разноските, направени в първоинстанционното и във въззивното производство,
съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78 от ГПК.
По обжалваемостта:
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Водим от изложеното и на основание чл. 270, ал. 1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО Решение №297/28.05.2025 г., постановено по
гр.д. с електронен №**********2855 от описа на Районен съд – Дупница за 2024 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Дупница.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. от
разп. на чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6