Решение по дело №135/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда № 185/18.09.2013 год., постановена по Н.о.х.дело № 266/2013 год., Момчилградският районен съд е признал подсъдимия В. П. М. от Г.М. за виновен в това, че на 22.04.2013 год. в Г.М., като непълнолетен, но можейки да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, причинил средна телесна повреда на В. З. Л. от Г.М., изразяваща се в счупване на долната челюст в областта на четвърти - пети долни десни зъби и в областта на лявата долночелюстна става, което е довело до трайно затрудняване на дъвченето и говореното, поради което и на основание чл.129 ал.1, във вр.с чл.63 ал.1 т.3, във с чл.55 ал.1, т.2, б. „б”, във вр. с чл.42а ал.2 т.1 и т.2 от НК го е осъдил на наказание „пробация”, като съвкупност от следните пробационни мерки: ”Задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 8 месеца, с периодичност два пъти седмично; и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 8 месеца. Осъдил е с присъдата подсъдимият В. М. да заплати по сметка на Момчилградския районен съд направените по делото разноски, в размер на 270 лв.

Недоволен от така постановената присъда е останал подсъдимият В. П. М. от Г.М., който я обжалва чрез защитника си, като неправилна – незаконосъобразна и постановена в противоречие със събраните по делото доказателства. Твърди се в жалбата, че не е доказано по безспорен начин, че подс.М. е виновен в извършване на престъплението, тъй като първоинстанционният съд не бил извършил правилна оценка на доказателствата и е направил неверни изводи за вината на подсъдимия. Твърди се също в жалбата, че съдът е възприел за достоверни единствено показанията на пострадалия, без да ги съпостави с целия останал доказателствен материал, като развива подробни съображения в тази връзка. Навеждат се доводи за извършване на деянието при условията на чл.12 ал.1 от НК – при неизбежна отбрана, както и за липсата на умисъл за причиняване на телесното увреждане. Прави се с жалбата искане обжалваната присъда да бъде отменена, вместо което подс.В. М. да бъде оправдан. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия М. поддържа жалбата така, както е предявена и по изложените в нея съображения. В хода на съдебните прения и в последната си дума пред въззивния съд подсъдимият М. заявява, че не е виновен в извършване на престъплението, за което му е повдигнато обвинение, като моли да бъде оправдан.

Прокурорът от Окръжна прокуратура - К. изразява становище, че жалбата е неоснователна.Счита, че присъдата на първоинстанционния съд е правилна и обоснована, поради което моли същата да бъде потвърдена.

Окръжният съд, като извърши проверка изцяло на обжалваната присъда, с оглед правилността й и доводите на жалбодателя, наведени в жалбата, на основание чл. 313 и сл. от НПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е положил необходимите усилия за цялостното изясняване на обстоятелствата по повдигнатото обвинение, събрал е необходимите и искани от страните доказателства, относими към предмета на доказване по чл.102 от НПК, като не се налага извършването на други процесуално-следствени действия в тази връзка от настоящата инстанция. Въз основа на събраните от първоинстанционният съд доказателства, се установява по несъмнен и категоричен начин следната фактическа обстановка:

Подсъдимият В. П. М. е роден на 15.09.1997 год. в Г.М., където живее постоянно с родителите си. Има завършено основно образование, ученик e в ПГС „Хр.С.” – Г.К., не е женен, не е осъждан. По местоживеене се ползва с добри характеристични данни. В училище се проявява като много добър ученик, дисциплиниран r последователен при овладяване на учебния материал, спортува активно.

Подсъдимият М. и пострадалия В. З. Л., който също е непълнолетен - на 17 години, ученик в СОУ „Н.Й.В.” в Г.М., се познавали, но не били в добри отношения, тъй като между тях били възниквали пререкания и конфликти.

На 22.04.2013 год. подсъдимият М., заедно със св. Н. М. тръгнали към квартал 11 в Г. М., като преминали през двора на СОУ „Д. П. Б.”. На площадката на стълбите на училището се срещнали с движещите се в обратна посока свидетели В. Л. и Б. Т. При срещата, между подсъдимия и пострадалия отново възникнал спор за момиче, при който св.Л. бутнал на два пъти подс.М., при което св.Т. се намесил, за да прекрати конфликта. В момента, в който св.Л. понечил да се отдалечи, при обръщането му подсъдимият му нанесъл един удар с юмрук в областта на лицето, който попаднал в долната му челюст, от дясната страна, при което свидетелят почувствал силна болка. Веднага след нанасяне на удара подсъдимия избягал, а малко след него тръгнал и св.М.

Св.Л. и св.Т. продължили пътя си към центъра на града, като свидетелят Луканов започнал да плюе кръв и изпитвал болки в областта на мястото на удара, но помислил, че му е счупен зъб. Св.Л. изплакнал устата си с вода от чешма в близост до пощата, а след това заедно със св. Т. и още едно момче, което срещнали, тръгнали обратно към квартал 11. Тъй като продължавало да му тече кръв в устата, св.Л. и св.Т. отишли до дома на Л., където последния отново си изплакнал устата, след което тръгнали към хиµата, намираща се в близост до града. По пътя за хижата отново се срещнали с подсъдимия М. и след като известно време двамата със св.Л. разговаряли и се разбрали да не се карат повече, се разделили, като пострадалия и св.Т. тръгнали към центъра на града. Тъй като св.Л. продължавал да изпитва силни болки в областта на устата, решил да отиде на зъболекар, поради което посетил приемната на д-р Т. Същата не била в кабинета си, поради което манипулация извършила медицинска сестра, която след като видяла как реагира при опита й да му сложи лекарство, казала на св.Л., че мисли, че му е счупена челюстта и му препоръчала да си направи рентгенова снимка. Св.Л. се обадил на баща си и двамата отишли в болницата в Г.М., но тъй като рентгеновия апарат не работел и било късно, св.Л- и баща му отишли в болницата в Г.К., където при проведените прегледи било установено, че челюстта на св.Луканов е счупена. На 23.04.2013 год. същият бил приет в У. „С.Г.” Е. - Г.П., където му било проведено лечение и след престой от 7-8 дни бил изписан за домашно лечение, а впоследствие му били провеждани и допълнителни прегледи и манипулации.

През цялото време пострадалият Л. пред родителите си и преглеждащите го лекари твърдял, че причината за нараняването му е падане върху желязо, за да не научат родителите му и тъй като се страхувал от реакцията на баща си, който го бил предупреждавал да не участва в побоища. Едва по-късно пострадалият решил да каже какво се е случило и как е получил счупването на челюстта, като първо казал на леля си, а след като разбрал и баща му, подал жалба против подсъдимия.

От писменото заключение на вещото лице по назначената на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза по писмени данни и от показанията на същото в съдебно заседание се установява, че на св.В. Л. е било причинено счупване на долната челюст в областта на тялото й вдясно и в областта на лявата долночелюстна става. Вещото лице е дало заключение, че описаните увреждания са получени при действието на твърд тъп предмет и е възможно да са възникнали при удар с юмрук, както е съобщил пострадалият. Установява се също, че счупването на долната челюст в областта на четвърти-пети долни десни зъби и в областта на лявата долночелюстна става е довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето за около два месеца, при обичаен ход на оздравителния процес. В съдебно заседание вещото лице е обяснило, че получаването на констатираното телесно увреждане добре отговаря да е получено така, както е обяснил пострадалия в съдебно заседание – в момента на обръщането. Обяснява също, че е констатирано едно счупване в дясната половина на тялото в долната челюст, което е по директен механизъм, а индиректно е счупен ставния израстък в областта на лявата долночелюстна става.

Видно от писменото заключение на вещото лице по назначената на досъдебното производство съдебно - психологична експертиза и от показанията му в съдебно заседание, подсъдимия М. е разбирал свойството и значението на деянието и е могъл да ръководи постъпките си, като психологически е годен да участва в наказателното производство, водено срещу него.

Горната фактическа обстановка се установява от обясненията на подс.В. М., дадени пред първоинстанционния съд, които настоящата инстанция кредитира отчасти; от показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели В. Л. и Б. Т., дадени в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, на които съдът дава вяра изцяло; от показанията на св.Н. М., дадени пред първоинстанционния съд, които съдът кредитира отчасти; от писменото заключение на вещото лице д-р М. по назначената на досъдебното производство съдебномедицинска експертиза по писмени данни № 32/2013 год. и показанията му в съдебно заседание в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, на които съдът дава вяра изцяло; от писменото заключение на вещото лице Татяна Дикова по назначената на досъдебното производство съдебно-психологична експертиза № 68/2013 год. и от показанията й в съдебно заседание, на които съдът дава вяра изцяло; както и от останалите писмени доказателства, приети от първоинстанционния съд.

При така установената по безспорен начин фактическа обстановка, настоящата инстанция намира, че подсъдимият В. П. М. е осъществил от обективна и субективна страна престъплението по чл. 129 ал.1, във вр. с чл. 63 ал.1 т.3 от НК – на 22.04.2013 год. в Г.М., като непълнолетен, но можейки да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, причинил средна телесна повреда на В. З. Л. от Г.М., изразяваща се в счупване на долната челюст в областта на четвърти - пети долни десни зъби и в областта на лявата долночелюстна става, което е довело до трайно затрудняване на дъвченето и говореното, до какъвто правилен, обоснован и законосъобразен краен извод е достигнал и първоинстанционният съд. За да направи този извод, първоинстанционният съд е извършил цялостна проверка и анализ на всички събрани по делото доказателства, като е изложил подробни съображения кои от тях приема и кои отхвърля, ведно с мотивите си за това, като изложените съображения в тази връзка се споделят напълно и от настоящата инстанция. Съдът не дава вяра на обясненията на подс.М. в частта им, в която установява, че при срещата му със св.Л. и възникналия между тях спор, свидетелят го ударил два път с юмрук по лицето, при което подсъдимият го бутнал силно назад и се отдалечил от свидетеля. Обясненията на подсъдимия в посочената част не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства, а напротив – опровергават се по категоричен начин от показанията на свидетелите Л. и Т., които са логични, последователни, кореспондират помежду си и с останалите доказателства по делото, и съгласно които подс.М. е нанесъл на св.Л. удар с юмрук в областта на челюстта. В подкрепа на показанията на тези свидетели са и обективните находки от констатираните телесни увреждания на св.Л., вкл. и относно начина и механизма на причиняването им. Все в тази връзка, установено е по несъмнен начин също, че още на следващият ден - 23.04.2013 год., св.Л. е бил приет на лечение в У. „С.Г.” – Г.П., Клиника по лицево-челюстна хирургия, откъдето бил изписан на 29.04.2013 год., с окончателна диагноза: „Фрактура комплета аперта корпорис мадибуле декстра регио 44, 45 фрактура комплета процесус кондиларис синистре”. Същевременно, не са събрани по делото каквито и да било данни и доказателства по делото, които да сочат, че на 22.04.2013 год. св.Л. е получил инкриминираното телесно увреждане по друг начин или същото да му е причинено от други лица. Още повече, че и самият подсъдим не отрича, че на инкриминираните дата и място се е срещнал със св.Л., че са имали спор и физически сблъсък. За нанесен от подс.М. на св.Л. удар с ръка в областта на долната челюст свидетелства в показанията си и св.М. /който също е бил очевидец на случилото се/, макар и да твърди, че подсъдимия е ударил пострадалия с длан и след като св.Л. ударил два пъти с юмрук подс.М., което също опровергава обясненията на подсъдимия – че само бутнал пострадалия св.Л. силно назад. Ето защо, показанията на свидетелите Л. и Т. следва да бъдат кредитирани изцяло, а обясненията на подс.М. в посочените части очевидно представляват опит на същия да изгради защитна версия в своя полза, целяща да го оневини. От своя страна, показанията на св.М. в частта им, в която твърди, че св.Л. ударил два пъти с юмрук подс.М., също не следва да бъдат кредитирани от съда, доколкото не са събрани други доказателства в тази насока, а и свидетелят, като близък приятел на подсъдимия, се е показал като явно заинтересован от изхода на делото. Впрочем, както бе посочено по-горе, първоинстанционният съд е извършил аналогична оценка на всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правни изводи, които се споделят и от настоящата инстанция.

С оглед изложеното по-горе, въззивният съд намира, че подсъдимия М. е осъществил от обективна страна състава на престъплението, за което му е предявено обвинение – на инкриминираните дата и място – на 22.04.2013 год. в Г.М., е причинил на св.Л. телесно увреждане – счупване на долната челюст в областта на тялото й вдясно и в областта на лявата долночелюстна става, довело до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето /за период от около 2 месеца/, т.е. средна телесна повреда по смисъла на чл.129 ал.2, предл.3-то, във вр. с ал.1 от НК. Престъплението е осъществено от подсъдимия М. и от субективна страна, при форма на вината – пряк умисъл: същият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване. Умисълът на подсъдимия се обективира в поведението му, с оглед начина на причиняване на увреждането – чрез нанасянето на удар с юмрук; насоката на удара и силата на нанасянето му - в ¯бластта на главата /челюстта/, със значителна сила. По време на извършване на деянието подс.М. е бил непълнолетен, но е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си, т.е. същият е наказателноотговорен за деянието си, видно от заключението на вещото лице по назначената на досъдебното производство съдебно-психологическа експертиза.

Или, настоящата инстанция намира, че по несъмнен начин от събраните по делото доказателства са установени авторството на подсъдимия при осъществяване на деянието, времето, мястото и начина на извършването му и формата на вината така, както са приети и от първоинстанционният съд. Неоснователни в тази връзка са оплакванията на подсъдимия, изложени в жалбата му досежно неправилна оценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, игнориране на част от доказателства, липса на обективно, всестранно и пълно изследване на данните от всички доказателства, възприемане единствено на показанията на пострадалия и липса на съпоставянето им с останалите събрани по делото доказателства. Неоснователен е и доводът на защитника на подсъдимия, изложен в жалбата и в хода на съдебните прения пред въззивния съд – че в случая се касаело за неизбежна отбрана по смисъла на чл.12 ал.1 от НК, тъй като действията на подсъдимия били извършени с цел да се защити. Както вече бе посочено по-горе в мотивите, не са събрани категорични доказателства за наличието на непосредствено и противоправно нападение, осъществено от св.Л. спрямо подс.М.. Действително, от доказателствата по делото се установява, че при възникналия спор с подсъдимия, св.Л. го бутнал с ръце два пъти. Това поведение на св.Л., обаче, не може да бъде квалифицирано като непосредствено и противоправно нападение, още повече, че е установено по несъмнен начин, че удара на подсъдимия в областта на челюстта на св.Л. е нанесен в момента, в който свидетелят се е обръщал да си тръгне след намесата на св.Т.. С други думи, дори и да се приеме, че бутането с ръце представлява противоправно нападение, то същото вече е било прекратено, т.е. не е непосредствено.

При налагане на наказанието на подс.М. за извършеното престъпление, първоинстанционният съд е отчел като смекчаващи отговорността му обстоятелства младостта му, чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни, частичните самопризнания, ниската степен на обществена опасност на дееца и типичната такава на деянието, мотивите и подбудите за извършването му, и начина на причиняване на увреждането – с един удар; както и е отчел липсата на отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. С оглед на тях, съдът обосновано е приел, че в случая са налице многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства, при които и най-лекото предвидено в закона наказание за това престъпление би се оказало несъразмерно тежко, поради което и при приложението на чл.55 ал.1 т.2 б.”б” от НК е заменил предвиденото в закона за това престъпление наказание „лишаване от свобода” с наказание „пробация”, като съвкупност от следните пробационни мерки: ”Задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 8 месеца, с периодичност два пъти седмично; и „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 8 месеца. Първоинстанционният съд е направил извода, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати и с налагане на такова наказание. Изводите на първоинстанционния съд по отношение на вида и размера на наложеното на подс.М. наказание са обосновани и законосъобразни - наложеното на подсъдимия наказание съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на тежестта на извършеното престъпление, като същите се споделят напълно и от настоящата инстанция.

Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че обжалваната присъда е правилна, обоснована и законосъобразна, като наложеното наказание на подсъдимия не е явно несправедливо и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, т.е. не са налице основания за нейното отменяване или изменяване, поради което следва същата да бъде потвърдена.

Водим от изложеното, и на основание чл. 338, във вр. с чл. 334 т.6 от НПК, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 185/18.09.2013 год. по Н.о.х.дело № 266/2013 год. по описа на Момчилградския районен съд.

Решението не подлежи на касационно обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.