РЕШЕНИЕ
№ 1855
гр. Бургас, 06.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря МАРИЯ АП. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело №
20252120100500 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл.422, вр. чл.415 от ГПК, вр.
чл.79 и чл.86 от ЗЗД.
Производството е образувано по подадена искова молба от „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3, п.к.1527,
представлявано от Я. Б. Я., против Д. Д. Ч., с ЕГН: **********, настоящ
адрес: с.В., общ.К., обл.Б., ул.***.
Ищецът сочи, че на 24.08.2022 г. между „Вива Кредит“ ООД като
заемодател и Д. Д. Ч. като заемател, бил сключен договор за паричен заем
№*** г. Основанието, на което се подава исковата молба е сключен рамков
договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.12.2016 г. на
основание чл.99 от ЗЗД и Приложение №1 към него от 02.11.2023 г., сключени
между „Вива Кредит“ ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД, изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Към
исковата молба прилага препис извлечение от Приложение 1 към договора за
цесия.
„Вива Кредит“ ООД упълномощило „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ АД в качеството си на цесионер по договора за прехвърляне на
вземания от името на цедента и за своя сметка да уведоми длъжниците за
извършената цесия. На 03.11.2023 г. било изпратено уведомление за
извършената цесия с писмо с обратна разписка, като същата се върната със
статус „Получателят се е преместил на друг адрес“. Към исковата молба се
прилага уведомление за извършената цесия, като се позовава на съдебна
1
практика, съгласно която ако към исковата молба е приложено уведомление за
цесия, то същото се счита за достигна до длъжника с връчване на препис от
исковата молба.
Твърди, че с подписването на договора за кредит, заемодателят
предоставил на заемателя сумата в размер на 3000 лв., като договорът имал
силата на разписка за предадена, съответно получена сума. Длъжникът се
задължил да върне сумата, ведно с дължимата договорна лихва в размер на
563, 78 лв., като заплати общо сумата от 3563, 78 лв. на 22 двуседмични
погасителни вноски.
Сочи, че размерът на ГПР по договора бил фиксиран и определен в
съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 от ЗПК, съгласно формула по
Приложение №1 към ЗПК и включвал единствено договорената между
страните възнаградителна лихва.
В договорът страните се били съгласили, че със сключването на същия
ще се рефинансира текущия заем на ответницата по договор за паричен заем
№*** в размер на 1926, 84 лв. Твърди, че по договора за паричен заем
ответницата е извършила погашения в общ размер от 864 лв. Към настоящия
момент дължимата главница била в размер на 2648, 19 лв. Начислената
договорна лихва била в размер на 429, 62 лв. за периода от 07.09.2022 г. –
28.06.2023 г., като последната дата е на настъпване на падежа по договора.
Ответникът дължал и такса за експресно разглеждане на документи за
отпускане на паричен заем в размер на 1421, 75 лв. Ответникът следвало да
заплати задълженията си по договора до 28.06.2023 г., като от този момент
дължал и лихва за забава в размер на 349, 21 лв. до датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК.
Моли да бъде установено със сила на присъдено нещо, че ответникът Д.
Д. Ч., с ЕГН: **********, настоящ адрес: с.В., общ.К., обл.Б., ул.***, дължи на
ищеца сумата в размер на 2648, 19 лева /две хиляди шестстотин четиридесет и
осем лева и деветнадесет стотинки/ - главница по Договор за паричен заем
№*** г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и Д. Д. Ч., сумата в размер на
429, 62 лева /четиристотин двадесет и девет лева и шестдесет и две стотинки/
- възнаградителна лихва за периода от 07.09.2022г. до 28.06.2023г., сумата в
размер на 349, 21 /триста четиридесет и девет лева и двадесет и една
стотинки/ - мораторна лихва за периода от 29.06.2023г. до 24.09.2024г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението –
25.10.2024г. до окончателното изплащане на вземането, както и сторените в
заповедното и исковото производство разноски, за които вземания е издадена
Заповед №4233 от 09.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №8356/2024 г. на Районен съд
– Бургас. Претендират се и разноските, направени в исковото и заповедното
производство. Представят се писмени доказателства.
В срокът по чл. 131 от ГПК, по делото е постъпил писмен отговор от
процесуалния представител на ответника, с който оспорва предявените искове
като неоснователни.
2
Оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните,
като възразява относно наличието на договор за заем, за което не били
представени релевантни доказателства. При липса на писмен договор за
паричен заем не било достатъчно наличието на разписка, в която не било
посочено основанието за предаване на сумата, за да се приеме, че е налице
валидно сключен договор за заем по смисъла на чл.240, ал.1 от ЗЗД.
Оспорва представения сключен договор за цесия между ищеца и „Вива
Кредит“ ООД, въз основа на който ищецът твърди, че има право да
претендира посочените в исковата молба суми.
Прави възражение за изтекла погасителна давност относно сключването
на договора за заем, тъй като нямало представени доказателства за
превеждане на парите по сключения договор за заем между страните, които да
удостоверяват твърдението на отсрещната страна, както за писмен, така и за
устен договор.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е представен Договор за паричен заем Standard 14 №*** от
24.08.2022 г., сключен между „Вива Кредит“ ООД и Д. Д. Ч.. Договорът е
подписан от ответницата. Като писмено доказателство по делото е приложено
и подписано от ответницата приложение за сключване на договор за паричен
заем, отправено от ответницата до дружеството „Вива Кредит“ ООД.
В чл.3 от договора били посочени условията, при които е отпуснат
процесния договор за потребителски кредит. Параметрите били – заета сума в
размер на 3000 лв., която следвало да бъде заплатена на 22 погасителни
вноски в размер на 236, 98 лв., с посочен падеж на плащане, като част от заема
бил с цел рефинансиране на текущия заем на ответницата в размер на 1926, 84
лв. /чл.1, ал.3/, бил уговорен годишен процент на разходите в размер на 49, 36
% и фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40, 32 %. Общата сума за
плащане била в размер на 5213, 56 лв., като с включена такса за експресно
разглеждане. Последната била уговорена в размер на 1649, 78 лв.
По делото е представен договор за цесия, сключен на 13.01.2022 г.
между „Вива Кредит“ ООД като цедент и „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД като цесионер, по силата на който договор вземането на
„Вива Кредит“ ООД, описано и в Приложение 1, било прехвърлено на
цесионера. В чл.4.5 от договора било посочено, че цедентът упълномощава
изрично цесионера, който се задължавал изрично от името на цедента да
изпраща писмени уведомления за сключената цесия до длъжниците, съгласно
чл.99 от ЗЗД. Приложено е и потвърждение на цесията, както и уведомление
до Д. Д. Ч. по чл.99 от ЗЗД. Приложени са пълномощни, по силата на които
цедентът упълномощава цесионера с правата да уведомява от негово име
всички длъжници за сключения Рамков договор за прехвърляне на вземания.
3
По делото приета съдебно – счетоводна експертиза, съгласно която
размерът на усвоения кредит е 3000 лв. На 03.10.2022 г. било направено
последното плащане по договора за кредит. Ответницата изпаднала в забава от
04.10.2022 г. Ответницата направила погасявания в размер на 864 лв. по
процесния договор за паричен заем. Вещото лице посочва сумите, които са
погасени с тях, като е спазен редът за погасяване на задълженията, установен
в чл.15 от договора.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 8356/2024 г. на БРС, на 09.12.2024 г. в
полза „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********, е
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Д.
Д. Ч., с ЕГН: **********, за следните суми: сумата от 2 648.19 лв. /две хиляди
шестстотин четиридесет и осем лева и деветнадесет стотинки/,
представляваща главница, дължима по Договор за паричен заем с № ***,
сключен на 24.08. 2022г. с “Вива Кредит” ООД, вземанията по който са били
прехвърлени от последното на дружеството-заявител – с Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.12. 2016г. на основание
чл.99 от ЗЗД и Приложение № 1/02.11.2023г. към него, ведно със законната
лихва, считано от 25.10.2024г. до окончателното плащане, както и сумите
52.96 лв. /петдесет и два лева и деветдесет и шест стотинки/ разноски по
делото за ДТ, съразмерно с уважената част от заявлението, и 50 лв. /петдесет
лева/ – юрисконсултско възнаграждение.
Препис от заповедта е бил връчен на длъжника, като срещу последната
било подадено възражение по чл.414 от ГПК, поради което с разпореждане е
указано на заявителя да предяви иск в едномесечен срок от получаване на
разпореждането на съда, в резултат на което е предявен настоящият иск.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка,
изхождайки от закона, съдът установи от правна страна следното:
По допустимостта:
С исковата молба се претендират суми, за които в рамките на
заповедното производство не е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК, а за същите е налице разпореждане, с което се отхвърля в тази
част искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение.
Производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК е специално и е пряко
обвързано със заповедното такова по чл. 410 и сл. ГПК. Правото на иск за
установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение,
съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални
предпоставки за надлежното му упражняване. Такава процесуална
предпоставка е именно издаването на заповед за изпълнение, за сумите, за
които е предявен искът. Изложеното е основание да се приеме, че искът по чл.
422 ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане,
идентично със заявения в заповедното производство дълг. Сочената
идентичност е изискване, процесуална предпоставка, както за редовността на
иска, респективно за надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на
предявената претенция /В този смисъл и т.10а от Тълкувателно решение №
4
4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В тази връзка, съдът намира, че предявените искове за сумата в размер
на 429, 62 лева /четиристотин двадесет и девет лева и шестдесет и две
стотинки/ - възнаградителна лихва за периода от 07.09.2022г. до 28.06.2023г.,
както и за сумата в размер на 349, 21 /триста четиридесет и девет лева и
двадесет и една стотинки/ - мораторна лихва за периода от 29.06.2023г. до
24.09.2024г., се явяват недопустими, поради което и производството по делото
следва да бъде прекратено в тази част. В този смисъл е и волята на ищеца,
предвид заявеното от него в молба с вх. №33196/28.07.2025 г.
По основателността:
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва по пътя на
пълното и главно доказване да установи наличието на валидно възникнала
облигационна връзка между ответника и първоначалния кредитор - договор за
потребителски кредит, изпълнение на задълженията му по този договор,
включително предоставяне на кредитните суми, размера на претенцията си,
както и настъпване на падежа на задължението. Ищецът следва да докаже и
наличието на договор за цесия, както и това, че прехвърлянето на вземанията е
съобщено на длъжника.
Съдът намира, че по делото е установено, че сключването на процесния
Договор за паричен заем №*** г., между „Вива Кредит“ ООД и Д. Д. Ч.. По
делото е представен заверен от страната препис от посочения договор, който е
подписан от ответницата, наред с подписано от същата предложение за
сключване на договор за паричен заем. Съгласно чл. 180 ГПК частните
документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват
доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от
тези лица. Съдът е длъжен да приеме за автор на изявлението лицето,
подписало документа. Това е същността на формалната доказателствена сила
на документите.
Съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. първо ГПК, тежестта за
оспорване на частен документ се носи от страната, която го оспорва, когато
документът от външна страна е подписан от нея и като такъв разполага с
формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК /В този смисъл и
практиката на ВКС – напр. Решение № 132 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. №
2265/2023 г., IV г. о., ГК, Решение № 91 от 01.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5960/2014 г., IV г. о., ГК и др./.
В конкретния случай, ответната страна оспорва наличието на
облигационно правоотношение между ищцовото дружество и нея, но липсва
оспорване на подписа й, положен върху представените с исковата молба
договор за потребителски кредит, както и приложенията към него. Следва да
се посочи, че за съдът не съществува служебно задължение за откриване на
производство по чл.193 от ГПК, още повече и предвид липсата на оспорване
на подписа. Не са ангажирани и доказателства, които да установяват, че
подписа, който фигурира върху договора за кредит, не е на ищцата. При това
положение, съдът е длъжен да зачете формалната доказателствена сила на
5
подписания частен документ и да приеме за установено авторството на
изявленията, направени и съдържащи се в него.
Следва също така да се посочи, че от приетата по делото съдебно –
счетоводна експертиза се установява, че ответницата е извършвала погашения
на суми по процесния договор за потребителски кредит в размер на 864 лв.,
като последното е от 03.10.2022 г., което е още една индиция за това, че
договорът за потребителски кредит е сключен именно с нея – след като
същата е извършвала плащания във връзка с посочения договор. Дори и без да
беше установено обаче това, за съдът е налице задължение, както се посочи по
– горе, да зачете формалната доказателствена сила на подписания и приет като
доказателство по делото договор за потребителски кредит.
Така сключеният договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския
кредит. Това е така поради обстоятелствата, че ответницата е физическо лице,
за което няма данни при сключването на процесния договор да е действала в
рамките на своята професионална или търговска дейност, а ищецът е
търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на
потребителски кредити, следователно, при сключването на договора ищецът е
действал в качеството на „търговец“, според легалната дефиниция, дадена в §
13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“, според
легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Поради изложеното, в настоящия
случай е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор.
Именно на база извършването на служебна проверка досежно наличието
на неравноправни клаузи в процесния договор, съдът установи, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Настоящият състав,
съобразявайки представените и приети по делото доказателства, приема, че
посоченият в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите
в размер на 49, 36 % не отговаря на действителния такъв, доколкото в него не
са включени вземания, дължими от потребителя, които е следвало да бъдат
включени при определяне на коректния процент на годишния процент на
разходите. Това безспорно представлява заблуждаваща търговска практика.
В тази връзка следва да се посочи, че съгласно Решение на СЕС от
14.03.2024 г. по дело C‑714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
6
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
В настоящия случай, след анализ на уговореното от страните в чл.1, ал.3
и сл. от договора за потребителски кредит, може да се направи извод, че
начисляването на сумата в общ размер на 1649, 78 лв., на практика
представлява такса във връзка с приоритетно отпускане на заемната сума или
е такава по чл.10а от ЗПК. По тези причини, същата сума следва да се включи
в ГПР при неговото изчисляване, съгласно чл.19, ал.3 от ЗПК /В същия смисъл
и цитираното по – горе Решение на СЕС от 14.03.2024 г. по дело C‑714/22,
както и съдебна практика на националните съдилища – напр. Решение № 616
от 24.06.2022 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 182/2022 г./. Съгласно
установената вече практика, когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница. Такава следва
да е последицата при въвеждането на потребителя в заблуждение досежно
действителните разходи, които същият следва да понесе във връзка със
сключения договор за потребителски кредит.
По тези съображения, съдът намира, че на основание чл. 22 от ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради
неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съдът съобрази и постановеното в посоченото решение на ВКС, както и
в решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о
и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., че
при недействителност на договора, съгласно и разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата.
От приетото и неоспорено по делото заключение по съдебно –
счетоводната експертиза, както и от представените по делото писмени
доказателства, се установява, че усвоените суми по процесния договор за
потребителски кредит са в размер на 3000 лв. От експертизата се установява,
че от страна на кредитополучателят са извършени погасявания по кредита,
които са в общ размер от 800 лв., като с посочената сума следва да се
7
приспадне дължимия размер на главницата от 3000 лв., тоест искът се явява
основателен за сумата от 2136, 00 лв., като за разликата до пълния
претендират размер от 2648, 19 лв. за главницата, искът следва да бъде
отхвърлен.
Съдът намира направеното възражение за настъпила погасителна
давност за неоснователно. Съгласно практиката на ВКС, приложима по
отношение на задълженията по кредит е общата 5-годишна давност по чл. 110
ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а
не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД /Така Решение №
50173/13.10.22 г. по т.д.№ 4674/21г. на ІIІ г.о. на ВКС; Решение № 38/26.03.19г.
по т.д.№ 1157/18г. на ІІ т.о. на ВКС, Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795 от 2010 г., ІV г. о., ГК и Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., III г. о., ГК и др./. Падежът на първата вноска по кредита е
настъпил на 07.09.2022 г., тоест към момента на предявяване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, погасителната давност не е настъпила,
доколкото не е изтекъл предвидения в закона срок, след който се счита, че
задълженията са погасени по давност. С оглед на това съдът намира, че
възраженията на ответницата в тази насока са неоснователни.
Съдът намира, че твърденията относно липсата на материалноправна
легитимация на ищеца са неоснователни. Тези аргументи се правят във връзка
с обстоятелството, че на ответницата не е съобщена цесията, въз основа на
която ищецът се легитимира като кредитор, както и че не е налице договор за
цесия по отношение на процесното вземане. На първо място следва да се
посочи, че по делото е представен договор за цесия, от който именно се
установява цедиране на вземането спрямо ответницата.
На следващо място, в съдебната практика последователно се приема, че
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си
за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 ГПК, като това връчване следва да бъде
съобразено от съда като нов факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в този
смисъл – Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о.,
Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение №
114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г., II т. о.). Това е така, защото самото
уведомяване не е елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява
противопоставимостта на договора на длъжника, с цел предотвратяване на
евентуално ненадлежно изпълнение. Затова, както моментът, така и начинът
на уведомяването на длъжника ще имат значение за легитимацията на
цесионера само, ако ответникът е изплатил вече дълга на първоначалния
кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно, ако възражения
за погасяване на вземането изобщо не се предявяват. Поради това, всъщност
няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията, ако
представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на
8
цедента, както е и в настоящия случай.
По разноските:
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени
направените от него разноски, съразмерно на уважената част от иска. Общо
направените в заповедното и исковото производство разноски са в размер на
605, 93 лв., като в тежест на ответницата следва да бъдат възложени до
размера от 377, 66 лв. Следва да бъде определено и юрисконсултско
възнаграждение, което за заповедното производство следва да бъде в размер
на 50 лв., а в исковото – в размер на 100 лв., тоест общо разноските, които
следва да се възложат на ответницата са в размер на 527, 66 лв.
На ответницата също следва да се присъдят разноски, съразмерно на
отхвърлената част от исковата претенция, както и съответно на прекратената
част, но не са представени доказателства за извършването на такива.
Мотивиран от горното, Районен съд - Бургас
РЕШИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта по предявения
установителен иск по чл.422 от ГПК за приемане на установено, че че Д. Д. Ч.,
с ЕГН: **********, настоящ адрес: с.В., общ.К., обл.Б., ул.***, дължи на
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3,
п.к.1527, представлявано от Я. Б. Я., сумата в размер на 429, 62 лева
/четиристотин двадесет и девет лева и шестдесет и две стотинки/ -
възнаградителна лихва за периода от 07.09.2022г. до 28.06.2023г., сумата в
размер на 349, 21 /триста четиридесет и девет лева и двадесет и една
стотинки/ - мораторна лихва за периода от 29.06.2023г. до 24.09.2024г.,
претендирани във връзка с Договор за паричен заем №*** г., сключен между
„Вива Кредит“ ООД и Д. Д. Ч., вземанията по които са цедирани на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ АД.
ПРИЕМА за установено на осн. чл. 422 от ГПК, че Д. Д. Ч., с ЕГН:
**********, настоящ адрес: с.В., общ.К., обл.Б., ул.***, дължи на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3, п.к.1527,
представлявано от Я. Б. Я., сумата от 2136, 00 лева, представляваща
незаплатената част от главницата по Договор за паричен заем №*** г.,
сключен между „Вива Кредит“ ООД и Д. Д. Ч., вземанията по които са
цедирани на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 25.10.2024 г. до окончателното й
изплащане, които вземания са част от предмета на Заповед №4233 от
09.12.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №8356/2024 г. на Районен съд – Бургас, като в
останалата му част ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск за разликата
до 2648, 19лв.
9
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК Д. Д. Ч., с ЕГН: **********,
настоящ адрес: с.В., общ.К., обл.Б., ул.***, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: *********, седалище и адрес
на управление: гр.София, ул.”Панайот Волов” № 29, ет.3, п.к.1527,
представлявано от Я. Б. Я., сумата от общо 527, 66 лв. /петстотин двадесет и
седем лева и шестдесет и шест стотинки/ лв., представляваща направените
в исковото и заповедното производство съдебно – деловодни разноски,
съразмерно на уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
10