№ 214
гр. С., 10.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. Михайлова Маринова
при участието на секретаря Илка Й. Илиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20252200500241 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 172/27.02.2025г. по гр.д. № 3567 по описа за 2024г. на СлРС, с което е
- осъден Н. Х. Н. с ЕГН-********** от гр.С., ул.“Б.“ №41 ДА ЗАПЛАТИ
на Г. Ж. К. с ЕГН- ********** от гр.С., ул.“Д.Д.“ №25, както следва: -
сумата 3012,12 лева, представляваща обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди от непозволено увреждане, от която 3000 лева за
неимуществени и 12,12 лева за имуществени вреди, причинени с деянието,
описано в присъда по НЧХД №1/2023г. на СлРС; -сумата 41,35 лева,
представляваща разноски по делото, присъдени при условията на
компенсация;
- отхвърлен искът в останалата част за разликата над уважения до
пълния претендиран размер като НЕОСНОВАТЕЛЕН и е осъден Н. Х. Н. ДА
ЗАПЛАТИ в полза на съдебната власт по сметка на РС- С. държавна такса в
размер на 120,49 лева.
1
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува решението в уважителните, осъдителни части
като незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че на първо място исковата
молба е нередовна, тъй като в нея не е посочена бланкова сметка, съгласно
чл. 127 ал. 4 от ГПК, поради което постановеното решение следва да бъде
обезсилено, а делото да се върне на СлРС с указания за привеждане на
исковата молба в съответствие с цитираната норма. Въззивникът твърди
още, че не е давал съгласие да се обявяват за безспорни факти и
обстоятелства, а доказването на основателността на исковата претенция
е в тежест на ищцата. На следващо място въззивникът се оплаква, че
размерът на присъденото обезщетение е завишен, като не е спазен
принципът на справедливост, определен в чл. 52 от ЗЗД. Заявява, че съдът не
е преценил правилно конкретните обстоятелства във връзка с
характеристиките на реално причинените морални вреди, не е изложил
никакви мотиви относно определянето на сумата 3000 лв., която е твърде
висока, като съдът не е съобразил, че от разпитаните свидетели се е
установило, че ищцата не е претърпяла никакви неимуществени вреди.
Причинена е лека телесна повреда, като болките и страданията са
отшумели за 3-4 дни. Счита присъдения размер на обезщетението за
несправедливо завишен. също така въззивникът намира за недопустимо
съдът да прави прихващане относно разноските без да е направено такова
възражение.
С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в осъдителните му
части атакуваното решение и постанови ново, с което отхвърли изцяло
исковете, а в условие на евентуалност – да намали размера на
обезщетението за неимуществени вреди на 800 лв. претендира разноски за
двете инстанции и иска съдът да задължи ищцата да представи бенкова
сметка.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че въззивната жалба е неоснователна.
Атакуваното решение отговаря на всички изисквания за валидност и
2
допустимост, освен това е правилно и законосъобразно, постановено при
правилно разпределение на доказателствената тежест и приложение на
материалния закон. Според въззиваемата присъденото обезщетение е по-
малко от справедливия размер, но съдът, обсъждайки поотделно и в
съвкупност всички обстоятелства с правно значение и прилагайки по
вътрешно убеждение обществения критерий за справедливост, е счел
сумата 3000 лв. за реален еквивалент на претърпените неимуществени вреди
и въззиваемата заявява, че го приема за справедлив и по тази причина не е
обжалвала решението в отхвърлителната му част.
С оглед изложеното намира решението за правилно и законосъобразно
и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция,
представя адвокатско пълномощно и разписка за извършено плащане на
адвокатското възнаграждение.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява, с
писмена молба, подадена от процесуален представител по пълномощие по чл.
32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи като
счита размера на присъденото обезщетение за завишен. Претендира
разноски за двете инстанции.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди
обжалваното решение по съображенията, изложени в писмения отговор.
Представя номер на банкова сметка в ОББ, по която да бъдат превеждани
дължими суми.
След докладване на жалбата, страните не са направили нови
процесуални искания.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
3
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е и
правилна, поради което следва да бъде потвърдена.
На първо място, по отношение оплакването за недопустимост на
исковата молба поради непосочване на банкова сметка, следва да се посочи,
че задължението по чл. 127 ал. 4 от ГПК не представлява нередовност на
исковата молба, тъй като е извън обхвата на нормата на чл. 129 ал. 2 от
ГПК, проверката на редовността включва само изискванията по чл. 127 ал. 1
от ГПК.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Тъй като в наказателното производство не е предявен граждански иск,
ищцата е запазила материалното си право на иск и го е упражнилав
самостоятелното производство по чл. 45 от ЗЗД, развило се въз основа на
исковата й молба от 08.07.2024г.
По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна
отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи
едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на
сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма
на чл. 45 от ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда,
причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора,
която по начало се предполага до оборване на презумпцията.
В случая несъмнено се доказа наличието на всички изброени елементи
от визирания фактически състав. С влязла в сила присъда № 40 от
26.02.2024г. по нчхд №1/2023г. на СлРС ответникът е признат за виновен в
това, че на 06.12.2022г. в гр. С. е причинил на ищцата лека телесна повреда,
4
изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота,
обективиращо престъпление по чл. 130 ал. 1 от НК. Така, съгласно
разпоредбата на чл. 300 от ГПК, се установява безспорно деянието и
авторството на ответника-въззивник, неговата противоправност и вината
на извършителя. Не се спори и относно настъпването на вредата, доколкото
престъплението е резултатно по правната си същност, както и относно
причинната й връзка с противоправните действия на ответника. По
отношение както на изживените физически болки и неудобства, така и на
тези неимуществени вреди, несъставляващи телесни повреди, които се
свързват с търпене не на физически, а на душевни и емоционални страдания,
са събрани достатъчно безпротиворечиви гласни доказателствени средства,
установяващи действителното им претърпяване, изразните форми,
тежестта и продължителността им.
Поради това са налице законовите предпоставки за възникване на
задължение за обезвреда от страна на причинителя на вредата.
Ключовото оплакване на въззивника касае размера на определеното
от решаващия съд обезщетение за претърпените от ищцата-въззиваема
неимуществени вреди.
Този въззивен състав намира, че няма причини за неговото намаляване.
Размерът на гражданската отговорност трябва да е адекватен на
нанесените увреждания, поради което следва да се проведе принципа за
обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от непозволеното увреждане, без значение дали са имуществени или
неимуществени.
Имуществени вреди са претендирани, доказани са по основание и
размер и претенцията е изцяло уважена. Въззивникът не навежда никакви
отменителни доводи относно тази част от решението, поради което съдът
я намира за правилна и следва да я потвърди.
Що се отнася до претенцията за обезщетяване на претърпените
неимуществени вреди - по несъмнен начин са доказани травматични
увреждания – лека телесна повреда, изразяваща се в контузия на дясната
очница с болезнен травматичен оток на тъканите, кръвоизлив под
конюнктивата на дясната очна ябълка, повишено сълзотечение от окото.
Установено е, че това е причинило сравнително кратковременни болки,
5
страдания и неудобства на ищцата, като след приложеното
медикаментозно лечение те са отшумели. Също така съдът счита, че
безусловно е доказано и преживяването на емоционален и душевен
дискомфорт от страна на ищцата – установено е продължило през по-дълъг
период от време, около 7-8 месеца - състояние на страх, неудобство, срам,
съпътстващи ежедневието й, временно променили навиците й и довели до
сериозно, макар и краткотрайно, ограничаване на социалните и служебните
й контакти.
Поради всичко това следва да се осъществи отговорността на
ответника за доказаните по несъмнен начин вреди, описани по-горе.
Неимуществените вреди са по начало без паричен или друг имуществен
еквивалент сами по себе си, законодателят е постановил определянето на
размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на
принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по
вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и
общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера
на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата
продължителност и прогнозите за развитие.
Така, от една страна е налице нарушаване на телесния интегритет и
това по дефиниция е свързано с търпене на болки от накърнената цялост,
които, макар да са с нисък интезитет, причиняват страдание и
дискомфорт. От друга страна е установено и психическо страдание,
свързано с емоционални преживявания, които дават отражение върху
самочувствието, спокойствието и усещането за сигурност на ищцата, и те
също са били сравнително продължителни.
Ето защо, след преценката на релевантните обстоятелства, съдът
намира, че сумата от 5 000 лв. представлява справедлива компенсация, като
обективен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези
причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани. Тъй като
обаче първостепенният съд е присъдил обезщетение от 3 000 лв. и е
отхвърлил иска до пълния предявен размер от 5000 лв., но ищцата не е
обжалвала тази част от решението, в нея то е влязло в сила и въззивният
съд не може да осъществява инстанционен контрол върху нея.
6
Поради това искът е основателен и за размера от 3 000 лв., /като не е
заявявана акцесорна претенция за присъждане на обезщетение за забава в
размер на законовата лихва/ и решението в тази част също е правилно и
следва да се потвърди.
Тук следва да се подчертае, че настоящият състав намира за
неоснователно оплакването на въззивника, че сумата е завишена и не е
адекватна на вредите. В случая трябва да бъде отчетено обстоятелството,
че нанесените телесни увреждания са изключително съсредоточени по
лицето на пострадалата. Човешкият индивид отъждествява себе си с
лицето си и затова посегателството върху него най-силно накърнява
достойнството му и предизвиква чувство на унижение, което непререкаемо
носи наситен негативен заряд и представлява значителна неимуществена
вреда, като силата на физическата болка е безразлична за нея. По начало
всяко прекосяване на личния периметър и нарушаване на телесната
неприкосновеност на човека поражда усещане за беззащитност, но когато е
атакувана лицевата част от тялото, която се свързва с усещането за
автоперсонификация и идентичност, това засяга същността му като
личност, поради което и вредата в този случай има и психологични
измерения, които също следва да бъдат отчетени. Преживявания в тази
насока у ищцата са доказани чрез свидетелските показания.
Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната
жалба не слредва да се уважава, а атакуваните с нея части на решението
следва да се потвърдят.
В необжалваната част решението на СлРС е влязло в сила.
По отношение на разноските, присъдени за първоинстанционното
производство и оплакването за извършената от съда компенсация,
настоящият въззивен състав намира, че макар да е неправилно
извършването на такова прихващане, като краен резултат сумите са
правилно определени и присъдени и това не може да представлява
самостоятелно основание за отмяна на решението, тъй като не са
накърнени имуществените права на страните и не би се постигнал по-
справедлив изход на процеса касателно разноските, ако те бъдат повторно
присъдени по правилата на чл. 78 от ГПК.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
7
инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе
своите, както са направени и заплати на въззиваемата страна такива в
размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 172/27.02.2025г. по
гр.д. № 3567 по описа за 2024г. на СлРС в обжалваните части.
ОСЪЖДА Н. Х. Н. да заплати на Г. Ж. К. направените разноски по
делото за въззивното производство в размер на 600 лв., като дължимите
суми бъдат преведени по сметката, посочена в представеното по делото
удостоверение.
Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска
до 5000 лв.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8