Р Е
Ш Е Н И Е № 1982
гр. Пловдив, 20.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет
и трети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 15200 по
описа за 2018 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу
М.Н.В. ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 500 лв. - главница,
дължима по договор за паричен заем № *****/****** за периода от 12.10.2016 г.
до 08.02.2017 г., по отношение на която на основание чл.7, ал.4 от договора за
кредит е обявена предсрочна изискуемост, считано от 02.11.2016 г.; сумата от 37,29 лева – договорна лихва за периода
от 12.10.2016 г. до 08.02.2017 г., сумата от 215,10 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 12.10.2016 г. до 08.02.2017 г., сумата от 150,48 лв. – неустойка за предсрочна изискуемост, начислена
еднократно на 02.11.2016 г., както и сумата от 71,20 лв. – обезщетение за забава за периода от 03.11.2016 г. до
02.04.2018 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 02.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ ****/****** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ ****/*** г. на ПРС, ** гр. с-в.
В
исковата молба ищецът твърди, че между „Сити кеш” ООД, в качеството на
заемодател и ответникът, в качеството на заемател, бил сключен договор за заем
№ ***** от ******** г. за предоставяне на заемна сума в размер на 500 лв.
Посочва, че с полагането на подпис на договора, заемателят удостоверявал, че е
получил заемната сума в брой от представител на заемодателя, като ответникът
поемал задължението да изплати предоставена сума на погасителни вноски.
Последните се формирали от главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща
разходите на заемодателя по подготовката и обслужването на заема и определена
добавка, съставляваща печалба на заемодателя. Ищецът посочва, че годишният
процент на разходите по договора за заем бил фиксиран и не можело да бъде
променян едностранно от страна на заемодателя. Страните се съгласили, че
размерът на договорната лихва следвало да бъде 37,29 лв., поради което и общата
дължима сума, ведно с главницата възлизала на 537,29 лв. и била платима на 18 равни
седмични вноски, всяка в размер на 29,85 лв., при първоначална погасителна
вноска на 12.10.2016 г. и последна вноска – на 08.02.2017 г. Поддържа, че
заемодателят не изпълнявал в срок задълженията си по договора, поради което на
основание чл.7, ал.4 от договора настъпила автоматична предсрочна изискуемост
на вземанията на кредитора. Съгласно посочената разпоредба заемодателят имал
право да начисли еднократно неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 20
% от дължимата непогасена главница и тя била в размер на 150,48 лв. В договора
била уговорена и неустойка при непредоставяне на обезпечения от страна на
кредитополучателя, която възлизала на 215,10 лв. и била разсрочена на 18
седмични вноски, всяка в размер на 11,95 лв. Общият размер на погасителната
вноска на ответника възлизал на 41,80 лв. Съгласно Общите условия към договора,
в случай на забава от страна на заемополучателя на дължимите вноски, същият
дължал обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва, което било
в размер на 71,20 лв. за периода от 03.11.2016 г. до 02.04.2018 г. Ищецът
твърди, че на ****** г. било подписано Приложение № 1 към договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от дата ******** г. между „Сити кеш” ООД и
ищцовото дружество, по силата на който вземанията на заемодателя по процесния
договор били прехвърлени на ищеца. На длъжника било изпратено уведомление за
извършената цесия, но същото се върнало като непотърсено. За процесните
вземания била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № ***/**** г. на ПРС, ** гр.с., срещу която длъжникът възразил,
поради което и ищецът предявява настоящия иск за установяване на вземанията си
по заповедта. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените
разноски, както в заповедното, така и в исковото производство.
В срока
по чл. 131 ГПК, ответникът М.Н.В., не е депозирал писмен отговор на исковата
молба. В откритото съдебно заседание ответникът признава наличието на
облигационно правоотношение по процесния договор за кредит. Заявява, че при
първа възможност ще започне да изпълнява задълженията си.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № **** по описа за *** г. на
ПРС, ** гр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № ****/***** г. Срещу заповедта в срока по чл. 414, ал.2 ГПК било
подадено възражение и на основание чл. 415, ал.1, т.1 ГПК на ищеца били дадени
указания да предяви иск за установяване на вземанията си. С определение № ****/
**** г. съдът по частното гражданско дело е обезсилил заповедта за изпълнение и
е прекратил производството по делото, тъй като е счел, че заявителят не е
представил доказателства за предявен установителен иск за вземанията си в
законовия едномесечен срок. С определение № ****/***** г., постановено по
възз.ч.гр.д. № **** по описа за **** г. на ПОС, цитираното определение на ПРС е
отменено, като е прието, че искът е предявен в срока по чл.415 ГПК, като е
взето предвид и неговото спиране на основание чл.61, ал.2 ГПК (ред. ДВ бр.86 от
2017 г.). Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № **** по описа за **** г. на ПРС, и предмет на
настоящата искова молба са напълно идентични, поради което и производството по
установителните искове е допустимо.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договор за кредит от заемодателя по силата на приложение № 1 от ****
г. към договор за цесия от **** г., включен между „Сити кеш” АД – гр. София и
ищцовото дружество. Посоченото обстоятелство на прехвърляне на вземането по
процесния договор за кредит се установява от представените по делото писмени
доказателства – договор за прехвърляне на парични задължения от ***** г. и
приложение към него. За да има действие цесията по отношение на длъжника, а и
спрямо третите лица, същата следва да му бъде съобщена надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията за
длъжника надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава
предишния кредитор за извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от
новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче
не означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
задължителната за съдилищата съдебна практика, постановено по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение № ***/**** г. по гр.д. № ****/**** г. на ВКС, ***
г.о. Затова представеното от ищеца уведомително писмо, изходящо от цесионера, в
качеството му на пълномощник на цедента съгласно пълномощно (л.21 от делото) е
годно да уведоми длъжника за извършената цесия. По делото обаче ищцовото
дружество не е представило доказателства това писмо да е достигнало до длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. От значение за уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието
на длъжника на данни за сключения договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна”
на страна в заемното правоотношение.
Няма
пречка обаче длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като приложение
на исковата молба на уведомително писмо за извършената цесия. Съгласно решение
№ 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д. № 2352 по описа
за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, респективно от упълномощения цесионер, макар и като
приложение на исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
Затова следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента,
уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника
с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД.
Ищецът
доказа материалноправната си легитимация като кредитор по договора за заем по
силата на договора за цесия, за който длъжникът е надлежно уведомен.
По иска с правно основание чл.
240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила предсрочна
изискуемост на вземането за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя, на която се позовава ищецът; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че
на ***** г. между ответника и „Сити кеш” АД – гр. София е сключен договор за
паричен заем № **** с предоставена на ответника сума в размер на 500 лв. Заетата сума
следва да се върне на 18 седмични погасителни вноски всяка в размер на 29,85
лв., като датата на първото плащане е 12.10.2016 г., а на последното –
08.02.2017 г. Страните са договорили годишен лихвен процент от 40,08 %, а ГПР –
49,034 %.
Ищецът се позовава на настъпила на
дата 02.11.2016 г. автоматична предсрочна изискуемост на вземането по договора,
предвидена в чл.7, ал.4. Съгласно цитираната клауза страните се съгласяват, че
всички задължения по договора (главница, дължима към момента договорна лихва,
обезщетение за забава и дължими неустойки) стават автоматично предсрочно
изискуеми в случай на забава на плащане на четири седмични погасителни вноски.
Уговорено е, че заемателят декларира, че безусловно се съгласява с описаното,
без да е необходимо заемодателят да го уведомява допълнително и изрично в
случай на настъпване на посочените обстоятелства. От така цитираната уговорка
ищецът извлича правото на кредитодателя (цедент) да обяви кредита за
„автоматично” предсрочно изискуем само с настъпването на обективния факт на
неплащане на 4 седмични погасителни вноски. Така изложените доводи поставят
следните въпроси, които са релевантни за разрешаването на правния спор, а
именно: допустима ли е уговорка за настъпване на автоматична предсрочна
изискуемост и постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложими
ли са при небанкови финансови институции.
По първия поставен въпрос е налице
съдебна практика на ВКС. Съгласно решение № 200/ 18.01.2019 г., постановено по
т.д. № 665 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о. предсрочната изискуемост
на вземането по договор за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, уредена в нормата
на чл.71 ЗЗД, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице
обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за стока за изпълнение на
задължението за връщане на заетата парична сума, като се преобразува от срочен
в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до
длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора
възниква възможността да иска плащането му от длъжника – заемател. Страните по
договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата
на чл.9 ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска
изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявлението на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост да достигне до длъжника.
Такава уговорка за „автоматично” настъпване на предсрочната изискуемост на
вземането по договор за заем не поражда
действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост на
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с неговото едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока,
уговорени в договора или предвидени в закона.
В този смисъл, съдът приема, че
уговорката в чл.7, ал.4 от процесния договор за заем за настъпване на
автоматична предсрочна изискуемост на вноските по договора за заем, без да е
уведомен заемателят за това, не поражда правно действие. Затова е
необходимо длъжникът (ответник) да е уведомен за предсрочната изискуемост на
вземането по договора за заем, като съдът счита, че това уведомяване следва да
е извършено преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, т.е.
постановките на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са приложими не само при
банките, но и при небанковите финансови институции. В този смисъл е налице
съдебна практика на ВКС – решение № 123/ 09.11.2015 г. по т.д. № 2561 по описа
за 2014 г. на ВКС, II т.о. Вземането, предмет на заявлението по чл.410 ГПК (а не само по чл.417 ГПК), следва да
бъде изискуемо към момента на
депозиране на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на
исковото производство, образувано по реда на чл.422 ГПК, тъй като за кредитора
не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.410 ГПК
за твърдяна предсрочна изискуемост на кредита. Още веднъж следва да се
подчертае, че началният момент на изискуемостта на вземането по договор за
потребителски кредит, съдържащ договореност за настъпване на предсрочна
изискуемост при неплащане на определени вноски, не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
кредиторът да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. В случая, по делото не се ангажираха доказателства ищецът да е
уведомил длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на вземането по
процесния договор.
Освен това, следва да се има предвид
и следното: Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява
уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото
не се връчва на длъжника и до произнасяне на съда заповедното производство е
едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също
няма характер на уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита,
защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа
волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на
волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с
връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се
обявява на длъжника. Това уведомяване обаче не може да се вземе предвид като
факт, настъпил в хода на процеса съгласно чл.235, ал.3 ГПК, доколкото от
значение е моментът на връчването, а именно преди подаване на заявлението. Това
уведомяване би могло да се вземе предвид като ново основание за предявяване на
осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. Така
решение № 161/08.02.2016 г., постановено по т.д. № 1153 по описа за 2014 г. на
ВКС, II т.о.
Предвид изложените съображения,
съдът приема, че кредитът не е станал предсрочно изискуем.
Въпреки това, доколкото се установи
по делото наличието на валидно облигационно правоотношение по договор на заем
от 05.10.2016 г., сключен със „Сити кеш” ООД, вземанията по който са валидно
прехвърлени на ищеца, по който падежът на последната вноска е настъпил на дата
08.02.2017 г., то съдът намира, че главният иск за присъждане на главницата
следва да се уважи. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.1 от ТР №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК за
установяване на дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на
чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по договор за
кредит може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране
на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Предвид изложените съображения,
предявеният главен иск за признаване за установена дължимостта на главницата в
размер на 500 лв. е основателен, доколкото падежът на всички вноски по договора
за заем е настъпил на ******* г. Следва да се изтъкне, че уважаването на иска
поради настъпил падеж на вземането, а не поради предсрочна изискуемост не
означава промяна на основанието, доколкото правното основание, на което се
претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно
изискуемата главница, е сключеният договор за заем. Предсрочната изискуемост е
подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за
съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора
да иска изпълнение на вземането. В този смисъл са мотивите на т. 1.1 от ТР №
8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Единствената последица, до която водят мотивите на
съда е разликата в началната дата, от която кредиторът може да претендира
обезщетение за забава, което ще бъде разгледано по-долу.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 500 лв., ответникът
следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
– 02.04.2018 г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Сити кеш” АД по договор за паричен заем № 90197 от 05.10.2016 г.
Съгласно чл.3, т.7 от договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 40,08
%. Видно от договора размерът на възнаградителната лихва възлиза на 37,29 лв.,
която сума се претендира от ищеца. Доколкото както се посочи по-горе, е
настъпил падежът на всички погасителни вноски, които включват както главница,
така и договорна лихва, то искът за признаване за установена дължимостта на
това акцесорно вземането, следва да се уважи.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за
забава в размер на 71,20 лв. за периода от 03.11.2016 г. – датата, следваща
датата на твърдяната да е настъпила предсрочна изискуемост, до 01.04.2018 г. –
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.
Доколкото съдът прие, че кредитът не е обявен надлежно за предсрочно изискуем,
а е станал изцяло изискуем с настъпване на падежа на последната вноска на
08.02.2017 г., то и обезщетение за забава е дължимо от датата, следваща падежа
на задължението, а именно – от 09.02.2017 г.
За установяване на размера на
дължимото обезщетение съдът намира, че не са необходими специални знания, като
на основание чл.162 ГПК размерът на обезщетението за забава в плащането на
главницата за периода от 09.02.2017 г. до 01.04.2018 г. (изчислен посредством
електронен калкулатор www.calculator.bg ) е 57,92
лв. До този размер и за посочения период искът по чл.86, ал.1 ЗЗД ще се уважи,
като за разликата от 57,92 лв. до пълния претендиран размер от 71,20 лв. и за
периода от 03.11.2016 г. до 08.02.2017 г. искът подлежи на отхвърляне.
По исковете с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите предпоставки за
уважаване на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните: 1. валидно поето
задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това задължение или
наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между
страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще
се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините,
водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
В случая, ищецът претендира два
вида неустойки. Едната е уговорена в чл.8 от процесния договор и е за
неизпълнение на предвиденото в чл.6, ал.2 в тридневен срок от сключването му на
задължението за предоставяне на обезпечение или когато предоставеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.9, ал.2, т.1 и т.4 от
общите условия, която е в размер на 215,10 лв. При разпределена с доклада на
съда доказателствена тежест ищецът да докаже наличието на предпоставките за
начисляване на претендираната неустойка, ищцовото дружество не ангажира
доказателства в тази насока. Макар предпоставка за начисляване на неустойката
да е „отрицателен” факт – непредставяне на обезпечение, то именно кредиторът
следва да го установи, доколкото на този факт основава своето искане – чл.154,
ал.1 ГПК. Затова и исковата претенция по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка в
размер на 215,10 лв. за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение е неоснователна.
Искът с правно основание чл. 92 ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата в размер на 215,10 лв. е
неоснователен и на още едно самостоятелно основание. Съгласно задължителните
указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за нищожността на клаузи
за неустойка. В този смисъл е и трайната практика на ВКС - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. №
1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о.,
решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение №
23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I
т.о.,
ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II
т.о.,
ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на чл. 8 от договора
за паричен заем, предвидената по договора неустойка в размер на 215,10 лв.
излиза извън типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата е уговорена с цел да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗЗП, уреждащ максимален
размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗЗП е
нищожна и плащане по нея не се дължи.
По отношение на претенцията за
заплащане на неустойка в размер на 150,48 лв. за предсрочна изискуемост,
уговорена в чл.7, ал.4 от договора, съдът намира същата отново за
неоснователна. Съображенията за това са, че съдът прие, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на вземането по договора за главница, поради което не е
налице и предпоставката за начисляване на този вид неустойка. Освен това за нея
също съдът намира, че излиза от типичните си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
По изложените съображения исковете
с правно основание чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърлят като неоснователни.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски
пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на
държавна такса в размер на 225 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр.
НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност
на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100
лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на
325 лева, като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 198,59 лв. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 75 лева,
като следва да му се присъдят по съразмерност 45,83 лева. Ответникът на
основание чл. 78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част
от исковете, но не е представил доказателства да е сторил такива, поради което
не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Н.В.,
ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.
2, офис 4, сумата от 500 лв. (петстотин лева) -
главница, дължима по договор за паричен заем № *****/ ******., сключен между
„Сити кеш” ООД и М.Н.В., вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД на ******* г. с Приложение № 1 към Договор за
покупко-продажба на вземания (цесия) от ****** г., сключен с ищеца и „Сити кеш”
ООД; сумата от 37,29 лв. (тридесет и
седем лева и двадесет и девет стотинки) – договорна лихва за периода от
12.10.2016 г. до 08.02.2017 г., както и сумата от 57,92 лв. (петдесет и седем лева и деветдесет и две стотинки) –
обезщетение за забава за периода от 09.02.2017
г. до 01.04.2018 г., ведно със законната лихва за
забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда
– 02.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ ****/****** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ ****/*** г. на ПРС, ** гр. с-в., КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявените искове за признаване за установено по отношение на М.Н.В., ЕГН: **********, че дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
иска за заплащане на обезщетение за забава за разликата от уважения размер от 57,92 лв. до пълния предявен размер от
71,20 лв. и за периода от 03.11.2016 г. до 08.02.2017 г.; както и сумата от 215,10 лева – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 12.10.2016 г. до 08.02.2017 г., сумата от
150,48 лв. – неустойка за предсрочна
изискуемост, начислена еднократно на 02.11.2016 г.
ОСЪЖДА
М.Н.В., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК съразмерно с уважаване на исковете на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 198,59 лв. (сто
деветдесет и осем лева и петдесет и девет стотинки), представляващи съдебно
деловодни разноски за исковото производство
и сумата от 45,83 лв. (четиридесет
и пет лева и осемдесет и три стотинки), представляващи съдебно деловодни
разноски за заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Весела Кърпачева
Вярно с оригинала!
Д. К.