РЕШЕНИЕ
гр. София, …………… г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „E” състав, в публичното заседание на седми юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П.
САНТИРОВ
мл. съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 17111 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 490364/18.09.2018
г., постановено по гр. дело № 24614/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 90 състав, изцяло
са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу П.Д.П. положителни установителни
искове предявени по реда на чл. 422, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от сумата от 946,78 лв. – главница,
представляваща незаплатена цена на доставена топлинна енергия за периода м. 01.10.2013
г. – м. 30.04.2016 г., ведно със законната лихва за периода от 14.11.2016 г. до
изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 100,54 лв. за периода 30.11.2013
г. до 24.10.2016 г., сумата от 49,97 лв. – главница представляваща цена на
услугата “дялово разпределение” за периода от 30.11.2013 г. до 24.10.2016 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.11.2016 г. до окончателното изплащане
на вземането, както и мораторна лихва върху дължимата цена за дялово
разпределение за периода 30.11.2013 г. до 24.10.2016 г. в размер на 10,74 лв.,
които вземания са предмет на издадената по ч.гр.д. № 64847/2016 г. по описа на
СРС, Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.11.2016
г.
Ищецът е
обжалвал първоинстанционното решение, като поддържа, че решението е неправилно
и постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправлно и в
противоречие с действителното фактическо и правно положение първоинстанционният
съд е приел, че ответниците не са титуляри на вещни права върху имота. Във
въззивната жалба се поддържа, че лицата, които фактически ползват имота на
основание облигационно отношение, притежават качеството държател, а не
ползвател по смисъла на ЗС. Навеждат се доводи, че е без значение дали
потребителят е обитавал фактически имота или не. Искането към съда е да отмени
обжалваното решение и да уважи предявените искове.
В
законоустановения срок е постъпил отговор от ответника по жалбата П.Д.П., с
който се излагат твърдения за нейната неоснователност. Поддържа се, че
решението на СРС е правилно и законосъобразно. Искането към съда е да остави
без уважение въззивната жалба на ищеца.
Третото лице
помагач не взима становище по въззивната жалба.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
СРС,
90 състав е бил сезиран с кумулативно
обективно съединени установителни искове предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149
ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е установил, че
ответникът има качеството потребител на топлинна енергия за процесния период.
По иска с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск
ищецът трябва да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е.
наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Съгласно
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при
публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за
допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната,
различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно
право върху имота - собственост или вещно право на ползване.
При спор кой е
собственикът на процесния имот, т. е. кой е страна по твърдяното облигационно
правоотношение, респ. кой е купувач по договора за продажба на топлинна енергия
(арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), ищецът е длъжен чрез пълно и главно доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи този правнорелевантен факт, като не
може да се позовава на индиции – напр. на подписани от ответника списъци и прочие
изявления преди или по време на процесния период.
С оглед на
наведеното в отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба възражение
на ответниците, че не са собственици на процесния имот, т. е. че не са
страна по твърдяното облигационно правоотношение, ищецът следва да
установи, че между страните в настоящото съдебно производство е възникнало действително правоотношение по
договор за продажба на топлинна енергия.
В разглеждания случай ищцовото дружество, чиято е доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не е ангажирало доказателства за твърдяното облигационно правоотношение между страните по делото. Не са представени доказателства нито за титулярството в правото на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен писмен договор /молба-декларация за откриване на партида/ между страните. Извод за това не следва и от представените от ищцовото дружество съдебни решения, които касаят друг период, приблизително 10 г. преди исковия период предмет на настоящото производство.
Доводите на въззивника
относно това кой фактически е обитавал имота се явяват неотносими към изводите
на СРС и към настоящия правен спор.
Предвид гореизложеното следва да се
приеме, че не е установено по делото, че ответната
страна има качество на потребител на ТЕ за процесния имот - нито по силата на
закона, по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, § 1, т. 42
ДРЗЕ, нито поради сключен индивидуален договор между страните, поради което
не дължи претендираните суми, а предявените искове за тях следва да се
отхвърлят като неоснователни, тъй като с оглед неоснователността на претенцията
за главница, неоснователен се явява и акцесорният иск за мораторна лихва
по чл.
86 ЗЗД.
Поради
съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на СРС,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
При
този изход на спора на основание чл. 273 ГПК във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени
съдебни разноски пред въззивната инстанция. Процесуалният му представител е направил искане за присъждане на разноски в размер на 300 лв. адвокатско
възнаграждение. Съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012 на
ОСГТК на ВКС, когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да
бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по
делото, като в този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. В приложения договор за правна защита и съдействие от 17.12.2018
г. е уговорено възнаграждение в размер на 300 лв., като е посочено, че същото
е платено изцяло в брой, поради което са
налице предпоставките за присъждане на исканите разноски.
С оглед на цената на
иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по арг. от 280, ал. 3
ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 490364/18.09.2018
г., постановено по гр. дело № 24614/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 90 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК “Т.С.” ЕАД с ЕИК*********да заплати на П.Д.П. с ЕГН ********** сумата от 300 лв. – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на въззивника – „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.