РЕШЕНИЕ
№
гр.
Велинград, 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично
заседание на шестнадесети април през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ
ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при
участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1590, по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 422 ГПК
Образувано е по искова молба, депозирана
от „А1 България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Кукуш, № 1 против
А.А.Т., ЕГН **********, с постоянен адрес
***, с която са предявени искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, и
чл.422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, с които се иска да бъде установено по отношение на
ответника, че последният дължи на ищцовото дружество сумата от общо 121,62 лв., представляваща главница за незаплатена
далекосъобщителна услуга, по договор за далекосъобщителни услуги М4226352 от
14.09.2014 г., съгласно фактура №
*********, за отчетен период от 03.09.2014 г. до 02.10.2014 г. и съгласно
фактура № *********, за отчетен период от 03.10.2014 г. до 02.11.2014 г., ведно
със законна лихва за периода от 07.08.2018 г. до изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за изпълнение от 07.08.2018 г., по гр.д. № 1078, по описа ВРС за 2017г..
Ищцовото
дружество „.А1 България“ ЕАД твърди, че подало заявление за издаване на заповед
за изпълнение, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение от
07.08.2018 г., по гр.д. № 1078, по описа
ВРС за 2017г., като в срока по чл. 414 ГПК ответникът е възразил срещу дължимостта на сумите, поради което е налице
правен интерес от предявяване на настоящия установителен иск. Излага, че между „Мобилтел“ ЕАД с настоящо наименование „ А1 България“ ЕАД и
ответника бил сключен договор за мобилни услуги М4226352 от 14.09.2014 г..
Поддържа се, че ответникът е ползвал мобилни услуги за периода от 03.09.2014 г.
до 02.10.2014 г., за което е издадена фактура № ********* /06.10.2014 година на
стойност 61,26 лева и за периода от
03.10.2014 г. до 02.11.2014 г., за което
е издадена фактура № *********/04.11.2014 г. на стойност 60,36 лева. Предвид
изложеното се моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено
в отношенията между страните, че А.А.Т. дължи на „ А1 България“ ЕАД,
сумата от общо 154,69 лв., от които сумата от 121,62 лв., представляваща главница за незаплатена
далекосъобщителна услуга, по договор за далекосъобщителни услуги М4226352 от
14.09.2014 г., съгласно фактура №
*********, за отчетен период от 03.09.2014 г. до 02.10.2014 г. и съгласно
фактура № *********, за отчетен период от 03.10.2014 г. до 02.11.2014 г., ведно
със законна лихва за периода от 07.08.2018 г. до изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за изпълнение от 07.08.2018 г., по гр.д. № 1078, по описа ВРС за 2017г..
Ангажира доказателства. Претендира разноски.
Ответникът в
срок по чл. 131 ГПК не депозира отговор на исковата молба.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени
събраните по делото доказателства, съгласно чл. 235 ГПК намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
За основателността на
претенцията в тежест на ищеца е да установи, че между страните е налице валидно
облигационно отношение, по договор за
далекосъобщителни услуги М4226352 от 14.09.2014 г., по силата на което е
предоставило на ответника мобилни услуги за периода от 03.09.2014 г. до
02.11.2014 г. на стойност в претендирания размер.
С доклада по делото в открито
съдебно заседание са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата,
включени във фактическия състав на спорното право, които се установяват и от
представените писмени доказателства –
договор за далекосъобщителни услуги от 14.09.2014 г., ОУ към договора, фактура № *********, за отчетен период от 03.09.2014
г. до 02.10.2014 г. и фактура № *********, за отчетен период от 03.10.2014 г.
до 02.11.2014 г..
По делото е приет като писмено
доказателство фискален бон от 11.02.2019 г., от който се установява, че ответникът е
изплатил изцяло претендираната от ищцовото дружество сума, представляваща
главница по фактура № ********* и фактура № *********, след
завеждане на делото.
Предвид изложеното, съдът
намира, че в случая е налице хипотезата на чл. 235, ал. 3 ГПК и извършеното
плащане след подаване на исковата молба, следва да бъде взето предвид като
установен по делото факт, а доколкото е в пълно погашение на съдебно
предявеното вземане за главница по процесните фактури, то предпоставя отхвърляне
изцяло на иска по 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД.
Законната лихва представлява
обезщетение за ищеца от неоснователно забавяне на изпълнението на неговото
парично вземане, която се присъжда като законна последица от основателността на
предявената претенция. Когато основателно претендираното вземане бъде
удовлетворено от ответника чрез плащане в хода на процеса, законната лихва
следва да бъде присъдена в полза на ищеца в случай че ответникът е изпаднал в
забава независимо, че искът ще бъде отхвърлен, тъй като претенцията му поначало
е основателна. По делото се установява, че ответникът е изпаднал в забава още
преди подаване на исковата молба, поради което същият дължи обезщетение за
забава върху главницата от датата на депозиране исковата молба в съда- 07.08.2018 г. (подаване на заявление в съда) до деня, предхождащ плащане, а именно – 10.02.2019 г. (плащането е на 11.02.2019 г.), която към тази дата възлиза
на сума в размер на 18.68 лв. (изчислена по реда на чл. 162 ГПК с помощта на http://nraapp03.nra.bg/web_interest/check_upWS.jsp).
По разноските:
В съответствие със
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход
на делото съдът приема, че ответникът дължи на основание чл. 78, ал. 1 ГПК заплащане на разноските за производството, които ищеца е направил в
пълния установен размер, съгл. представения списък по чл. 80 ГПК или сума в размер на 361.66 лв., представляващи държавна такса и възнаграждение
за един адвокат в заповедното и исковото производство. Действително, след
получаване на препис от исковата молба ответникът е изпълнил признатото
задължение по отношение на главницата, но в случая хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК не е налице, тъй като с първоначалния отказ да плати вземането на ищеца на
падежа в дължимия размер ответникът е станал повод за образуване на съдебното
производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А1 България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.
Кукуш, № 1 против А.А.Т., ЕГН **********,***, искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД,
и чл.422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, с които се иска да бъде установено по отношение
на ответника, че последният дължи на ищцовото дружество сумата от общо 121,62 лв.,
представляваща главница за незаплатена далекосъобщителна услуга, по договор за
далекосъобщителни услуги М4226352 от 14.09.2014 г., съгласно фактура № *********, за отчетен период от 03.09.2014
г. до 02.10.2014 г. и съгласно фактура № *********, за отчетен период от 03.10.2014
г. до 02.11.2014 г., ведно със законна лихва за периода от 07.08.2018 г. до
изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение от
07.08.2018 г., по гр.д. № 1078, по описа
ВРС за 2017г., като погасени чрез плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА А.А.Т., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ на
А1 България“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. Кукуш, № 1 сума в размер на 18.68 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 121,62 лв., за периода от 07.08.2018 г. до 10.02.2019 г., а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК и сумата от 361.66 лева, представляваща сторените от ищцовото
дружество разноски в заповедното и исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН
СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА