РЕШЕНИЕ
гр. София, ……….. 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав,
в публичното заседание на четвърти октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Адриана Атанасова в.гр.дело № 2121 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 518528 от 29.10.2018 г., постановено по гр. дело № 26106/2018г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, частично са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу И.П.Т., кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 20,60 лв., представляваща неплатена главница за дялово разпределение за периода м.09.2014 г. – м.04.2016г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 03.10.2017 г. до окончателното плащане, за които суми по ч. гр. дело № 70024/2017 г. по описа на СРС, 145 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като са отхвърлени исковете за главница за неплатена топлинна енергия за периода от м.05.2013г. –м. 04.2015г. за сумата от 1614,14 лв.; иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за неплатена топлинна енергия за периода от 16.11.2014 г. до 27.09.2017 г. за сумата от 464,52 лв., иска главница за дялово разпределение за разликата над уважения размер от 20,60 лв. до пълния предявен размер от 77,87 лв., както и иска за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за услуга за дялово разпределение за периода от 16.11.2014г. до 27.09.2017г. за сумата от 20,28 лв. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, ГПК сумата от 105,81 лв., представляващи разноски в производство по ч.гр.д. № 70024/2017г. по описа на СРС, 145 състав, както и сумата от 1,99 лв. – представляваща разноски в исковото производство, съразмерно на уважените искове, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 445,70 лв., представляваща разноски в исковото производство и 128,66 лв. – разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 70024/2017г. на СРС, 145с-в., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението в частта, с която предявените искове са били
частично уважени не е обжалвано от ответника и е влязло в законна сила.
Срещу така постановеното решение, в частта, с която
предявените искове са били отхвърлени, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД, чрез пълномощника си – юрисконсулт А.Т., с надлежно учредена
представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният съд е
отхвърлил изцяло предявените искове, като е приел, че дължимите суми са
погасени по давност на основание чл. 111 от ЗЗД с оглед на направеното
възражение на ответната страна за погасяване на предявените искове по давност и
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
03.10.2017г.. Счита, че вземанията по общата фактура за периода м.05.2014г. до
м.05.2015г. не са погасени по давност. Вземанията за посочения период са
обективирани в обща фактура № **********/31.09.2014г., като се сочи, че същите стават изискуеми
едва м.10.2014г. и от този момент започва да тече давностния срок. Излага
съображения, че съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014г., в сила от
12.03.2014г., е посочено, че след отчитаме на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура
за потребено количество топлинна енергия за отчетния период . Сочи още, че
съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ до
изравняване на отчетния период клиентите не заплащат обезщетения за забава, а
такова се начислява едва след това в размер на законната лихва върху общата
фактура. Твърди, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК
дължимите суми не са погасени по давност. Излага съображения, че по отношение
на претендираната сума за дялово разпределение е приложима петгодишната погасителна давност съгласно
чл. 110 ЗЗД, тъй като вземането не е периодично плащане съгласно чл. 111, б.
„в”. ЗЗД. По изложените съображения моли съда да отмени решението в обжалваната
част и уважи изцяло предявените искове като присъди и направените по делото
разноски.
Въззиваемият – И.П.Т., чрез полномощника му – адв. Р. А., с надлежно
учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал
отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените
съображения. Претендира и разноски.
Третото лице помагач на ищеца - „Т.с.“ ЕООД не е подал отговор на въззивната жалба и не
изразява становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е потребител
на топлинна енергия за битови нужди в качеството на собственик на топлоснабден
имот – апартамент № 3, находящ се в гр. София, общ. „********* с аб. № 207448,
като му дължи следните суми: сумата от 1614,14 лв. - главница, представляваща
стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013г. – м.04.2015г.,
обективирана в общи фактури с № **********/30.09.2014г., №
**********/31.08.2015г., ведно със законната лихва за периода от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й заплащане; 464,52 лв.
– обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 16.11.2014г. до 27.09.2017г. ; 77,87 лв. – такса
за дялово разпределение за периода м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със
законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по л. 410 ГПК
до окончателното й заплащане, както и 20,28 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 16.1.2014г. до 27.09.2017г. Във връзка с подадено на 03.10.2017 г.
заявление, по ч.гр.д. № 70024 г. по описа на СРС, 145 състав, е постановена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по
чл.414 ГПК ответникът са депозирал възражение. Ищецът претендира установяване
на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и
сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва
предявените искове по основание и размер по подробно изложени съображения.
Поддържа недопустимост на предявения иск за главница за топлинна енергия за
периода м.05.2014г.-м. 04.2015г. , като суми за които не е подадено възражение
по чл. 414 ГПК по ч.гр.д. № 70024/2017г. по описа на СРС, 145 състав. Позовава
се на изтекла погасителна давност по отношение на претенциите на ищеца за
главница, такса за дялово разпределение и лихва за забава за периоди преди
м.09.2014г. Поддържа
недължимост на таксата за дялово разпределение, доколкото същата следва да бъде
заплатена на дружеството за дялово разпределение, а не на ищеца, поради което
исковата молба в тази част твърди да е недопустима. Твърди, че не е получил
покана за заплащане на таксата за дялово разпределение, поради което не е
изпаднал в забава за същото. Моли съда да отхвърли предявените искове, като му
присъди сторените по делото разноски.
На 03.10.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.П.Т. за сумата от 4845,49 лв. –
главница, както и 1020,23 лв. – мораторна лихва за периода 16.11.2014 г. –
27.09.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г.,
както и дължима сума за реално потребена енергия, отразена в общи фактури № **********/30.09.2014г.,
№ **********/31.07.2015г. и № **********/31.07.2016г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, общ. „*********, ап.3 с аб. № 207448. Посочено е, че
дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 4747, 22 лв. –
главница, 999,95 лв. – лихва за забава, а за дялово разпределение: 98,27 лв. -
главница и 20,28 лв. – лихва за забава.
С разпореждане от 23.10.2017 г. по ч. гр. д. № 70024/2017 г. на СРС, 145 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с
което е признал частично задължението за главница до размера на 3 133,08 лв. за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016г. , задължението за мораторна лихва до размера
на 535,43 лв. за периода м.05.2014 г. – 30.04.2016г. и задължението за такса
дялово разпределение до размера 10,20 лв. за периода 05.2014г.-04.2015г. и до
размера 10,20 лв. за периода 05.2015г. до 04.2016г., като оспорва остатъка от
главницата в размер на 1614, 14 лв. (разлика между пълния предявен размер от 4845,49
лв. и признатия размер от 3133,08 лв.), от мораторната лихва в размер на 464,52
лв. (разлика между пълния предявен размер от 999,95 лв. и признатия размер от 535,43
лв.) сумата за извършено дялово разпределение за периода погасен по давност,
както и сумата, претендирана като мораторна лихва върху главниците за дялово
разпределение за всички периоди, тъй като липсва покана за плащането на тези
суми. Позовава се на изтекла погасителна давност.
В неоспорената част заповедта за изпълнение е влязла в сила и с
разпореждане от 21.03.2018 г. на СРС е издаден изпълнителен лист за признатите
суми.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на
делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на оспорената част от
вземанията си – за сумата от сумата от 1614,14 лв. - главница, представляваща
стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2013г. –
м.04.2015г., обективирана в общи фактури с № **********/30.09.2014г., №
**********/31.08.2015г., ведно със законната лихва за периода от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й заплащане; 464,52 лв.
– обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 16.11.2014г. до 27.09.2017г. ; 77,87 лв. – такса
за дялово разпределение за периода м.05.2013г. до м.04.2016г., ведно със
законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по л. 410 ГПК
до окончателното й заплащане, както и 20,28 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение за
периода от 16.1.2014г. до 27.09.2017г. Доколкото в исковата молба ищецът се
позовава на горепосочените фактури, които се отнасят за периода от м.05.2013 г.
– м.04.2016г., следва да се приеме, че претендираните суми са за пълните
периоди, посочени в заявлението.
По делото са представени и приети писмени
доказателства – Протокол от 10.03.1980г. по гр.д. № 2920/1980 г. по описа на
СРС, ГК-44 състав и Протокол от проведено Общо събрание на ЕС от 02.10.2001г.,
находяща се на ул. „Бурел”, 42, 44, на
което е взето решение за сключване на договор с „Т.с.“ ЕООД за извършване на
индивидуално измерване на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода, взето с гласовете на посочените в
протокола собственици, между които е посочено името на ответника и същият се е
подписал, се установява ответникът да е собственик на описания в исковата молба
топлоснабден имот.
На 17.10.2000 г. е сключен договор № 1093 между „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост с адрес: в гр. София, ул. „Бурел“ 40,42,44, по силата на който
дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране
и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя
на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната
топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД
за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД – възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото са представени и общи фактури с № **********/30.09.2014г., №
**********/31.08.2015г., № **********/31.07.2016г.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по
чл. 259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка
въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл. 415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се
установи със сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от
2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за
битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна
енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
От представените по делото писмени доказателства, обсъдени по – горе, се
установи, че ответникът И.П.Т. е собственик на процесния имот. По делото не са ангажирани
доказателства, от които да се установи промяна на собствеността на процесния
апартамент, поради което следва да се направи извод, че същият е собственик на
недвижимия имот през процесния период.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между
главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за
продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г., и Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответникът не твърди и не установява да е упражнил това право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи
условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на
ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия.
По изложените съображения се налага извода, че за исковия период между ответника и „Т.С.“ ЕАД е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на
собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В края
на всеки отчетен период са изготвени две изравнителни сметки за процесния
период, като съобразно резултатите от тях се установява, че реално доставеното до имота
на ответника количество топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2014
г., възлиза на 1539,78 лв., а за периода м.05.2014-м.04.2015г. възлиза на
2108,55лв., или общо за целия период 3648,33 лв. След съобразяване с
направеното от ответника признание по ч.гр.д. № 70024/2017г. за сумата от
2017,15 лв., представляваща част от задължението по изравнителната сметка за
периода м.05.2014-м.04.2015г., и доколкото същото не е предмет на разглеждане
по делото, то същата следва да бъде приспадната от гореустановената сума. С
оглед на гореизложеното действително потребената сума за топлинна енергия за
процесния период, предмет на настоящото производство, възлиза на 1631,18 лв. По
делото не се твърди, а и не се доказва плащане на процесните суми, поради което
главното задължение за топлинна енергия за периода от м.05.2013г. до
м.04.2015г. възлиза на посочения по-горе размер от 1631,18 лв. Ищецът
претендира дължимостта на сумата от 1614,14 лв., поради което с оглед
диспозитивното начало в граждански процес, съдът намира, че главното задължение
на ответника за топлинна енергия за периода от м.05.2013г. до м.04.2015г. е в
размер на 1614,14 лв.
Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът
намира следното:
Както в заявлението, така и в исковата молба ищецът поддържа, че
претендираната главница включва стойността на доставената топлинна енергия през
исковия период и дялово разпределение за същия период. Ето защо това вземане е
част от спорния предмет и е включено в претендираната от ищеца главница.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на
топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл. 61 и сл. от
Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от
клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение,
извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба №
16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на
топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от
клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на
тази наредба и приложението към нея.
В чл.36 от Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат
цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите
търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина
на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора от 01.11.2007 г.,
сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД, страните са договорили заплащане от „Т.С.“
ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е
цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година. Представен е и договор от 17.10.2000 г., сключен между
етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово разпределение, с който страните са договорили отчитането на показанията
на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за отопление,
водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и изготвянето на
обща и индивидуални сметки.
Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител
на вземане за стойността на извършваната услуга дялово разпределение. Неговият
размер за исковия период м.05.2013 г. – м.04.2016г. е в размер на 77, 87
лв., съобразно обективираните суми в представените по делото общи фактури
за процесния период.
По
изложените съображения възззивният съд счита, че общият размер на дължимата
главница възлиза на 1692, 01 лв. – сборът на стойността на реално потребената
топлинна енергия в размер на 1614,14 лв. и стойността на дяловото разпределение в размер на
77, 87 лв.
От страна на ответника своевременно е въведено възражение за изтекла
погасителна давност, което е част от спорния предмет.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК,
вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111,
б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност.
Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и
услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен
правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо
от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Според Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София от 2008 г., вземането за заплащане на доставена топлоенергия става изискуемо след изтичане на 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а според Общите условия от 2014 г. – след изтичане на 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.10.2017г., на основание чл.422, ал.1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 03.10.2017г., каквото в случая се явява вземането на ищеца за главница за доставена топлоенергия за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.08.2014г. С оглед направеното възражение от ответника за изтекла погасителна давност за периода преди м.09.2014г. за сумата за такси за извършената услуга дялово разпределение, погасена по давност е сумата от 57,17 лв., като дължимата сума от ответника за такса за услугата дялово разпределение е в размер на 20,60 лв. Предвид гореизложеното неоснователно се явява възражението на въззиваемата страна, че по отношение на претендираната сума за дялово разпределение следва да се приложи петгодишната давност.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че изискуемостта на задължението по обща
фактура № **********/31.09.2014г. е настъпила едва м.10.2014 г., предвид
посочения срок за плащане в самата фактура, тъй като релевантен в случая е
периодът на потребление на топлинната енергия, а не датата на издаване на
фактурата и посочения в последната срок за плащане. Издаването на общата
фактура и изравнителната сметка не установява нововъзникнало задължение на
клиента на топлинна енергия, а съставлява способ за определяне окончателния
размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо се налага извода, че исковата претенция на ищеца
за главница за доставена топлоенергия е неоснователна и недоказана и следва да
се отхвърли изцяло като погасена по давност. Задължението на
ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи обезщетение в
размер на законната лихва, съгласно нормата на чл.86 ЗЗД. Основателността на иска за заплащане на обезщетение за
забава предполага установяване на наличието на главен дълг, изпадане на
длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
По отношение на цената за
услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на
потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след
покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са ангажирани от ищеца
доказателства за отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от
дата, предхождаща датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК и касаеща процесния период, поради което акцесорната
претенция в тази част се явява неоснователна.
Въззивникът обжалва решението на първоинстанционния
съд и относно изцяло отхвърлените суми за обезщетение за забава за периода от 16.11.2014г. до
27.09.2017г.. Доколкото във въззивната жалба обаче не са наведени доводи във
връзка с гореизложеното, въззивният съд не следва да се произнася по отношение
на претенцията за мораторна лихва, като първоинстанционното решение следва да
се потвърди в тази му част. /по аргумент на чл. 269, изр. 2 ГПК/.
Така мотивиран, въззивният съд
намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за
периода м.05.2013г. – м. 08.2014 г., като е уважил претенцията само за
заплащане на задълженията за такса за извършената услуга дялово разпределение за
топлинна енергия за периода м.10.2014 г. – м.04.2016 г.
Тъй като СРС е достигнал до
същите фактически и правни изводи обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските по производството:
В полза на ответника по жалбата
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят направените разноски за
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителството в производството
пред СГС в размер на 380,93 лв. /с оглед направеното възражения от страна на
ищеца за прекомерност на адвокатското възражение съобразно молба от
04.10.2019г./.
С оглед на цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 518528 от 29.10.2018 г., постановено по
гр. дело № 26106/2018 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:*** Б да заплати на И.П.Т. с
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 380,93
лв., представляваща възнаграждение за извършено процесуалното
представителството в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Т.с.“
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: