Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260215
гр. Несебър, 05.10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая
Деянова, като разгледа гр.
д. № 1216 по описа
на Районен съд Несебър за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От ищеца от „И.П.К.“ ЕООД срещу
ответника И. Т. са предявени искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за присъждане на следните суми: 1408,20 лв. – такса за поддръжка и управление
на комплекс „П.Б.“ за 2018г., 1408,20 лв. – такса за поддръжка и управление на
комплекс „П.Б.“ за 2019г., дължими по Договор за поддръжка и управление на
комплекса от 30.04.2009г., сключен между И. Т. и „В.Г.“ ООД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца с Договор за заместване в права и задължения от
03.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане. Претендира се И. Т. да бъде осъден
да заплати сумата от 427,93 лв. – законна лихва върху главницата за 2018г. за
периода 01.01.2018г. – 29.12.2020г., както и 285,16
лв. - лихва върху главницата за 2019г. за периода 01.01.2019г.
– 29.12.2020г. Ищецът сочи, че ответникът е собственик на студио № ***,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор ********, с адрес в Несебър,
комплекс „П.Б.“, ул. ******** Твърди, че на 30.04.2009г. между И. Т. и „В.Г.“
ООД се сключил Договор за поддръжка и управление на комплекс „П.Б.“, в който се
намира притежавания от ответника апартамент. Излага, че дружеството следвало да
изпълнява срещу годишно възнаграждение от 720 евро с включен ДДС следните
дейности: поддръжка, организационно, техническо и административно управление на
общите части и съоръжения в комплекса. Навежда, че по силата на чл. 2.2Б от
договора таксата следвало да се заплаща за всяка следваща година до 31 декември
на предходната. Твърди, че ответникът не е заплатил таксите за 2018г. и 2019г.
до съответните дати – 31.12.2017г. и 31.12.2018г. Излага, че с Договор за
заместване в права и задължения от 03.05.2018г. „В.Г.“ ООД прехвърлило на „И.П.К.“
ЕООД всички свои права и задължения по договора. Сочи, че за сключването на
договора ответникът бил изрично уведомен от двете дружества – на предоставен от
него e-mail. Твърди, че „И.П.К.“ ЕООД изпълнило задълженията
си по договора. С тези доводи моли предявените искове да бъдат уважени.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от
ответника, чрез особения му представител, е подаден отговор на исковата молба,
с който претенциите се оспорват като неоснователни. Сочи се, че няма
доказателства услугата да е предоставяна. Навежда се, че няма данни ответникът
да е бил некоректен платец. Развиват се съображения в тази насока. Обръща се
внимание, че не е ясно дали са издавани фактури. От съда се иска да отхвърли
претенциите.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По предявения иск
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В
доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка –
Договор за поддръжка и управление на комплекса от 30.04.2009г., сключен между И.
Т. и „В.Г.“ ООД, както и, че с Договор за заместване в права и задължения от
03.05.2018г. „В.Г.“ ООД прехвърлило на „И.П.К.“ ЕООД всички свои права и
задължения по договора, по който ищецът е престирал –
изпълнил задълженията си за 2018г. и 2019г., а за ответника, в качеството му на
собственик на апартамент № *, е възникнало задължение за заплащане на
претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на претенцията си и
изискуемостта й. Следва да докаже, че ответника е уведомен за Договор за
заместване в права и задължения от 03.05.2018г.
Ищецът основава претенцията
си на договор за поддръжка и управление на комплекс „П.Б.” от 30.04.2009г., сключен между „В.Г.“ ООД и ответникът Т. (на л. 9 –
л. 15 от делото). Между страните не е спорно,
че такъв договор е сключен,
както и, че Т. е придобил собствеността
върху студио № ***, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ********, находящо се в гр. Несебър, ********(последният факт се
установява и от приложения на л. 6 – л. 8 от делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот № ***, том VI, рег. № ***, дело № *** от 30.04.2008г. на нотариус
Стоян Ангелов). С договора „В.Г.“ ООД се задължило срещу възнаграждение да поддържа и извършва организационно, техническо
и административно управление на общите части на
комплекс „П.Б.“, представляващ сграда с идентификатор
51500.502.447.4 (чл. 1 от договора). В чл. 1, точки от 1.1 до 1.5 от договора
било уговорено, че управлението на посочения комплекс включва организация на
вътрешния ред в отделните сгради и общите части на комплекса, оказване на
всякакво съдействие и помощ на собствениците с цел тяхното спокойно и
безпроблемно използване на собствеността си и комплекса като цяло, техническа
поддръжка на общото оборудване, инсталации и планове или други части на
сградата, както и съоръженията в поземления имот (плувен басейн, зелени площи,
паркинг), осигуряване на охрана на комплекса, организиране на почистване и
санитарно-хигиенна поддръжка на общите части и всички сгради на комплекса и
организиране и управление на платените услуги в комплекса. В чл. 2 от договора
било уговорено, че собственикът се задължава да заплаща годишна такса за
покриване на разходите в размер на 600 евро (без ДДС) и 720 евро с ДДС за
първата календарна година на предаване на владението, както и по 600 евро (без
ДДС) и 720 евро с ДДС за следващите две календарни години. Според чл. 2.1 от
договора таксата следвало да се заплаща предходната година като предплата за
следващата. В чл. 2.2Б бил определен падеж за плащане на таксите – за всяка
следваща календарна година до 31.12. на предходната година. С чл. 5.3 от
договора собственикът дал право на управителя да възлага дейностите, посочени в
договора, на трето лице, което да ги извършва според правилата на договора. Съгласно
чл. 5.5 договорът не е обвързан със срок.
На 03.05.2018г.
между „В.Г.“ ООД и ищецът „И.П.К.“ ЕООД бил сключен договор за заместване в
права и задължения (на л. 16 – л. 19 от делото), ведно с приложение № 1 към
него (на л. 20 – л. 29 от делото). С този договор страните постигнали съгласие,
че „В.Г.“ ООД има качеството „управител/изпълнител“ по договори за управление и
поддръжка на общите части и съоръжения в комплекс „*****“. От това дружество на ищеца били прехвърлени всички
права и задължения по всички действащи договори за управление. Страните се
съгласили, че прехвърлянето на правата представлява цесия по смисъла на чл. 99
и сл. от ЗЗД и включва вземането за всички неизплатени към датата на подписване
на договора такси, разходи, неустойки и лихви. Съгласили се, че прехвърлянето
на задълженията представлява заместване в дълг по чл. 102 от ЗЗД. От „В.Г.“ ООД
било поето задължение да уведоми всички собственици, описани в приложение № 1
(сред които и ответникът като собственик на ап. 16 в блок 4А), за прехвърлените
права и задължения. В тази връзка от „В.Г.“ ООД било изготвено уведомление (на
л. 33 от делото) до всички собственици, връчено на особения представител на
ответника с връчване на исковата молба и приложенията към нея. Уведомление било
изготвено и от ищеца (на л. 30 – л. 32 от делото), упълномощен от „В.Г.“ ООД да
уведомява собственици (с пълномощно на л. 34 от делото), също връчено на
ответника с исковата молба и приложенията към нея.
Първият спорен
по делото въпрос е какъв е характерът на цитираните по-горе договори и
представляват ли те годно основание, позволяващо на ищеца да претендира
посочените в исковата молба суми. Съдът намира, че не съществува пречка при
спазване на принципите за свобода на договаряне, отделните собственици да
сключват договори за поддръжка и управление на целия комплекс, които договори
не се влияят от правилата на ЗУЕС. В подобна насока е и практиката на ВКС –
напр. Определение № 37 от 20.01.2021г. по т.д. № 606/2020г. по описа на I търг. отделение на ВКС, в което е
прието, че няма забрана за
етажните собственици да сключват договори
относно финансиране управлението на общи части, когато
жилищния комплекс не е от затворен
тип, а е налице обикновена ЕС, доколкото с такава правна сделка
не се създават
други, непосочени в закона органи на
ЕС и не се създават права за трети лица,
извън посочените в чл. 12 ал. 1 от ЗУЕС. Наред с това процесният
договор не се изчерпва само с уговорки относно управлението на общите части. Същият
има комплексен характер, като в него са включени елементи на договор за поръчка
(организация на вътрешния ред, организиране и управление на платените услуги) и
на договор за изработка (техническа поддръжка, осигуряване на охрана на
комплекса, организиране на почистване и санитарно-хигиенна поддръжка).
Посочените задължения на изпълнителя по договора са насочени както към общите
части, така и към други съоръжения в имота – басейн, зелени площи, паркинг.
Както е прието и в цитираното определение на ВКС посредством всеки от тези договори не
се реализира забранен от закона
резултат. Договореното общо възнаграждение инкорпорира както възнаграждение за различните услуги, така и предварително определените разходи за изпълнение на
възложената поръчка. В случая ответникът, в унисон със свободата на договаряне, е процедирал
именно по-горния начин и е сключил с „В.Г.“ ООД договор за управление и
поддръжка на комплекса. Както се посочи става въпрос за управлението и
поддръжката на целия комплекс, а не само на общите части в сградата, обитавана
от ответника или в поземления имот, в който е разположена тази сграда. След
като става въпрос за цялостен общ комплекс, не съществува пречка отношенията,
свързани с поддържането и управлението му, да бъдат уредени с посочения
договор.
С оглед горното
съдът намира, че цитираният договор представлява годна облигационна връзка,
като при извършена служебна проверка по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ГПК не се
констатират неравноправни клаузи. Това важи и за клаузата на чл. 5.3 от договора,
тъй като неравноправност би била налице само ако се даде възможност на търговеца или доставчика
без съгласието на потребителя да прехвърли правата
и задълженията си по договора, когато
това може да доведе до
намаляване на гаранциите за потребителя. Гаранциите на потребителя не са намалени с прехвърляне на правата и
задълженията по договора, тъй като в чл. 5.3 от него се предвижда изрично, че
третото лице следва да извършва дейностите именно по правилата на договора.
Следователно за потребителя остават всички гаранции по договора и в отношенията
му с третото лице, на което са прехвърлени задължения по договора. С оглед
изложеното съдът констатира, че в договора от 30.04.2009г. не се установяват
неравноправни клаузи и същият представлява валидна връзка, която е обвързала
ответника и „В.Г.“ ООД.
На следващо
място видно от договора от 03.05.2018г. „В.Г.“ ООД е прехвърлило на ищеца както
всички свои права, така и всички свои задължения по договорите за поддръжка и
управление на комплекс „П.“, в това число и по договора с ответника. В чл. 1,
ал. 2 от договора изрично е предвидено, че в частта за прехвърляне на правата
става въпрос за договор за цесия. Както се посочи към исковата молба са
изготвени уведомления за цесията, които са връчени на особения представител на
ответника. При тези данни съдът намира, че са доказани елементите от
фактическия състав на претендираната от ищеца цесия. На първо място следва да
се има предвид, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цедента
(кредитора на ответника) да уведоми ответника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
Наред с това към исковата молба е приложено и изрично уведомление от цедента („В.Г.“ ООД). Ето защо не е имало пречка
уведомлението за цесия да бъде връчено в хода на процеса. В практиката на ВКС е
прието, че уведомяването в хода на процеса за настъпилата цесия следва да бъде
отчитано от съда като факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от
24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. по описа на II търг. отделение. Наред с това според настоящия съдебен
състав няма пречка уведомяването да бъде осъществено и на особен представител
на ответника. Това е така, тъй като по арг. от чл.
47, ал. 6 ГПК всички книжа, предназначени за ответника по делото, се връчват на
особен представител. Такова връчване се счита за надлежно и с осъществяването
му настъпват всички последици, свързани с него (Решение № 198 от 18.01.2019г.
по търг. дело № 193/2018г. по описа на I търг. отделение на ВКС). Т.е. връчването на уведомлението
за цесия от ищеца (упълномощен да връчва съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД) на
надлежен представител на ответника (назначен в хода на процеса) представлява
уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което
следва да бъде отчетено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Налага се
извод, че възраженията на ответника във връзка с уведомяването на цесия са
неоснователни.
В останалата си
част договорът от 03.05.2018г. представлява договор за заместване в дълг –
ищецът по настоящото дело е приел задълженията на „В.Г.“ ООД по договор за
поддръжка и управление от 03.06.2019г. В трайната съдебна практика на
върховната инстанция (напр. Решение № 49 от 20.06.2012г. по т.д. № 16/2011г. на
II търг. отделение на ВКС и Решение №
5 от 30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС) е възприето разбирането, че е
допустимо прехвърляне не
само на вземания
и на права по договор чрез
цесия, но също и прехвърляне на правоотношение, при което се
съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг. Изричното съгласие на кредитора по смисъла на чл. 102, ал. 1 от ЗЗД е
дадено от страна на ответника с включването в договора на клаузата по чл. 5.3
от него, според която тя дава съгласие дейностите по договора (задълженията на
изпълнителя) да бъдат възложени на трето лице, което да ги извършва според
правилата на договора. Както е прието в цитираното Решение № 5 от 30.04.2019г.
по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС не е необходимо одобрението на кредитора да бъде
обективирано в акт в определена форма. Поради тази причина съдът приема
съгласяването с клаузата на чл. 5.3 от договора за достатъчно. Нещо повече –
както се посочи договорът от 30.04.2009г. включва в себе си елементи на договор
за поръчка и договор за изработка. В случая договорът е сключен с търговец –
юридическо лице, поради което очевидно не е сключен единствено с оглед
личността на изпълнителя, поради което не съществува пречка (по арг. от чл. 269, ал. 1 от ЗЗД и чл. 283, ал. 2 от ЗЗД)
задълженията по договора да бъдат прехвърлени на трето лице, особено след като
такава клауза е предвидена в него. С връчване на исковата молба ответникът е
уведомен както за цесията, така и за заместването в дълг, поради което са
изпълнени и специфични изисквания на чл. 283, ал. 3 от ЗЗД относно договора в
частта му, имаща характер на договор за поръчка.
При горните
изводи, съдът намира, че не е било необходимо изрично подписване на анекс, с
участието на ответника, за прехвърляне на задълженията на изпълнителя по
договора на трето лице. Наред с това прехвърляне на правоотношението е
извършено със съгласие на всички страни и при спазване на специфичните правила
за това. Макар и по не особено прецизен начин в договора от 30.04.2009г. е
посочено, че собственикът на имот се задължавала да заплаща по 600 евро без ДДС
на година – до 31.12 на предходната година. Вярно е, че в чл. 2 от договора са
предвидени плащания за три календарни години, но от тълкуване на действителната
воля на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, която се извежда от всички клаузи
в договора, може да се направи извод, че става въпрос за периодично задължение,
дължимо за всяка година от действието на договора. Този извод произтича от
нормата на чл. 2.2 Б от договора, в която е предвидено, че таксата се дължи за
„всяка“ година, а клаузата на чл. 5.5 от договора е в насока, че същият не е
обвързан със срок. След като е налице безсрочен договор, в който е уговорено
ежегодно заплащане на такси, то следва да се приеме, че действителната воля на
страните е била да се заплаща такса за всяка от календарните години и
посоченото в чл. 2 от договора представлява непрецизна формулировка, която е
прецизирана с останалите цитираните договорни клаузи. С договора от 03.05.2018г.
на ищеца по делото са прехвърлени всички права и задължения по договорите (вкл.
и относно вземането за по 600 евро без ДДС на година – 720 евро с ДДС), поради
което престацията е ясно определена.
Всички горни
изводи на съда са намерили отражение и в практиката на въззивната
инстанция, като по сходен казус с Решение № III-9 от 22.03.2021г. по в.гр.д. № 2777/2020г. по описа на
Окръжен съд Бургас е прието, че договорите за поддръжка и управление и
заместване в права и задължения за процесния комплекс са валидни и са годно
основание за претендиране от страна на ищеца на съответните суми.
При всичко
изложено до тук и с оглед възражението на ответника за неизпълнение на
задълженията по договора от страна на ищеца и „В.Г.“ ООД на ищеца е указано да
докаже, че е престирал – изпълнил задълженията
си за 2018г. и 2019г. (в такава насока
е и практиката на ВКС – Решение № 233 от 02.12.2015г. по гр.д. № 2036/2015г. по
описа на III гр. о. на ВКС).
Във връзка с
твърденията на ищеца за изпълнение на договора от него са ангажирани писмени доказателства
(на л. 83 – чл. 157 от делото). От 5 бр. трудови договори, ведно с длъжностни
характеристики към тях (на л. 115 – л. 124 от делото) се установява, че на
02.05.2018г. ищецът назначил работници на длъжността „пазач“. На 08.05.2018г. е
сключен договор № 200 с „*****“ ООД с предмет охранителни услуги за съоръжения,
изградени в поземлен имот с идентификатор 51500.502.447 (на л. *** – чл. 107 от
делото). От „ЕВН“ са издавани фактури за потребена
електрическа енергия в периода 2018г. – 2019г. с получатели на доставката „В.Г.“
ООД и „И.П.К.“ ЕООД (на л. 141 – л. 153 от делото). Видно е, че на 08.02.2018г.
и 23.05.2019г. били подписани споразумения между „В.Г.“ ООД и „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД (на л. 137 – л. 139 от делото). Представения са и
доказателства за плащания към водния оператор (на л. 126 – л. 136 от делото). От
2 бр. договори за търговско представителство (на л. 154 – л. 157 от делото) се
установява, че и ищецът, и „В.Г.“ ООД оправомощили „*****“
ЕООД да ги представлява във връзка с поддръжката в комплекса. В тази връзка от
издадени фактури и платежни документи на името на „*****“ ЕООД (на л. 83 – л.
114 от делото) се установява, че в процесния период дружеството извършвало
разнородни разходи, насочени към поддръжката на комплекса.
Анализът на
цитираните по-горе доказателства налага извод, че в периода 2018г. – 2019г. е
доказано осигуряване на охрана в комплекса от страна както на „В.Г.“ ООД, така
и на ищеца. Сключвани са договори, осигурено е видеонаблюдение. Организирано е
и почистване (с назначаване на служители на съответните длъжности). Налице са
данни за техническа поддръжка на комплекса и сключване на различни съглашения с
операторите на електроенергия и водоснабдяване. Както е прието и в цитираното
вече Решение № III-9 от 22.03.2021г. по в.гр.д. № 2777/2020г. по описа на Окръжен съд Бургас
посоченият обем от доказателства е достатъчен, за да се приеме, че в комплекса
е осъществявана поддръжка от „В.Г.“ ООД и ищеца. По делото са събрани множество
доказателства, от които се установява, че ищецът и „В.Г.“ ООД са изпълнявали
задълженията си в периода 2018г. – 2019г. Тук е моментът да се отбележи, че
ищецът има право да претендира такси за цялата 2018г., въпреки сключването на
договора за заместване в права и задължения на 03.05.2018г., тъй като с него са
прехвърлени всички налични към момента задължения на собствениците, вкл.
неплатените към датата на подписване на договора (чл. 1, ал. 2 от договора).
Т.е. задължението за 2018г., възникнало към 31.12.2017г. е прехвърлено по
силата на договора за цесия, а това за 2019г., възникнало на 31.12.2018г., се
основава на заместването в дълг. Изводът е, че и за двете години сумите се
дължат изцяло от ответника. Този извод не се променя и от сочената в отговора
на исковата молба липса на фактура, издадена за плащане от ответника за
процесния период. В случая основание на вземането са цитираните договори,
поради което издаването на фактурата би имало значение единствено за отчетност
на ищеца, но не и към възникване на задълженията на ответника.
В заключение
следва да се посочи, че дори и да е налице неизпълнение на даден договор, в
законодателството са предвидени различни начини за защита на другата страна –
чл. 79 ЗЗД, чл. 80 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, чл. 87 ЗЗД, чл. 90 ЗЗД, чл. 265 ЗЗД и др.
Не е предвидена обаче възможност страната, която има парично задължение по
договора да се освободи автоматично от заплащането му поради неизпълнение на
задълженията на другата страна. Както се посочи – предвидени са разнообразни
възможности за действие от изправната страна, които обаче предполагат
доказването на съответните фактически състави и на предприемане на съответните
действия от нея. В настоящия случай не се твърди ответникът да е предприел
действия по реализиране на правата си, поради което няма основание да се
приеме, че не дължи плащане по договорите само на основание твърденията, че
ищецът не изпълнява.
От всичко
изложено до тук може да се направи извод, че за ответника е възникнало
задължение да заплати на ищеца задълженията си по договора за 2018г. и 2019г.,
като съответно за първия период задължението е възникнало на 31.12.2017г., а за
втория – на 31.12.2018г. Ето защо падежът за заплащане на задълженията е
настъпил и от този момент нататък вземането е станало изискуемо. Съдът намира,
че по делото се доказа и размерът на вземането, а именно 720 евро за всеки от
периодите, с левова равностойност от 1408,20 лв. Ето защо исковете за главница
са изцяло основателни и следва да бъдат уважени до предявения размер. Не се
доказа ответникът да е заплатил сумите (което е било в негова доказателствена
тежест), поради което възраженията за липса на данни за некоректен платец са
неоснователни.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да наличието на главен дълг и изпадането на ответника в
забава за периодите 01.01.2018г. – 29.12.2020г. и 01.01.2019г. – 29.12.2020г. Както се установи главният дълг е възникнал и падежът за заплащане на
задълженията на ответника е изрично
уговорен по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и е настъпил
на 31.12.2017г. за таксата за 2018г. и на
31.12.2018г. за таксата за 2019г. Ето
защо за заплащането им ответникът е изпаднал в забава от
01.01.2018г. и 01.01.2019г. Следователно за периода 01.01.2018г.
– 29.12.2020г. той дължи заплащането
на лихва за забава в размер на 427,93 лв., а за
периода 01.01.2019г. – 29.12.2019г. – лихва за забава в размер на 285,16 лв., поради което
и искът за лихва е изцяло основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на делото и
направеното искане на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 1062,66 лв., от които 162,66 лв. за платена държавна такса, 500
лв. – платено адвокатско възнаграждение и 400 лв. – платено възнаграждение за
особен представител на ответника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА И. Т., роден на ***г., гражданин на Украйна, с постоянен адрес ***, к-с
П.Б., бл. *****. ***, БУЛСТАТ: *****, да заплати на „И.П.К.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 79, ал.
1 ЗЗД сумата от 2816,40 лв.,
представляваща сбор от 1408,20 лв. – такса за поддръжка и управление на
комплекс „П.Б.“ за 2018г. и 1408,20 лв. – такса за поддръжка и управление на
комплекс „П.Б.“ за 2019г., дължими по Договор за поддръжка и управление на
комплекса от 30.04.2009г., сключен между И. Т. и „В.Г.“ ООД, правата и
задълженията по който са прехвърлени на „И.П.К.“ ЕООД с Договор за заместване в
права и задължения от 03.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 29.12.2020г., до окончателното изплащане,
на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата
от 713,09 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.01.2018г. – 29.12.2019г., от които 427,93
лв. – лихва върху главницата за 2018г. за периода
01.01.2018г. – 29.12.2020г. и 285,16
лв. - лихва върху главницата за 2019г. за периода
01.01.2019г. – 29.12.2020г., а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1062,66 лв.,
представляваща направени по делото разноски, от които 162,66 лв. за платена
държавна такса, 500 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 400 лв. – платено
възнаграждение за особен представител на ответника.
БАНКОВА СМЕТКА, ***ми:
„*****“ ЕАД, IBAN: ***, BIC: ***, титуляр: адв. Д.П.К..
Решението може да бъде обжалвано
пред Бургаски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: