№ 1987
гр. София, 22.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500152 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца ХР. Н. Й. срещу решение от 14.10.2021 г.
по гр.д. №9386/2021 г. на Софийския районен съд, 51 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „Т.С.“ АД отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 ал.1 ГПК за сумата от 861,98 лв. – стойност на топлинна енергия за
периода от 01.09.2010 г. до 30.04.2012 г. и 102,19 лв. – лихва за периода 31.10.2010 г. –
19.11.2012 г., за които вземания е издаден изпълнителен лист от 14.12.2015 г. по ч.гр.д.
№25239/2012 г. по описа на Софийски районен съд, 86 състав, като ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно.
Намира, че образуването на изпълнително дело и изпращането на запор, наложен върху
несеквестируем доход, не прекъсват давността. Счита, че изпълнителното производство е
следвало да бъде спряно, доколкото имуществото на длъжника е несеквестируемо. Ето защо
излага, че всички последващи действия са били незаконосъобразни. Твърди, че липсват
молби на взискателя, в които да е изискано принудителното изпълнение да бъде насочено
към конкретно имущество на длъжника. Предвид изложеното жалбоподателят моли съда да
отмени обжалваното съдебно решение и да уважи предявения установителен иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
1
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, поради
което настоящият въззивен съдебен състав препраща на основание чл.272 ГПК към
мотивите на първоинстанционния съд, като в допълнение излага и следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
2
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно
значение за давността. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е извършил или е отказал да го извърши, като във всички
случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.
На 14.12.2015 г. е издаден изпълнителен лист по гр.д. №817/2011 г. по описа на СРС,
86 състав, въз основа на който на 07.10.2016 г. е образувано изп.д. №20169190401052 по
описа на ЧСИ С.А..
Със запорно съобщение от 12.12.2016 г. ЧСИ С.А. е наложила запор върху банковата
сметка на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД. С молба от 24.02.2017 г. длъжникът е поискала да
бъде вдигнат запора върху процесната банкова сметка, доколкото сумите в нея са
несеквестируеми и на 24.02.2017 г. процесният запор е вдигнат за постъпващите парични
суми за майчинство и за еднократна социална помощ.
На 16.01.2017 г. съдебният изпълнител е наложил възбрана на 1/2 ид.ч. от собствен
на длъжника недвижим имот, представляващ апартамент №3 в жилищна сграда – бл.****, в
гр. София, жк. „Свобода“.
На 01.10.2019 г. взискателят по изп. дело е депозирал пред съдебния изпълнител
молба да бъде направена справка за банкови сметки на длъжника в НАП с оглед налагане на
запор на банкови сметки и да бъде насрочен опис на движими вещи.
С разпореждане от 02.04.2020 г. ЧСИ С.А. е постановила отказ по направеното
искане за предприемане на действия по принудително изпълнение от 01.10.2019 г. и е
прекратила процесното изп. дело на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Реакцията на съдебния изпълнител на молбата на взискателя е ирелевантна за
течението на срока, тъй като законът свързва погасяването на вземанията с бездействие на
кредитора-взискател, а не на съдебния изпълнител. Последният изпълнява публични
функции и взискателят не може пряко да влияе върху момента, в който изпълнителят ще
реагира на неговото искане. Именно поради това относими са единствено действията на
кредитора-взискател, а не на съдебния изпълнител. Бездействието на взискателя води до
погасяване на вземането, което правило има за цел да гарантира, че ще могат процесуално
да се реализират в рамките на изпълнителния процес само тези права, при които кредиторът
не е изгубил интерес, което в случая не се установява.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. В случая вземанията по изпълнителния лист
са установени с влязло в сила съдебно решение на СГС на 02.09.2015 г.
Поради изложеното от мотивите на ТР №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че искането да
бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, настоящият съдебен
състав намира, че с депозирането на 01.10.2019 г. на молба за насрочване на опис на
движими вещи давностният срок е прекъснат, след което е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок. Същият не е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене във
въззивната инстанция.
Неоснователни са доводите на жалбоподателят за настъпило спиране на
изпълнителното производство на основание наличие на несеквестируемо имущество. Не е
налице нито една от законовите хипотези, изброени в чл.432 ГПК. Следва да се има предвид,
че спирането не настъпва автоматично по силата на закона, а само с акт на съда или
съдебния изпълнител в зависимост от основанието и при установяване на осъществяването
на съответните правно релевантни факти.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че по отношение на
процесните вземания не е изтекла петгодишната погасителна давност, като за погасяването
и по давност е ирелевантно дали са били налице предпоставките за прекратяване на
изпълнителното производство по чл.433 т.5 и т.8 ГПК.
При тези данни съдът намира въззивната жалба за неоснователна, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
3
Воден от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20198259 от 14.10.2021 г., постановено по гр.д.
№9386/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 51 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4