Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………20.11.2019 година……………..Град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………дванадесет
и втори октомври...………….……..…..……..Година 2019
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Димитрова...…………………….………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 1147…по описа за………….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание – по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за сумата от 300,00 лв., представляваща неплатена главница по договор за потребителски
кредит № **********/18.09.2017 г., за сумата от 65,20 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 21.10.2017 г. – 20.08.2018 г. и за
сумата от 330,33 лв. по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от 18.09.2017 г. до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 27.07.2018 г. е подал заявление
по чл. 410 ГПК в Старозагорски районен съд за издаване на заповед за изпълнение
в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД срещу ответника М.Г.М.. Въз основа на подаденото
заявление било образувано ч.гр.д № 3793/2018 г. по описа на Старозагорски
районен съд и издадена заповед за изпълнение № 2075/30.07.2018 г., която била
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. В изпълнение на указанията на
съда ищецът предявил настоящите установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК.
Ищецът твърди, че на 18.09.2017 г. между него и
ответника М.М. бил сключен Договор за потребителски кредит № ********** при
следните параметри: сума за изплащане на заема: 300 лв.; Срок на кредита: 11
месеца; Размер на месечна погасителна вноска: 33,20 лв.; падеж на вноската:
20-ти ден от месеца; Годишен процент на разходите (ГПР %): 49,88 %; Годишен
лихвен процент: 41,17 %; Лихвен процент на ден: 0,11 %; възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги: 330,33 лева; размер на вноска по закупен пакет от
допълнителни услуги: 30,03 лева, като общото задължение по кредита и по пакета
от допълнителни услуги възлиза на сумата в общ размер: 695,53 лева, общ размер
на вноска: 63,23 лева, дата на погасяване: 20-ти ден от месеца.
Ищецът сочи, че договорът бил подписан при Общи
условия /ОУ/, които били неразделна част от договора, предадени били на клиента
и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема. На
19.09.2017 г. ищецът превел на ответника парична сума в размер на 300 лв. по
посочената от него банкова сметка.
***, че длъжникът не изпълнявал поетите договорни
задължения след изпадането му в забава и съгласно уговореното и прието от
страните в Общите условия към Договора за револвиращ заем, ДПК бил прекратен от
страна на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД на 03.01.2018 г., за което същият бил
уведомен на 09.01.2018 г. с уведомително писмо. Съгласно уговореното в ОУ при
прекратяването на ДПК клиентът дължал остатъчните и непогасени вноски по
погасителен план, включващи и възнаграждение при закупен пакет от допълнителни
услуги, лихви за забава и такси.
Ищецът сочи, че към настоящия момент няма нито едно
плащане от страна на длъжника по заема.
Ищецът изяснява, че от общата претендирана в исковата
молба сума от 695,53 лв. - главницата
е в размер на 300,00 лв., договорната
лихва е в размер на 65,20 лв. за периода 21.10.2017 г. – 20.08.2018 г. и цената на пакета допълнителни услуги е
в размер на 330,33 лв. /така молба л. 87-89 от делото/.
Моли съда да признае за установено, че ответникът
дължи на ищеца съществуването на вземане по договор за потребителски кредит №
*********/18.09.2017 г. за сума в общ размер на 695,53 лв. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от особения представител на ответника, като се заема
позиция за неоснователност на иска. Признава, че ответникът сключил договор за
потребителски кредит с ищцовото дружество. В представеният като доказателство
формуляр - искане за отпускане на потребителски кредит обаче бил посочен адрес
за кореспонденция: с.Калитиново, общ.Стара Загора. В договора бил посочен
същият адрес, като настоящ адрес на ответника. В исковата молба бил посочен
постоянния му адрес, където той не живеел. Затова се сочи, че договорът бил
прекратен едностранно от ищеца на 03.01.2018г., без ответника в качеството на
кредитополучател да е уведомен. Сочи се също така, че ищецът не представил
доказателства, от които да се установи, ответникът да е получил уведомително
писмо - известие от 09.01.2018г. за прекратяване на договора и поради това
сключеният договор за потребителски кредит между страните не бил прекратен и
същият недължал изискуемата сума.
С оглед на изложеното, моли съда да постанови решение
с което да отхвърли предявените искове като неоснователни.
В съдебни заседания, ищецът, редовно призован, не се
явява и не се представлява. Депозира молби, с които заявява, че поддържа
исковата молба и няма възражения по доклада, като в изпълнение на указания на
съда дадени в определение 23.08.2019 г. по реда на чл. 143 и чл. 145 ГПК уточнява,
че от общата претендирана в
исковата молба сума от 695,53 лв. - главницата е в размер на 300,00 лв.,
договорната лихва е в размер на 65,20 лв. за периода 21.10.2017 г. – 20.08.2018
г. и цената на пакета допълнителни услуги е в размер на 330,33 лв. /така молба
л. 87-89 от делото/. Моли съда да
уважи предявените искове и да му присъди направените разноски.
В съдебното заседание особеният
представител на ответниците адв. Е.Н. заема становище за неоснователност на
исковете.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК са обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия
състав на спорното право - че страните са били в договорни отношения по договор
за потребителски кредит сключен на 18.09.2017 г., че в изпълнение на договора
ищецът е превел на ответника сумата от 300,00 лв., което се установява и от платежно нареждане /л. 42 от делото/. Потребителят
се е задължил да върне предоставената сума на кредитора, при условията,
посочени в договора и Общите условия към него съгласно погасителен план на единадесет
месечни вноски.
Съгласно представения по делото договор за потребителски
паричен кредит № **********/18.09.2017 г., сключен между „Профи кредит“ ЕООД и ответника,
ведно с приложените към него Общи условия на кредитора, страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 300,00 лв., с начин на усвояване – превод по
сметка на клиента и начин на връщане: 11 месечни вноски, всяка от които по
33,20 лв., /първата с падеж 20.10.2017 г./ с краен срок на погасяване –
20.08.2018 г. От същия договор се установява, че дължимата възнаградителна
лихва е в размер на 65,20 лв.
По делото е представен и споразумение за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги от дата 18.09.2017 г., с което страните по него
/ищеца и ответника/, са се съгласили срещу предоставянето на услуги от ищеца
посочени от т. 1 до т. 5 в споразумението ответникът да дължи сума в размер на
330,33 лв.
От приложеното ч.гр.д. № 3793/2018 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Профи
кредит“ ЕООД срещу М.Г.М. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: сумата от
695,53 лв., представляваща главница по договор
за потребителски кредит № **********/18.09.2017 г.; сумата от 30,00 лв. такса за извънсъдебно събиране на
вземането и сумата от 5,80 лв. - обезщетение за забава за периода от 21.10.2017
г. до 03.01.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
27.07.2018 г. до окончателно плащане на вземането, Тъй като длъжникът не бил
открит на известните адреси, съобщението до него е било приложено по делото, на
основание чл. 47, ал. 5 и ал. 6 ГПК и съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и в
изпълнение на дадените от заповедния съд указания, заявителят е предявил
настоящия иск за установяване единствено на вземането по заповедта за главница
в размер на 695,53 лв., като в
исковата молба изрично е посочено, че ищецът не претендира 5,80 лв. -
обезщетение за забава за периода от 21.10.2017 г. до 03.01.2018 г. и 30,00 лв.
такса за извънсъдебно събиране на вземането.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск в
производството, по който ищецът цели да установи, че ответникът му дължи
парична сума по договор за потребителски кредит № *********/18.09.2017 г., въз
основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като длъжникът е уведомен за
издадената заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
„Профи кредит“ ЕООД представлява финансова институции
по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Уважаването на иска е обусловено от наличието на
следните предпоставки: 1/ наличието на валидно облигационно отношение, породено
от договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът има качеството на
кредитодател, а ответникът - на кредитополучател; 2/ реалното предоставяне от
кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като главница по
договора; 3/ настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя, касаещо
връщане на главницата, и 4/ неизпълнение на това задължение.
Както се посочи по-горе безспорно е между страните, че
между ищеца и ответника М.М. е налице облигационна връзка, възникнала по силата
на сключен между тях договор за потребителски кредит № *********/18.09.2017 г.,
и общи условия към него, по силата на които ищецът, като кредитор, се е
задължил да предостави на ответника, като потребител, кредит в размер на 300,00
лева, със срок на кредита – 11 месеца, а кредитополучателят е поел задължение
да погаси кредита до 20.08.2018 г. /така погасителен план, л. 40 от делото/.
Също е безспорно, че на 19.09.2017 г. ищецът е предоставил на ответника сумата
от 300,00 лв. /така и платежно нареждане от 19.09.2017 г., л. 42 от делото/. Ищецът
изпълнил точно и в срок задълженията си по договора. От представените Общи
условията на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за потребителски кредит е
видно, че ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 6.1, като не е
погасил нито една месечна вноска, поради което на основание 12.3 от визираните
ОУ ищецът обявил целият кредит за предсрочно изискуем. Следователно страните по
делото са обвързани от договор за потребителски кредит № **********/18.09.2017
г. В тежест на ответника е да докаже
погасяване на насрещното си задължение. По делото не са представени
доказателства за това, респ. не е доказан фактът на изпълнение, поради което
съдът приема, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 300,00 лв. -
неизплатена главница, т.е. за ответника М.М. е възникнало задължение, по силата
на така сключения договор, да погаси предоставения му потребителски кредит в
срока и при условията, посочени в договор за предоставяне на кредит от
разстояние № **********/18.09.2017 г., но само по отношение на сумата от 300,00
лв., която му е била реално отпусната от ищеца по делото.
Установи се по делото, че от обективна страна са налице
условията за предсрочна изискуемост на кредита по чл. точка 12. 3 от Общите
условия на кредитодателя, съгласно която в случай, че кредитополучателят
просрочи една месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, настъпва
автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо кредитодателят да изпраща на длъжника
уведомление, покана, предизвестие или други. Не са установени обаче условията
за настъпването на предсрочната изискуемост от субективна страна – по делото не
са представени доказателства, че кредиторът е обявил на длъжниците, че е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем.
Както е посочено в решение № 200/18.01.2019 г. на ВКС по
т.д. № 665/2018 г., I т.о. предсрочната изискуемост на вземането по договор за
заем за потребление по чл. 240 ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД,
представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което
се упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението следва да достигне до
насрещната страна и поражда действие, ако са били налице обективните
предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в
закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за
връщането на заетата парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен.
От момента на достигане на волеизявлението на кредитора до длъжника целият или
неплатеният остатък от заема е изискуем и за кредитора възниква възможност да
иска плащането му от длъжника-заемател. Страните по договора за заем за
потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл. 9 ЗЗД
договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на
задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения срок и предпоставките
за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да уговорят, че
при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият заем
става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за
обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“
настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем не
поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната изискуемост
на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно
волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при
наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока,
уговорените в договора или предвидените в закона. Следователно независимо дали в договора има уговорка,
че при неплащане на определен брой вноски или други обстоятелства, това не
поражда действие, освен ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление е достигнало
до длъжника.
Настоящият съд, като взе предвид съображенията
изложени в цитираното решение на ВКС, които напълно споделя, намира, че тъй
като кредиторът не установи, че преди подаване на заявлението за издаване на
заповед по чл. 410 ГПК е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем като е обявил на длъжниците предсрочната изискуемост, претенциите му
за събиране на парични суми по кредита в резултат на настъпила предсрочна
изискуемост са неоснователни.
Съдът обаче е длъжен да съобрази решението си с
приетото по т. 2 от ТР № 8/ 02.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/ 2017 г. на
ОСГТК, съгласно което: Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК. 2. Разграничението на вноските с настъпил и
ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е
условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението.
Следвайки приетото по задължителното за настоящия съд
тълкувателно решение, независимо от извода, че предсрочната изискуемост не е
надлежно обявена на длъжника, което е пречка за уважаване на исковете на това
основание, настоящият съд следва да уважи предявените искове за вноските с настъпил
към настоящия момент падеж /така и решение № 7/19.05.2017 г. на ВКС по гр. д. №
60053/16 г., І т.о., решение № 180/31.07.2017 г. на ВКС по т. д. 1357/16 г.,
решение № 103/07.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 851/16 г., І т. о., решение №
208/09.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 394/17 г., І т.о./.
Съобразявайки приложения по делото погасителен план
настоящият съд констатира, че към
момента е настъпил падежа на всички, включително и на последната
погасителна вноска предвидена за плащане на 20.08.2018 г. Ето защо и предявеният в настоящото производство иск
се явява основателен до размера на падежиралите незаплатени вноски за главница
– на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, /така както е
разяснено и в т. 9 ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, като в настоящия случай
са падежирали всички незаплатени вноски по договора за кредит, тъй като
последната от тях е била с дата на погасяване – 20.08.2018 г.
Останалите две претендирани суми по посочения договор за потребителски кредит № **********/18.09.2017 г., а именно за
договорна лихва в размер на 65,20 лв. за периода на договора и за
възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
от 18.09.2017 г. са недължими от ответника
поради следните съображения:
Ответникът има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е
всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 3000 лева в полза на ответника като физическо
лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014
г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I
г.о. на ВКС/. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.
143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този
смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат
критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на клауза в
договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:
1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства
на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя.
1/ По отношение на претендираната договорна лихва в
размер на 65,20 лв. съдът намира, че от доказателствата по делото се
установи, че в процесния договор за потребителски кредит №
**********/18.09.2017 г., за отпуснат на ответника заем от 300,00 лева и срок
на погасяване 11 месеца е договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора
в размер на 41,17 % от стойността на заема, лихвения процент на ден е 0.11.
Лихвата по договора е възнаградителна за ползване на дадената парична сума. Договорената
между страните годишна лихва в размер 41,17 % надхвърля значително размера на
законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2017 г. и 10
пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна. Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 49,87 %,
също обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор
нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на ответника. В този
смисъл заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41,17% годишно, което е
близо до 50%, противоречи на добрите нрави. В процесния договор уговорените размери на фиксиран
годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/
многократно и значително надвишават трикратния размер на законната лихва. По
делото не се установява, не се и твърди наличие на обстоятелства, които да
дават основание за очакване на завишен размер на вреди за заемодателя от
неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер неколкократно над законната значително надхвърля
размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по
договора услуга /предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните/,
следва да се приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрагентите. В тези случаи се дължи само законната
лихва. Уговореният ГПР по договора надвишава над 4 пъти размера на най-високата
законна лихва, действала за периода на договора, както и уговореният годишен
лихвен процент от 41,17% надвишава над 4 пъти този размер на законната лихва. Поради
това неоснователна се явява претенцията на ищеца за договорна лихва в размер на
65,20 лв. /така изцяло решение № 503/06.11.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.гр.д. № 1364/2019 г., както и решение № 899/28.10.2019 г. на Бургаски
окръжен съд по в.гр.д. № 1157/2019 г., решение № 896/28.10.2019 г. на Бургаски
окръжен съд по в. гр. д. № 1185/2019 г. постановени
по дела на същия ищец и при абсолютно
същите параметри на договорната лихва/. Същото е прието и в
решение № 338/06.11.2019 г. на Врачански окръжен
съд по в.гр.д. № 479/2019 г,. решение №
144/13.05.2019 г. на Врачански окръжен съд по в. гр. д. № 138/2019 г., решение
№ 247/25.07.2019 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 348/2019 г. като са
изложени и допълнителни аргументи, които се споделят от настоящия съд - в
настоящия кредит уговорения лихвен процент е 41,17%. и надхвърля с над 4 пъти
законната, която е приета за периода на действие на договора, което
представлява нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърлят драстично
трикратния размер на законната лихва. Освен
това в договора кредиторът – настоящ ищец се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР и
годишното му оскъпяване. Липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в
него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,89 %. Следва да се посочи
още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по-горе в случая остават неизвестни. Не става ясно какво се включва
в общите разходи за потребителя /настоящи или бъдещи/, доколкото в
погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по споразумение за
допълнителни услуги.
Ето защо
клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 41, 17% и лихвен
процент на ден в размер на 0.11% накърняват договорното равноправие между
страните, противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни на
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Нищожните уговорки нямат правно
действие.
2/ По отношение на споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги от 18.09.2017 г. следва да се посочи, че то
не може да бъде възприето като отделен договор от договора за кредит дори и
само поради обстоятелството, че възнаградителното задължение по този договор е
изрично включено в параметрите на договора за кредит при формиране на дължимата
от длъжниците по него сума - погасителната вноска по договора за кредит, освен
главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този допълнителен
пакет услуги /така решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д.
№ 1192/2019 г./. От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК
предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на договора
за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в
споразумението, се изразяват в: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Въпросът, който се поставя, е дали посочените „допълнителни
услуги“ представляват действия по усвояването и управление на кредита, за които
кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по
общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК/,
или пък тези услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му
и тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на
кредита. При извършването на тази преценка трябва да се изследва съдържанието
на дължимото поведение от страна на кредитора, без съдът да кредитира
безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, което гласи:
„Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване
на кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е
задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването
му при предлаганите условия“.
Анализът на съдържанието на описаните в споразумението
и т. 15 от общите условия „услуги“ налага категоричния извод, че те касаят
именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на
сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни парични
средства/ и управлението /по отношение на възможността за отлагане или
намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на падежната дата/ на
кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно споразумение,
обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен акт, не
променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира отделно
възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а,
ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на споразумението
– чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение
не за конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от
настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му „възможности“,
които така или иначе той има по силата на самия закон. На „възможността“
длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в споразумението
„услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на кредитора. Клауза,
която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля, е
неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
С това споразумение на практика длъжника е поел
задължение за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното
задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В
противоречие с изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от
допълнителни услуги не е формирана цена за всяка от услугите по отделно,
заплащането на възнаграждението от потребителя е предвидено като предварително,
а не за реално предоставени услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на
добросъвестност и справедливост при договарянето, които изискват заплащане на
такса при реалното ползване на определена услуга. Изводът, който се налага е,
че услуга, за която да се дължи такса не е предоставяна, липсва конкретно поето
задължение в този смисъл от страна на кредитора. По делото няма данни
ответникът да се е възползвал от тази допълнителна услуга. Следва да се приеме,
че тази клауза е нищожна поради липса на основание и съгласие на страните. Ако
въобще става дума за предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то
те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия
договор за кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Договорено е предварително заплащане на
възнаграждението от потребителя, т.е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето“ на изброените услуги, както е посочено и в самото споразумение
и без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя.
Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е. да не бъдат
предоставени, но това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или
намаляване на цената на този пакет услуги и оттам следва извод, че така
уговорени клаузите поставят изпълнението на задължението на търговеца в
зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля и
поради това са неравноправни съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда
задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на
закона, като правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на
договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една или
повече погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй
като на практика излиза, че потребителят, заплаща правото си да договоря с
кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя
не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на кредитора.
Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не
при хипотетично ползване на такава /така решение
№ 963/08.11.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1180/2019 г., решение
№ 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1192/2019 г., решение №
511/08.11.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1172/2019 г., решение № 503/06.11.2019
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1364/2019 г., решение №499/06.11.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1339/2019 г., решение № 475/29.10.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1247/2019 г., решение № 477/29.10.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1248/2019 г., решение
№ 399/06.11.2019 г. на Пернишки окръжен съд по в.гр.д. № 522/2019 г., решение №
166/23.07.2019 г. на Ловешки окръжен съд по в.гр.д. № 202/2019 г., решение № 161/29.10.2019 г. на Търговищки окръжен съд
по в. гр.д. № 263/2019 г., решение № 376/17.10.2019
г. на Хасковски окръжен съд по в.гр.д. № 470/2019 г., решение № 387/30.10.2019 г. на Пернишки окръжен съд по
в. гр.д. № 414/2019 г., решение № 385/29.10.2019
г. на Пернишки окръжен съд по в. гр. д. № 436/2019 г., решение № 258/12.07.2019 г. на Пернишки окръжен съд по
в.гр.д. № 306/2019 г., решение № 247/25.07.2019
г. на Врачански окръжен съд по в. гр. д. № 348/2019 г., решение № 144/13.05.2019
г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 138/2019 г., решение № 395/10.05.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 157/2019 г., решение № 53/20.02.2019
г. на Кюстендилски окръжен съд по в.гр.д. № 367/2018 г., решение № 381/08.05.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 287/2019 г., решение № 431/18.10.2019 г. на Плевенски окръжен съд по
в.гр.д. № 702/2019 г., решение № 869/11.10.2019
г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. № 962/2019 г., решение № 875/14.10.2019 г. на Варненски окръжен съд
по в.т.д. № 1200/2019 г., решение № 843/04.10.2019
г. на Варненски окръжен съд по в. т. д. № 922/2019 г., решение № 546/19.07.2019 г. на Сливенски окръжен съд
по в. гр. д. № 289/2019 г., решение №
148/25.04.2019 г. на Пазарджишки окръжен съд по в. гр. д. № 180/2019 г.,
решение № 841/04.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. № 1055/2019 г.
решение № 871/11.10.2019 г. на Варненски окръжен
съд по в.т.д. № 1188/2019 г., решение № 84/30.04.2019 г. на Русенски окръжен
съд по в. т. д. № 77/2019 г., решение №
173/17.07.2019 г. на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 194/2019 г., решение № 158/16.04.2019 г. на Плевенски окръжен съд
по в.гр.д. № 100/2019 г., с които е прогласена нищожност на споразумение за
предоставяне на пакет допълнителни услуги на същия ищец по напълно идентични
договори/.
Отделно от
всичко изложено в предходния абзац следва да се подчертае, че по настоящото
дело размерът на възнаграждението по пакета допълнителни услуги /330,33 лв./
надхвърля с тридесет лева размера на главницата по договора за кредит /300,00
лв./ и само това е достатъчно основание да се прогласи нищожността на това
споразумение, чието съществуване не отговаря нито на буквата на закона, нито на
добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че
претендираната сума от 330,33 лв., представляваща възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги, също не се дължи от ответника.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит
се явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само
на чистата стойност на кредита в размер до размера на усвоената главница. При
това положение съдът намира, че предявения иск следва да се уважи, като се
признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от 300,00
лв. – главница, представляваща задължение по договор за потребителски кредит № **********/18.09.2017
г., ведно със законната лихва, считано от 27.07.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
При този изход на делото, с оглед задължителното
тълкуване на закона, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Предвид изхода по настоящия спор и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, основателна се явява претенцията на ищеца за присъждане на
направените по делото съдебни разноски за държавна такса, възнаграждение за
особени представител и юрисконсултско възнаграждение за исковото производство в
размер на 183,31 лв. и за юрисконсултско възнаграждение и държавна такса в
заповедното производство в размер на 30,76 лв., които следва да бъдат възложени
в тежест на ответника съразмерно уважената част от иска. Искането за редуциране
на възнаграждението на особения представител и неговото възстановяване направено
от ищеца е неоснователно, тъй като съдът е преценил вече веднъж фактическата и
правна сложност на делото определяйки сумата от 300,00 лв. и няма основания
тази преценка да бъде преразгледана. Освен това редуцирането с ½ на
определеното възнаграждение е една правна възможност посочена като изключение в
разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, но не задължение за съда. В случай, че
определената от съда сума от 300,00 лв. възнаграждение за особения представител
е била висока за ищеца съобразно материалния интерес на делото и неговата
фактическа и правна сложност същият е можел да не я заплати.
Доколкото по делото не са претендирани и не са
представяни доказателства за направени такива от назначения особен
представител, разноски не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иска с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415 ГПК, че М.Г.М., ЕГН: ********** и адрес: ***
дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“, № 49, бл. 53Е, вх. „В“, сумата от 300,00 лв. /триста лева/ – главница,
представляваща задължение по договор за потребителски кредит №
**********/18.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.07.2018 г.
до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 2075/30.07.2018 г. по гр. д. № 3793/2018 г.
по описа на Старозагорски районен съд, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище: гр. София, бул. „България“ № 49, бл.
53Е, вх. В срещу М.Г.М., ЕГН: **********
и адрес: ***, иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК – за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи сумата над 300,00 лв. /триста лева/ до 695,53
лв. /шестстотин деветдесет и пет лева и петдесет и три стотинки/ главница
по договор за потребителски кредит №
**********/18.09.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.07.2018 г.
до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
2075/30.07.2018 г. по гр. д. № 3793/2018 г. по описа на Старозагорски районен
съд като неоснователен.
ОСЪЖДА М.Г.М., ЕГН: ********** и адрес: *** да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *********, седалище: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. „В“, сума
в размер на 183,31 лв. /сто осемдесет и три лева и тридесет и една стотинки/,
представляваща част от направените в исковото производство съдебни разноски и
сума в размер на 30,76 лв. /тридесет лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща част от направените в заповедното производство по ч.гр.д. №
3793/2018 г. по описа на Старозагорски районен съд съдебни разноски, съразмерно
на уважената част от иска.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна
жалба пред Старозагорски окръжен съд двуседмичен
срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: