№ 289
гр. Сливен, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Мария Кр. Донева
при участието на секретаря Илка Й. Илиева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20252200500391 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №671/01.08.2025г. по гр.д.
№6141/2024г. на С. районен съд, с което е признато за установено по отношение на
Община Т., че Г. Г. Т. е собственик на 4/6 идеални части, Д. Т. Д. е собственик на 1/6
идеална част, Г. Т. Д. е собственик на 1/6 идеална част от дворно място с площ 1401
кв.м., ведно с построените в него масивна жилищна сграда с площ от 97 кв.м,
полумасивна жилищна сграда с площ от 39 кв.м., полумасивна жилищна сграда с
площ от 3,8 кв.м. и открит навес с площ от 137 кв.м., които не са нанесени по
кадастралната карта на землището на гр. Ш. и представляващи част от имот с
идентификатор 15944.3.20 на гара Ч., съгласно комбинирана скица № 3 от
заключението на назначената и изпълнена съдебно техническа експертиза, повдигната
в розов контур, като иска в останалата част до пълния размер от 1525 кв.м., е
отхвърлен, като неоснователен и недоказан. С Решението са присъдени разноски на
ищцата 1367лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство Община Т. и с нея се обжалва първоинстанционното решение в частта,
с която е признато за установено правото на собственост на ищците за разликата над
1
506 кв.м. до 1401кв.м. от дворното място и върху построените в него сгради, с
изключение на основната жилищна сграда с площ от 97 кв.м.
Въззивникът Община Т. чрез пълномощника си адв. С. Р. обжалва
първоинстанционното решение в уважителната част на исковете за разликата над 506
кв.м. до 1401кв.м. от дворното място и върху построените в него сгради, с изключение
основната жилищна сграда с площ от 97 кв.м., като материално и процесуално
незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че съдът не се е произнесъл по
възражението, че за разликата над 506 кв.м. от дворното място до претендираните,
респ. уважените, ищците не са упражнявали владение, поради липса на субективния
елемент на владението. Счита, че установената в чл. 69 от ЗС презумпция е оборена.
Установено било, че макар ищците да са оградили терен с площ от 1525кв.м., те не са
имали намерението да държат оспорените квадратни метра като свои и не са
осъществили владение върху тях. В предявен през 2024г. иск ищците са искали да
бъдат признати за собственици на терен с площ от 506 кв.м., придобит на основание
покупко-продажба. Едва в хода на делото, с помощта на вещо лице, установили, че
заграденият терен бил с площ 1525кв.м. и оттеглили предявения иск. В настоящото
производство претенцията вече била и за разликата над 506 кв.м. на основание
придобивна давност. Заплащаните от ищците данъци били за терен с площ от 506
кв.м., закупени от техния наследодател и макар да са заградили по-голям терен и да са
упражнявали фактическа власт върху него, то те не са го владели, защото липсвал
съзнателния елемент на намерението за своене. Не било възможно да държиш една
вещ като своя без да си наясно каква точно е тази вещ. Поради това, искът за
разликата над 506 кв.м. бил неоснователен и следвало да се отхвърли. На основание
принципът на приращението следвало да се отхвърли и претенцията по отношение на
сградите, извън основната жилищна сграда със застроена площ от 97кв.м. Въззивникът
счита, че извън компетентността било обсъждането на въпроса дали земите, в които
попада процесния терен са земи по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ. Процедурата била изцяло
административна и съдът не можело да се произнася дали една земя е земеделска,
подлежала ли е на възстановяване и какво ще стане с нея, ако не е възстановена на
бившите собственици. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да
постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваните
части и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск за собственост на
дворното място за разликата над 506 кв.м. до 1401 кв.м. и за сградите, изключая
основната жилищна такава с площ от 97кв.м. Претендира присъждане на направените
по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна –
ищците в първоинстанционното производство Г. Г. Т., Д. Т. Д. и Г. Т. Д..
2
С отговора на въззивната жалба въззиваемите, чрез пълномощниците си адв. Е.
М. и адв. Е. Х., оспорват въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемите намират
постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и
обосновано и молят съда да го потвърди. Намират възражението на въззивника за
неоснователно. Съдът обсъдил подробно показанията на свидетелите и въз основа на
заключението на вещото лице приел, че наследодателят и съпругата му, както и
наследниците са владели имота в границите, отразени в неприетия кадастрален план
от 1987г. Целият имот бил ограден, застроен, обработван и владян като свой. Въз
основа на реакцията им общината не е провела процедура по отдаване под наем на
имота след включването му в списъка на общински имоти за отдаване под наем.
Обвързващо произнасяне по предходното дело нямало, тъй като иска бил оттеглен.
Въззиваемите считат, че презумпцията на чл. 69 от ЗС не е оборена и ищците са
владели имота в границите му, отразени в неприетия кадастрален план от 1987г., като
част от площта са придобили чрез сделка, а останалата част – по давностно владение.
Посочват, че имотът никога не е представлявал земеделска земя и правилно съдът
стигнал до извода, че липсва основание за придобиване на спорния имот от ответната
община. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., въззивната Община Т., редовно призована, не се представлява от
процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемите Г. Г. Т., Д. Т. Д. и Г. Т. Д., редовно призовани, не се явяват.
Представляват се от процесуален представител по пълномощие адв. Е. Х., която
оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор.
Посочва, че имотът никога не е бил земеделски, за да бъде възстановяван по реда на
ЗСПЗЗ. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционнно решение.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269
от ГПК и констатира, че същото е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и
допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
3
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Във въззивната инстанция не са
направени доказателствени искания и не са събирани допълнителни доказателства,
които да променят или допълват установената от районния съд фактическа обстановка.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд,
които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към
настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и
относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически
констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по
този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени при условията на субективно
активно и обективно кумулативно съединяване искове, предявени против Община Т. за
признаване правото на собственост на всеки един от тримата ищци, съответно върху
4/6 ид.ч. за Г. Т. и по 1/6 ид.ч. за Г. Д. и за Д. Д. върху дворно място, като 506 кв.м.,
придобити на основание покупко-продажба, а останалите до 1525кв.м. – на основание
давностно владение, ведно с построените в имота сгради, ненанесени по КККР на гр.
Ш., представляващо част от имот с идентификатор 15944.3.20 в гр. Ш., м. Ч., с обща
площ от 3393кв.м. Исковете намират правното си основание в чл.124, ал.1 от ГПК, вр.
с чл. 54, ал.2 от ЗКИР.
Предмет на въззивното производство са само исковете за собственост върху
дворното място за разликата над 506кв.м. до признатите 1401кв.м. и за построените в
имота сгради, с изключение на основната жилищна сграда със ЗП от 97кв.м., за които
придобивното основание, заявено от ищците и уважено от първоинстанционния съд е
придобивна давност.
Първоинстанционното решение в останалата му част – уважителната до
506кв.м. от дворното място, ведно със жилищната сграда с площ от 97 кв.м. и в
отхвърлителната част, като необжалвано, е влязло в сила.
Ищците в първоинстанционното производство по отношение на спорната част
от имота и построените в него сгради /изключая жилищната с площ 97 кв.м./ се
позовават на оригинерния придобивен способ - изтекла придобивна давност, в полза
на праводателя им и в тяхна.
Ответната Община Т. е навела възражение за липса на субективния елемент на
давностното владение по отношение на тази спорна част /над 506 кв.м./ от дворното
място, както и възражение за действие на мораториума върху срока на придобивната
давност. Наведено е твърдение, че имотите са общинска собственост на основание
чл.19 от ЗСПЗЗ, като имота й е бил предаден през 2008г.
4
Възраженията във въззивната жалба са относно липсата на субективния елемент
на давностното владение по отношение на спорната част на имота, както и за
неправилно обсъждане въобще на въпроса дали процесното дворно място попада в
земите по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ.
Въззивният състав намира тези възражения за неоснователни.
По отношение на възражението, че земите са общинска собственост на
основание чл.19 от ЗСПЗЗ следва да се отбележи следното:
Съгласно разпоредбите на чл.10, ал.1 - ал.14 от ЗСПЗЗ на възстановяване по
реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически
или юридически от собствениците им. Трайната съдебна практика по приложението на
посочената норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо
и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане
/ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост по отношение
на опредЕ. категория имоти, а именно земеделските земи. Не всички земеделски земи
обаче, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил
коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман
фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници,
следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Затова и включването на такива земи във фонда по чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ и
придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона. Лицата, които
претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят
претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. В този
смисъл е задължителната за съдилищата практика на ВКС. Дали е налице отнемане на
даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на възстановяване по
ЗСПЗЗ, е въпрос и на фактическо установяване.
В конкретния случай, по делото е установено, че процесният имот е в района на
м. Ч. в землището на гр. Ш., който район към момента на закупуване на имота от
наследодателя на ищците през 1970г. е изобилствал от разнообразна застройка от
жилищни, промишлени и инфраструктурни сгради и транспортна инфраструктура.
Няма данни, няма ангажирани доказателства, имота да е бил включван в блок на
ТКЗС, нито да е ползван от АПК и ДЗС, както и територията около него. Тази
територия не е представлявала интерес за земеделска дейност /арг. заключението на
допълнителната СТЕ/. Няма данни за отчуждаване на имота.
По делото няма ангажирани доказателства от носещата доказателствената
тежест страна – Община Т., относно включване на имота в ТКЗС и попадането му под
режима на ЗСПЗЗ, както и относно проведена процедура по одържавяване на този
имот. Затова съдът приема, че имотът не е включен в ТКЗС и не е станал част от
кооперативното земеползване. Затова от гледна точка на реституционното
5
законодателство не може да се обоснове наличие на отнемане от държавата и
съответно - основание за включване на имота в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ.
Разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на процесния имот, за който
липсват данни да е включен в ТКЗС или фактически да е отнет, след надлежно
обезщетяване на собственика. Поради това и неоснователно е бил включен във фонда
по чл.19 от ЗСПЗЗ.
Правилно и законосъобразно, в унисон с установената съдебна практика,
първоинстанционният съд се е спрял на въпроса дали процесният имот е част от
земите по чл. 19 от ЗСПЗЗ и правилно ли е включен в този фонд.
Поради това и наведения оригинерен придобивен способ по отношение на
спорната част от имота е допустим.
За да настъпи придобивният ефект на този оригинерен способ /придобивната
давност/ следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно
разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост върху
недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години,
респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по
давност включва два елемента: владение и определен период от време. НеобхоД. е
владението да съдържа признаците, установени в чл. 68 от ЗС и да е непрекъснато.
Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак –
упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с
нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността
други лица да въздействат върху същата вещ. Фактическата власт може да се
упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез другиго“. Вторият субективен
признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен
това, владението трябва да отговаря и на следните признаци: да е постоянно,
непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.
В конкретния случай, от събраните по делото пред районния съд доказателства е
установено, че наследодателят на ищците и съпругата му Г. Т. са установили владение
върху процесния имот през 1970г., като са оградили имота, който бил над декар /арг.
свидетелските показания на двамата свидетели/. В имота имало къща, селскостопански
постройки, в които Т. и Г. отглеждали прасе, кокошки, навес, външна тоалетна. В имота
освен дворче около сградите, имало и овощна градина с ябълкови дървета, само която
била над 1 дка. Наследодателят на ищците и съпругата му Г. обработвали градината,
орали й, сеели най-различни зеленчуци, а в двора зад къщата отглеждали животни
/прасе, кокошки/. През последните години в имота живеел и ищеца Г. Д., който
отглеждал пък крави.
Така заграденото и използвано от наследодателя на ищците, а след смъртта му и
от тях дворно място, според заключението на изслушаната пред районния съд
6
геодезическа експертиза възлиза на 1525кв.м. Вещото лице е посочило, че това място
и построените в него сгради са идентични с тези по изработения през 1987г.
кадастрален план на гара Ч., който обаче останал неприет.
Така, анализирайки свидетелските показания и заключението на вещото лице
Желев се установява, че още през 1970г. наследодателят на ищците е установил
фактическа власт върху цялото процесно дворно място от 1525кв.м., не само върху
закупените с договор за продажба 506 кв.м.
Тази фактическа власт се упражнява от него, а след смъртта му и от ищците до
настоящия момент. По делото няма ангажирани доказателства наследодателят на
ищците и самите те да са загубвали фактическа власт върху така ограденото дворно
място.
Според настоящата инстанция е установено и субективното намерение на
праводателя на ищците и съпругата му Г., а след смъртта му и на ищците Г. Д. и Д. Д.,
да своят имота, да го държат като свой – те се считат за единствен собственик на
имота, оградили са го, настанили се да живеят в него /Т. и Г./, като наред със
закупената през 1970г. жилищна сграда, са построили допълнителни сгради –
жилищна сграда и стопански постройки. Всички тези действия са извършени от тях
със съзнанието, че са собственици.
Разпоредбата на чл.69 от ЗС въвежда и презумпцията: „предполага се, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“. Тази
презумпция е изцяло приложима в случая. Това е оборима законна презумпция. Тя е и
обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се
прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или
не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за
своене като психично състояние. При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, трябва
да я обори. Доказването следва да е пълно.
Възраженията на въззивната Община Т., че законоустановената презумпция е
оборена от факта, че ищците са били подали предходна искова молба за установяване
право на собственост само върху дворно място от 506кв.м., ведно със жилищна сграда,
са неоснователни. Основанието, на което те са предявили този иск е било единствено и
само деривативното основание – договор за продажба, за което имат нотариален акт от
1970г. То не изключва правото им да претендират установяване право на собственост
върху останалата част от имота на друго придобивно основание и в различно исково
производство. Освен това, производството по първия иск е прекратено поради
оттегляне на исковата претенция. В исковата си молба ищците посочва, че това са
сторили с цел именно в едно производство впоследствие да се установи правото на
7
собственост върху цялото, ползвано и застроено от тях дворно място, като се въведат в
производството и двете придобивни основания. Това процедиране е право на ищците и
не може да се тълкува като липса към предходния момент на субективния елемент на
давностното владение. В предходното производство такова основание не е било
наведено и не са заявявани обстоятелства, във връзка с него. Разсъжденията на
въззивника в тази насока са произволни. Други доказателства ответната община,
носеща доказателствената тежест по оборване на презумпцията по чл.69 от ЗС с пълно
доказване, не е ангажирала и съдът приема, че законоустановената презумпция за
своене на имота не е оборена.
Обстоятелството, че общината е начислила и събирала от ищците данък само за
част от дворното място и едната жилищна сграда също не представлява доказателство,
оборващо презумпцията по чл.69 от ЗС.
По делото са установени и другите елементи на владението: Наследодателят на
ищците, а след това и те, владее постоянно процесния имот от 1970г. до настоящия
момент. Владението е непрекъснато. Същото не е отнемано. Фактическата власт върху
имота не е загубвана през целия посочен период по никакъв повод и за никакъв
времеви период.
Владението на ищците и наследодателят им е несъмнено – те са демонстрирали,
че владеят имота за себе си. Същото е и явно – установили са фактическата власт явно,
не по скрит начин, така, че за всеки е ясно, че я упражняват с намерение да се свои
имота. Тъй като владението не е установено по насилствен начин, то е и спокойно.
С оглед изложеното, по безспорен начин се установи първия елемент от
придобивния способ – владение на имота, по отношение на което са налице всички
изискуеми признаци – обективни и субективен.
Вторият елемент на придобивната давност е изтичането на определен период от
време, през който се упражнява владението. В случая, владението е недобросъвестно и
необходимият период от време е 10 години. Както бе посочено по-горе, безспорно по
делото се установи, че владението върху процесния недвижим имот за площта над
506кв.м., които са придобити на деривативно основание, е установено от Т. и Г. Т.и
през 1970г. като продължава и до момента в лицето на неговите наследници.
Прилагайки 10-годишния давностен период наследодателят на ищците и съпругата му
са придобили имота още през 1980г. по силата на този оригинерен способ, като след
този момент владението всъщност вече е едно от правомощията на собственика и
изискването на субективен елемент /отричан от ответника/ не следва да се прилага.
С оглед изложеното, съдът намира предявените положителни установителни
искове за собственост върху спорната част на процесния имот, ведно с построените в
нея сгради /съгл. чл.92 от ЗС/, на основание давностно владение, за основателен и
доказан.
8
По отношение площта, до която първоинстанционния съд е уважил исковата
претенция – 1401кв.м., съдът се е позовал на заключението на съдебно-техническата
геодезическа експертиза, изготвила вариант, съобразен с полските пътища около имота
за достъп до съседните имоти и с оглед последващото му отразяване в КК. В тази част
решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
Спор относно притежаваните от ищците идеални части от установеното право
на собственост, няма. Възражения в тази насока във въззивната жалба не са направени.
Правилно районният съд е постановил комбинираната скица на вещото лице
инж. Желев да се счита неразделна част от решението.
С оглед изложеното, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба се явява неоснователна. Първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно.
Правилно и законосъобразно е и присъждането на страните на направените в
първоинстанционното производство разноски, съразмерно с уважената, респ.
отхвърлената част от исковите претенции.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивната страна не се
следват разноски, като въззивникът – Община Т. следва да понесе своите, така, както
ги е сторила и да заплати на въззиваемите Д. Т. Д. и Г. Т. Д. направените от тях
разноски в доказания размер от 800лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №671/01.08.2025г.,
постановено по гр.д.№6141/2024г. на С. районен съд, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ОБЩИНА Т., Булстат ......, със седалище и адрес на управление: гр.
Т., пл. “С.“ №1 да заплати на Д. Т. Д. с ЕГН ********** от гр. Ш., ул. „Л.“ №39 и Г. Т.
Д. с ЕГН ********** от гр. Ш., ул. „Ч.“ №29 сумата от 800лв., представляваща
направени във въззивното производство разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България, с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10