Р Е Ш
Е Н И
Е № 1000
гр.
Пловдив, 31.07.2019г
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, VІІІ граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА СВИРКОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВАСИЛЕВА, като разгледа докладваното
от председателя въззивно гражданско дело
№1453/2019г. прие следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е Решение
№1476/18.04.2019г., постановено по гр.д.№19780/2018г., по описа на Районен съд
–Пловдив , петнадесети гр.състав, в частта
с която се ОСЪЖДА
„Напоителни системи“ ЕАД – клон Марица, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр.****, да заплати на М.Х.Т., ЕГН **********,***, сумата от 1121,58лв./хиляда сто
двадесет и един лева, и петдесет и осем стотинки/, представляваща неизплатен
остатък от трудови възнаграждения по чл.128, т.2 от Кодекса на труда след
приспадане на нормативно установените удръжки за периода 01.01.2018 г. –
31.10.2018 г. вкл., дължим на основание чл.20 от Браншовия КТД за работещите в „Напоителни системи“ ЕАД от 23.12.2016 г., както
и сумата от 1105,92лв./хиляда сто и пет лева, и деветдесет и две
стотинки/, представляваща неизплатен нетен остатък от обезщетение по чл.222,
ал.3 от Кодекса на труда в размер на осем брутни трудови възнаграждения, дължим
на основание чл.25, ал.1 от Браншовия
КТД за работещите в „Напоителни системи“ ЕАД от 23.12.2016 г., при
прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст със Заповед № ЧР 680/
26.10.2018 г. на работодателя за прекратяване на трудовия договор, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 11.12.2018 г. до окончателното
изплащане на сумите
Съдът е сезиран с въззивна жалба с вх.№20010/01.07.2019г.,
подадена от „Напоителни системи“ ЕАД – клон Марица против Решение №1476/18.04.2019г., постановено по
гр.д.№19 780/2018г., по описа на Районен съд –Пловдив, петнадесети гр.състав, в частта с която са уважени
претенциите на М.Х.Т.. Жалбоподателят навежда оплаквания, че решението е
незаконосъобразно и неправилно, по съображения подробно изложени в жалбата. Моли да се отмени решението в обжалваната
част, като вместо това въззивният съд
постанови ново, с което да отхвърли претенциите на ищеца, като изцяло
неоснователни.
Въззиваемият М.Х.Т.
оспорва жалбата като неоснователна, моли същата да се остави без уважение, като се потвърди решението на първоинстанционния
съд в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.128, т.2, чл.222, ал.3 и
чл.59 от КТ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че работил по трудово правоотношение при ответника в периода 23.06.2008 г. – 31.10.2018 г. С ПМС № 316/ 20.12.2017 г. била увеличена минималната работна заплата за
страната от 460лв. на 510лв., което е 10,87%, като
съгласно чл.20 от КТД, основната
месечна заплата в размер до 1000лв., следва да се индексира с процентния размер на
увеличение на МРЗ. В тази връзка твърди,
че основното трудово възнаграждение,
което ищецът получавал през периода 20.12.2017 г. – 01.10.2018 г. в размер на 890лв., не е индексирано съгласно договореното в КТД. При
прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране му, било
изплатено обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 8 трудови възнаграждения / съобразно
чл.25, ал.1 от КТД/, но същото било изчислено не съобразно индексираното
възнаграждение. Претендира разлика между
получаваното и дължимо съгласно чл.20 от КТД трудово възнаграждение за периода
от 01.01.2018 г. – 31.10.2018 г. в общ размер от 1161,47лв. в нетен размер и сумата от 1344,53лв. – разлика между
полученото от ищеца и дължимото съгласно чл.222, ал.3 от КТ вр. с чл.25, ал.1
от КТД обезщетение при пенсиониране, ведно със законната лихва.
Ответникът оспорва исковете. Признава, че
между страните е съществувало трудово правоотношение по силата на сключен
трудов договор № ЛС 515/ 19.06.2008 г. за длъжността „****на клон Марица“,
като трудовият стаж на ищеца е над 10
години. С оглед придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст е
издадена Заповед № ЧР 680/ 26.10.2018 г. за прекратяване на трудовия договор,
считано от 01.11.2018 г., като на ищеца са изплатени обезщетения по чл.222,
ал.3 от КТ и чл.25, ал.1 от КТД в размер на брутното трудово възнаграждение за
срок от 8 месеца, поради работа при същия работодател над 10 години в размер на
10174,48лв. и обезщетение по чл.224 от КТ в размер на 1824,77лв. Счита
претенцията за увеличаване на трудовото възнаграждение за неоснователна, тъй
като вече е налице прекратяване на трудовото правоотношение, както и че ищецът
се съгласил с размера на обезщетението, което било изчислено именно на база на
брутното трудово възнаграждение, получавано към този момент.
Първоинстанционният съд е приел, че се установява от
събраните по делото доказателства, включително и от допусната по делото ССЕ, че
основното трудово възнаграждение, което ищецът получавал през периода
20.12.2017 г. – 01.10.2018 г., не било индексирано съгласно договореното в КТД,
поради което е уважил предявените искове, до размерите установени от вещото
лице.
При така изяснената фактическа обстановка, настоящият
съдебен състав намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба.
При извършена проверка в рамките на своите правомощия
настоящият съдебен състав счита, че
постановеното решение е валидно, а в
обжалваната част – допустимо.
Пловдивски окръжен съд, като обсъди доводите на страните
и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са допуснати нови доказателства по смисъла на
чл.266 ГПК, които да променят така
установеното от ПРС. Събраните в първата инстанция доказателства са обсъдени правилно, преценени са релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което на
основание чл.272 от ГПК касаещо
фактическата обстановка, въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния
акт.
Спорът пред настоящата инстанция се свежда до това, дали
на ищеца следва да бъде индексирано основното
трудово възнаграждение, през периода
20.12.2017 г. – 01.10.2018 г. съгласно договореното в КТД, при условие, че към настоящият момент вече е налице прекратено трудово правоотношение и ищецът се е съгласил с размера на полученото обезщетение, към
момента на подписване на заповедта за прекратяване на трудовия му договор.
Безспорно е, че между страните
е съществувало трудово правоотношение по силата на сключен трудов договор № ЛС 515/ 19.06.2008
г., като ищецът заемал длъжността „****на клон Марица“, както и че трудовият
стаж на ищеца е над 10 години.
Съгласно разпоредбата на чл.20
от Браншовия КТД за работещите в „Напоителни системи“ ЕАД от 23.12.2016 г.,
основната месечна работна заплата на работещите в системата на „Напоителни системи“
ЕАД в размер до 1000лв., нараства и се индексира с процентния размер на
увеличаване на минималната работна заплата.
С ПМС № 316/ 20.12.2017 г. е
увеличена минималната работна заплата за страната от 460лв. на 510лв. от 01.01.2018 г. Основното трудово възнаграждение
на ищеца в процесния период било уговорено на 890лв, като няма спор, че същото не било индексирано след
приемане на ПМС № 316/ 20.12.2017г. От заключението на съдебно - счетоводната
експертиза, което съдът кредитира като
обосновано и компетентно изготвено, се
установява, че разликата между изплатеното нетно трудово възнаграждение и
индексираното такова, е в общ размер на 1121,58лв, а неизплатеният нетен остатък от обезщетение по чл.222, ал.3 от Кодекса на
труда възлиза на сумата от 1105,92лв.
Доколкото се установява, че
браншови КТД е бил действащ в процесния период, то за работодателя е съществувало задължение да
увеличи размера на индивидуалното трудово възнаграждение на ищеца с процент,
съразмерен на увеличението на минималната работна заплата за страната, считано
от 01.01.2018 г., като това задължение не е обвързвано с волеизявление от страна на
служителя в тази насока. Изложеното обосновава неоснователността на направения
в жалбата довод в тази насока. Без правни последици за служителя е и обстоятелството, че последният се е
съгласил да получи обезщетение, към
момента на подписване на заповедта за прекратяване на трудовия му договор,
което не отговора на индексирания размер.
С оглед гореизложеното и
доколкото работодателят не установи при условията на пълно и главно доказване,
че е заплатил дължимите на ищеца суми,
то исковете се явяват основателни и доказаните до посочените от
вещото лице Б. В. размери, и като такива
правилно и законосъобразно са уважени от първоинстанционния съд.
Мотивиран от горното жалбата
като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
Разноски не се претендират от
въззиваемия, поради такива не му се присъждат.
Ето защо съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1476/18.04.2019г., постановено по гр.д.№19780/2018г., по описа на
Районен съд –Пловдив, петнадесети
гр.състав, в
обжалваната част.
В необжалваната част, Решение №1476/18.04.2019г., постановено по гр.д.№19780/2018г., по описа
на Районен съд –Пловдив, петнадесети
гр.състав е влязло
в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: