РЕШЕНИЕ
№ 1446
гр. Пловдив, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20255300502761 по описа за 2025 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.124, ал.1 от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от В. А. П. и Г. Л. П.,
двамата чрез адв. Б. Н., против решение №3549/15.07.2025 г., постановено по
гр.д. №18528/2022 г. по описа на Пловдивски районен съд, Х гр.с., с което е
отхвърлен иска на В. А. П. и Г. Л. П. против К. И. П. за признаване за
установено на основание чл. 124, ал.1 от ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗС, че ищците
са собственици по силата на давностно владение в периода от 2008 г. – 2022 г.
на 1/5 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ******* по кадастралната
карта на гр. *******, с адрес гр. ********** с площ от 187 кв.м,
представляващ по предходен план имот ********, и са осъдени В. А. П. и Г. Л.
П. да заплатят на К. И. П., на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата 2000 лв.,
представляваща деловодни разноски.
С въззивната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност
поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като се иска
отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважи предявения
иск, ведно със законните последици. Твърди се, че е безспорно установена
промяна на намерението, с което се държи наследствената вещ, изразяващо се
в разрушаване на гъбарник и построяване на парник, като се излагат
възражения и срещу определения хонорар на противната страна. Претендира
1
се и заплащане на разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
Депозирано е становище пред настоящата инстанция, в което се
излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение – правилно и законосъобразно, като следва да
се потвърди.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда
от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва
да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на
правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и
допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по
предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца
твърдения и заявения петитум. Правилно е дадена материално – правната
квалификация на иска. Налице са всички положителни и липсват отрицателни
процесуални предпоставки за постановяване на решението.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени
с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към
мотивите на първоинстанционния съдебен акт.
Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните,
съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните
в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
124, ал.1 ГПК.
В исковата молба се твърди, че В. П. и Г. П. от 2008 г. до
настоящия момент упражняват непрекъснато фактическа власт върху
поземлен имот с идентификатор ****** по кад. карта на гр. *********.
Поддържа се, че имотът съставлява част от бившия парцел *********, с площ
1560 кв.м, който имот през 1957 г. е закупен в съсобственост от дядото на П. -
И. Г. Н. заедно с друго лице - Д. Г. Д. През 1971 г. Н. и Д. извършили съдебна
делба, при която Н. получил дворното място - парцел III-165 от 1560 кв.м.
2
Впоследствие, по силата на регулационни изменения, този парцел бил
разделен на три отделни части, всяка от които собственост на Д. Н. Поради
грешно отразяване на границите на притежавания от Н. имот в последвалите
няколко плана, било установено, че сумарната площ на трите парцела е по-
малка от тази на първоначално притежавания от него. През 2008 г., след
проведена процедура, бил обособен процесният имот от 187 кв.м като
съсобствен на наследниците на Н., сред които била и ответницата К. П.
Твърди се, че ищцата придобила чрез наследяване от дядо си 2/15 ид.ч., а в
последствие заедно със съпруга си /втория ищец/ и 10/15 ид.ч. от процесния
имот по силата на договор за продажба от наследниците П. Б., С. Н., Г. Н.и А.
Н. Въпреки че ищците провеждали разговори с ответницата да закупят
нейната 1/5 ид.ч., през месец юни 2008 г. тя не се явила пред нотариус. Твърди
се, че единственият вход до процесния имот е през притежавания от ищците
ПИ *******, поради което само те имали достъп до него, само те обработвали
имота и упражнявали фактическа власт върху него. Считат, че са придобили
собствеността върху идеалните части на ответницата. Искането е да бъде
признато за установено по отношение на нея, че са собственици на 1/5 ид.ч. от
имота по силата на изтекла давност.
Ответницата П. отрича твърдението, че ищците са осъществявали
самостоятелно и несмущавано владение върху процесния имот, както и, че не
е имала достъп до него. Поддържа, че е придобила процесните идеални части
по силата на наследство от И. Н., което не се оспорва от ищците. Същите
никога не били проявявали спрямо нея претенции, че владеят имота за себе си.
Това станало едва с предявяване от тяхна страна на процесния иск.
Допълнително излага довод, че ищците не са могли да придобият по давност
право на собственост, тъй като процесният имот не отговаря на изискванията
на чл.19 ЗУТ, поради което спрямо него действа забраната на чл. 200 ЗУТ.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено от фактическа страна следното:
С договор за покупко-продажба, оформен в нотариален акт
№****** г. на пловдивски нотариус, И. Г. Н. и Д. Г. Д. закупили от В. Й. Б.
правото на собственост върху парцел ІІІ, имот 156, квартал 29 по плана на
град П., в квартал П. с площ от 1560 кв.м, при съседи И.и А. Б., път и Н. К., и
при съседи по делбения протокол от 09.01.1951 г.: М.И. М. път и К.Л. В
нотариалния акт е описано, че продаваемия парцел е част от бивша нива,
цялата от 12.5 дка в землището на село П.
Възникналата между И. Н. и Д. Д. съсобственост е прекратена чрез
делба по силата на протокол от 15.09.1971 г. по гр.д. №5759/1971 г. по описа на
Пловдивския районен съд. Съгласно протокола, И. Н.получил в свой дял
цялото дворно място, представляващо парцел ІІІ, имот 156.
Ищцата В. А. П. е внучка, а ответницата К. И. П. – дъщеря -
наследници по закон на И.Г. Н., починал на ****** г.
Според представеното удостоверение за наследници, И. Н. е
3
оставил освен двете и наследниците П. И. Б., С. И. Н., Е. Г. Г., Г. Г. К., К. Б.Н. и
Е. А. И.
С договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №
****, дело №275/2008г. от 25.06.2008 г. на нотариус В. Б., В. П. е закупила от
П. И. Б., Г. И. Г., С. И. Н. и Е. Б. Н. общо 10/15 ид. части от дворно място от
187 кв.м, представляващо поземлен имот №1077, квартал 63 по плана на град
********* съгласно заповед №РД-09-АБ-5/25.01.2008 г. на О., при граници:
имот 512.997 на Община П., имот №512.286 – на К. П., Г. Г., Е. Г., Г. К., имот
512.287 – С. Н., наследници на А. Н., П. К. Х. К., наследници на И. Г. Н. и В.
П.
Посочената заповед е приложена по делото и с нея е одобрено
изменение на кадастралния план на квартал П., засягащо имот планоснимачен
номер 997, като от него са образувани два нови имота с планоснимачни
номера 997 и 1077.
Съгласно представената скица №128/27.01.2009 г., представляваща
извадка от кадастралния план на квартал П., одобрен със заповед №РД-02-14-
207/29.12.2000 г. на МРРБ и план за регулация, одобрен с решение № 439 по
протокол 16/18.09.2003 г. на ОбС П., имот с планоснимачен номер 1077 от
действащия кадастрален план към 2009 г. представлява част от парцел ІІІ –
165, описан в делбения протокол.
Съгласно действащата извадка от кадастралната карта, имотът,
описан в нотариалния акт, с който ищцата е закупила идеални части от
съсобствения имот, е заснет понастоящем с идентификатор ******* с площ
187 кв.м и административен адрес: гр. *********.
С договор за дарение на недвижим имот от 29.08.1989 г.
ответницата К. П. придобила от С. И. Н. и неговата съпруга М. М. Н. ½ ид.
част от дворно място с площ 325 кв.м, съставляващо парцел ІХ – 286, квартал
63 по плана на град П. – квартал П., при граници: И. Г. Н., улица и спортен
терен, ведно с втория жилищен етаж, построен в груб вид, от двуетажна
жилищна фамилна сграда, построена в дворното място.
По делото е представен договор за наем за послужване от
01.03.2015 г., сключен между ответницата и И. Д. У., по силата на който П. е
предоставила безвъзмездно на У. за временно ползване притежаваните от нея
1/5 ид. части от парцел с първоначален номер ІІІ – 165, квартал 29, от който е
образуван парцел ІХ-286 в квартал 63, както и новообразуваните имоти с
планоснимачни номера 977 и 1077, които имоти или част от тях са заснети в
кадастралната карта с идентификатор ******* с площ от 187 кв.м, поземлен
имот с идентификатор *******с площ от 482 кв.м и поземлен имот с
идентификатор ******** с площ 468 кв.м в гр. *******.
Въз основа на така установените факти, съставът на районния съд
е приел, че спорният имот с идентификатор ****** - стар пл. №1077 в кв.65, е
съставлявал част от парцел ІІІ. Този парцел е бил притежание на И. Г. Н., общ
наследодател на ищцата и ответницата, съгласно представения протокол за
4
делба. При попълването на кадастралната основа за парцел ІІІ, спорният имот
съставлява част от оставеното от Н. имущество. Като част от него, правото на
собственост върху имот ****** се съпритежава от наследниците на И.Н.,
доколкото е част от притежавания от него парцел, обособена с представената
заповед от 25.01.2008 г. Следователно всеки един от наследниците на Н. е бил
владелец на собствената си идеална част и държател на идеалните чати на
другите съсобственици.
Прието е, че В. П. е придобила освен наследствената си идеална
част и идеални части от имота, прехвърлени от някои от съсобствениците по
силата на представения по делото договор за продажба.
По отношение на идеалната част на К. П. П.и претендират, че са
осъществили състава на придобивната давност, поради което са станали
собственици.
Съдът обаче е приел, че съгласно чл.79, ал.1 от ЗС правото на
собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато
владение в продължение на десет години. Ищците твърдят, че само те са
осъществявали фактическа власт върху процесния имот, като намерението им
е било да го държат за себе си. В случая те се позовават на промяна на
намерението, с което се държи сънаследствената вещ, и завладяване на
идеалните части на останалите съсобственици, в частност тези на
П.Действията, по които се съди за промяна на намерението, с което вещта се
държи, следва да бъдат явно демонстрирани, при това не спрямо трети за
собствеността лица, а спрямо самия собственик /в този смисъл - Тълкувателно
решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК/. Такова
поведение на П.и е прието, че не е доказано в хода на производството. Към
настоящия момент П. пребивава постоянно в чужбина, като упражнява
фактическа власт чрез съпруга си. Обстоятелството, че в имота има изградена
оранжерия от двамата, като те я ползват за отглеждане на зеленчуци, не е
достатъчно да се приеме, че са изменили намерението, с което държат частта
на ответницата. Това действие е на обикновено управление на общата вещ и е
свързано с ползването по предназначение. Заплащането на данък за имота
също само по себе си не представлява факт, от който да се съди за промяна на
намерението у ищците, независимо от това, че те може да са заплатили и
задължението на другите съсобственици. Ето защо съдът е приел предявеният
иск е неоснователен и го е отхвърлил.
Доводите са правилни и в съответствие с трайната съдебна
практика.
С ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. дело №1/2012 г. на ОСГК на ВКС
(цитирано и от състава на районния съд, което е задължително за съдилищата
в съответствие с чл.130, ал.2 ЗСВ) е постановено, че презумпцията на чл. 69
ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците,
когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването. Наследяването е правен способ за преминаване на
5
имуществото на едно починало лице към неговите наследници и е правно
основание за упражняване на фактическата власт. Когато към наследяване са
призовани повече от едно лица, които са приели наследството, между тях
възниква наследствена имуществена общност /съсобственост по наследяване/.
Вътрешните отношения между сънаследниците по ползване на общата вещ се
уреждат съгласно правилата на чл. 31 ЗС. В тези случаи сънаследниците,
които упражняват фактическата власт върху определена наследствена вещ,
имат качеството държатели на правата на останалите сънаследници. За да
започне в тяхна полза да тече придобивна давност, е необходимо
завладяването на тези права да е демонстрирано чрез действия, които
недвусмислено да отразяват намерението за своене и отричане правата на
останалите сънаследници. В тази насока са решение №270/20.05.2010 г. по гр.
дело № 1162/2009 г. на ВКС II г. о.; решение № 12/19.02.2014 г. по гр. д. №
1840/2013 г., ВКС, I г. о., решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г.,
II г. о. и решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о.
В решение №50107/13.10.2022 г. по гр.д. №4224/2021 г. на ВКС, I г.о. също
подробно е разяснено, че в ТР №1/06.08.2012 г. по тълк. д.№1/2012 г. на ОСГК
на ВКС е направено разграничение между двете хипотези – кога
съсобственикът владее общата вещ изцяло за себе си и кога владее само своята
идеална част и държи частите на останалите съсобственици.
Разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата
власт върху вещта. Ако фактическата власт е установена на основание, което
предполага владение и на другите съсобственици, тогава владеещият
съсобственик е само държател на идеалните части на останалите
съсобственици и за да придобие техните идеални части по давност, следва да
демонстрира пред тях явно и с недвусмислени действия, че е променил
намерението си, т. е. че е започнал да владее за себе си и е отблъснал тяхното
владение. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва
владението на другите съсобственици, намерението на владеещия
съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Не е изключена
възможността държателят да промени намерението си и да превърне
държането на идеалните части на съсобствениците си във владение за себе си,
за да започне да тече придобивна давност за него, но тази промяна на
намерението трябва да намери външна изява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на останалите съсобственици или
владелци, което следва от изискването владението да не е установено по скрит
начин, като е цитирана и съдебна практика. Не могат да бъдат посочени или
изброени тези конкретни фактически действия, но те следва да са
недвусмислени, т. е. да не могат да се преценят като действия, реализиращи
права на съсобственик по чл. 31 ЗС и чл. 32 ЗС, каквито са ползването и
извършването на текущи ремонти при нужда, а следва да са такива, които
преценени в съвкупност, представляват по съдържание действия на
изключителен собственик и да отричат правата на останалите съсобственици.
Действията, изразяващи промяна на намерението следва и да са възприети от
6
другите невладеещи съсобственици като такива, когато последните са
известни и това е възможно.
В решение №59/09.09.2022 г. по гр.д. №3785/2021 г. на ВКС, II г.о.,
също е указано, че когато съсобственик е започнал да владее своята идеална
част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите
съсобственици и, ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална
част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал
спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални
части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което
упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на
невладеещите съсобственици. Когато собственическото отношение се
манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо
останалите съсобственици е такова, че не може да се каже със сигурност дали
владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал.
1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като
несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на
останалите следва да е демонстрирано недвусмислено.
Относно необходимите едностранни действия, които следва да
бъдат обективирани от страна на държателя спрямо собственика, за да се
промени държането във владение като предпоставка за придобиване по
давност на чужди идеални части от правото на собственост, в практиката на
ВКС се приема, че действия по извършване на ремонти и подобряване на
имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на
съсобствената вещ от един от съсобствениците (за което той може да иска
припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл.
30, ал. 3 ЗС), не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не може да
се приемат като достатъчно доказателство за установено владение върху
чуждите идеални части. В този смисъл съображенията на състава на районния
съд за предпоставките за придобиване по давност на имота са съобразени с
константната съдебна практика.
За да се произнесе по наведените с въззивната жалба конкретни
възражения, настоящият състав взе предвид и следното:
Безспорно е установено по делото, че страните са наследници на
И. Н., че същият е придобил имот чрез покупка и делба, както и, че
наследниците му са установили несъответствие с площта на имота и е
отстранена допуснатата грешка в кадастъра за 187 кв.м, съставляваща имот с
идентификатор *******, в какъвто смисъл са и твърденията на
жалбоподателите. Самите те твърдят, че този имот е съсобствен на
наследниците на Н. Не съществува и спор относно това, че част от
наследниците са се разпоредили със собствените си идеални части в полза на
въззивниците, но не и въззиваемата, за която не се оспорва, че е придобила 1/5
идеална част от имота.
Спорният момент по делото е придобита ли е по давност тази
7
идеална част – 1/5 – от процесния имот, от въззивниците. Същите в
уточнението към исковата молба са посочили, че единствения вход към
мястото е от имот с идентификатор ******, който е тяхна собственост, като от
2008 г. само те упражнявали фактическа власт и обработвали дворното място.
Доводите, въз основа на които се твърди, че имотът е придобит по
давност, е разрушаване на съществувал гъбарник и построяване на парник.
От показанията на св. Н. – съсед на имота, се установява, че
конструкцията на оранжерията е на мястото на гъбарника, в същите габарити.
Гъбарникът е ползван от бащата на П., а след неговата смърт не е видял някой
да сади нещо там. Свидетелят е категоричен, че до гъбарника в спорния имот
е могло да се влезе от две места – от ул. Б., покрай сградата, и от северната
част на мястото. Посочва, че „Г. П. не е и ползвал това място“. Св. Г.
потвърждава замяната на гъбарника с оранжерия. Посочва, че когато е била в
България, П. е садяла домати и картофи. В последните години Г. и тъща му се
грижели за мястото. Също потвърждава, че има и друг вход към мястото –
паянтова дървена врата, която не се е заключвала, а и всеки е могъл да стигне
до мястото. Св. П. е категоричен, че спор за имота не е имало до момента, в
който майка му е получила призовка. Ползвали са имота, заплащали са суми,
когато е било необходимо. При започнало строителство, майка му е възразила
и го е упълномощила от нейно име да подаде жалба. Посочва, че в имота може
да се влезе и от имота на ул. *******. Имотът понастоящем се ползва и от К.,
и от И. – син на братовчедка му Е., на когото майка му е разрешила. Н. Г. и В.
не са ограничавали мястото, не са споделяли, че го искат, че им трябва, не са
обявявали, че е само тяхно. Св. У. също потвърждава, че е ползвал имота със
съгласието на П., както и К.
Настоящият състав прие, че свидетелските показания са
еднопосочни относно това, че достъп до процесния имот има не само от имота
на въззивниците, но и от съседния – на ул. ******, както и от северната
страна, като твърдението на жалбоподателите, че единствено те имат достъп е
недоказано. Засаждане на селскостопански култури е осъществявано от П. и
майката на съпругата му, но не са били единствените ползватели на дворното
място. Не се установи П.и да са демонстрирали промяна в намерението си – да
своят частта на П., като това намерение да е достигнало до последната.
Произвеждането на зеленчуци не може да се приеме като
демонстрация на владение, а на ползване, а построяването на оранжерия е
извършване на подобрение в имота. Не е доказана по несъмнен начин промяна
в намерението, с което са държали имота. Поведението на П.и, съпоставено с
цитираната практика на касационната инстанция, не доказва предпоставките
за начало на придобивна давност, още по – малко такава да е изтекла в тяхна
полза към момента на подаване на исковата молба.
Не се установи да не е заплащан данък за имота, но и този факт е
ирелевантен. Твърденията, че дадено лице е плащало данъци за имот, не могат
8
да доведат до извод, че е собственик. Според определение №370/07.09.2022 г.
по гр.д. №538/2022 г. на ВКС, II г.о., самото деклариране на съсобствен имот,
както и заплащането на данъците, дължими за него, не представлява своене на
вещта по смисъла на чл. 79 ЗС. Плащането на данъци и консумативни
разноски за имота, сключването на договор за наем, както и извършването на
ремонти, не са действия, обективиращи промяна в намерението за своене на
имота.
Преценката за наличие на намерение за своене и манифестирането му по
отношение на съсобствениците следва да се извърши с оглед на конкретните
действия, в които то се е изразило. Дали елементите от фактическия състав на
посоченото оригинерно придобивно основание са се осъществили, е въпрос на
фактическо установяване във всеки отделен случай.
Установеното по делото обаче е в противоположната насока - не е
доказано демонстрирана на въззиваемата от въззивниците промяна в
намерението, с което са упражнявали фактическа власт – намерение да своят
процесния имот. Не се установи и единствено те да са имали достъп до него,
да са отблъсквали претенциите на други лица, в това число свидетелите П. и
У. – да ползват имота. Действията им са свързани с ползване и стопанисване
на имота, но не е установено демонстрирано намерение да бъде своен, още
повече това намерение да е достигнало до П. Искът е неоснователен и
недоказан. Като е достигнал до същия краен резултат, съдът е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.
С въззивната жалба се прави възражение за прекомерност на
разноските, присъдени с решението. Страната е разполагала с възможността
по чл.248 ГПК, от която не се е възползвала, доколкото въззивната жалба в
тази част не може да се приеме и като такава молба, поради което не са налице
основания за корекция на решението в тази част.
Относно разноските, направени от страните пред настоящата
инстанция – направено е искане за присъждането им от двете страни. С оглед
изхода на въззивното производство такива се дължат единствено на
въззиваемата страна. По делото са представени доказателства за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., като е направено и
възражение за прекомерност. Същото е основателно. Макар делото да е със
значителна фактическа и правна сложност, въззивното производство протече в
едно съдебно заседание, не са събирани доказателства, като, въпреки че се
касае за висококвалифициран труд, посочения размер е прекомерен. Ето защо
според настоящия състав са налице предпоставките на чл.78, ал.5 от ГПК за
намаление на заплатеното адвокатско възнаграждение, като на въззиваемата
следва да се присъдят разноски в размер на 1000 лева. Следва да се отбележи,
че същият размер възнаграждение е заплатен и от жалбоподателите.
9
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V
граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №3549/15.07.2025 г.,
постановено по гражданско дело №18528/2022 г. по описа на Пловдивски
районен съд, Х граждански състав.
ОСЪЖДА В. А. П., ЕГН **********, и Г. Л. П., ЕГН **********,
и двамата от град ********, да заплатят на К. И. П., ЕГН **********, от град
*******, направените по делото разноски пред въззивната инстанция в размер
на 1000 (хиляда) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховен касационен
съд на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10