№ 479
гр. Плевен, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ
Членове:ТАТЯНА Г. БЕТОВА
СВЕТЛА Й. ДИМИТРОВА-
КОВАЧЕВА
при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА
като разгледа докладваното от СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ Въззивно гражданско
дело № 20254400500870 по описа за 2025 година
Въззивно обжалване.
С решение № 853/11.06.2025г., постановено по гр.д.№7243/2024г., Плевенски
районен съд ПРОГЛАСЯВА, на основание 26,ал.1,предложение първо от
ЗЗД,във вр. с чл.22, вр. чл. 11,т.10 от ЗПК, за нищожен Договор за
потребителски кредит от разстояние №856545/15.07.2022 г., сключен между
Д. И. П., ЕГН **********, като потребител и „Стик Кредит” АД, ЕИК
*********, като кредитор, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Стик Кредит” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. *************, да заплати на Д. И. П., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. **************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата от 2250 лв., представляваща сторените от ищеца разноски по делото .
Това решение е било съобщено на „Стик Кредит” АД на 20.06.2025г. с
оглед на което срокът за неговото въззивно обжалване за тази страна изтича на
04.07.2025г.
1. На 02.07.2025г. е подадена по електронен път въззивна жалба от „Стик
Кредит” АД,чрез пълномощника адв. Х. М. –САК срещу решението на
Плевенски районен съд.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК , от надлежна
страна в производството и чрез надлежен процесуален представител , внесена
е дължимата д.т. за въззивното обжалване ,поради което като редовна и и
допустима ,следва да бъде насрочена за разглеждане в открито съдебно
1
заседание с призоваване на страните по делото.
Постъпил е и писмен отговор от противната страна- Д. П., чрез
пълномощника и адв.Д. М. срещу въззивната жалба,според който въззивната
жалба е неоснователна. С отговора не се представят нови писмени
доказателства и не са правят нови доказателствени искания.
2. Заедно с това ,по делото е постъпила и частна жалба от „Стик
Кредит” АД,срещу определение № 4304/ 23.08.2025г. на ПлРС с което е
оставена без уважение молбата на „Стик кредит „ АД на осн. чл. 248 от ГПК за
изменение на решение № 853 / 11.06.2025г. в частта за разноските.
Това определение е било съобщено на жалбоподателя „Стик Кредит” АД на
05.09.2025г. с оглед на което срокът за неговото обжалване изтича на
19.09.2025г.
На 12.09.2025г. по електронен път е подадена частна жалба от „Стик
Кредит” АД срещу процесното определение ,което означава ,че тя е подадена в
срок ,срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежен процесуален
представител на дружеството .Внесена е и дължимата д.т. Поради това
частната жалба следва да бъде приета за съвместно разглеждане в
производството по в. гр.д.№ 870/2025г. на Плевенски окръжен съд.
В частната жалба е направено ДОКАЗАТЕЛСТВЕНО ИСКАНЕ да се
изискат и приложат по настоящото дело исковите молби, както и списъците
по чл. 80 от ГПК по отделните дела /двадесет и шест на брой/ с които са
били образувани от Д. П. двадесет и шест други граждански дела срещу
същото дружество и които искови молби били с идентично съдържание ,в т.ч.
Петитуми и обстоятелствени части,като заедно с това обаче се признава,че се
касае за отделни правоотношения.
Постъпил е писмен отговор от противната страна- Д. П., чрез
пълномощника и адв.Д. М. срещу частната жалба ,според който тя е
неоснователна .
По горното доказателствено искане съдът с определението си по чл. 267 от
ГПК е приел ,че няма основание същото да бъде уважавано, доколкото се
касае за различни правоотношения –по различни договори ,макар и между
едни и същи лица на страната на кредитора и на кредитополучателя по които
напълно логично са били образувани и различни съдебни производства във
всяко от които въпросът с разноските следва да се решава поотделно със
съдебния акт по съществото на спора, а не с някакъв общ съдебен акт по
различните съдебни производства ,които явно не е било счетено за нужно да
бъдат съединени за общо разглеждане.Заедно с това ,разбира се няма пречка ,
обстоятелството относно това дали се касае за завеждане на множество
съдебни производства между същите страни по сходни правни спорове ,един
от които се решава по настоящото дело ,да бъде съобразено при разглеждане
на въпроса за фактическата и правна сложност на настоящия правен спор и
това да се отрази при определяне размера на разноските за адвокатско
възнаграждение по конкретното дело.
3. Съображения на съда по същество на спора.
2
3.1. По въззивната жалба :
Плевенски окръжен съд ,като разгледа въззивната жалба при условията на чл.
268 от ГПК и извърши проверка на обжалваното решение в кръга на
правомощията си по чл. 269 от ГПК и съобразно наведените във въззивната
жалба пороци на обжалваното решение , намира ,че РС-Плевен е постановил
едно валидно и допустимо , а по съществото на спора и правилно решение
,което поради това следва да бъде потвърдено от въззивната инстанция.
Всъщност въпроса за допустимостта на обжалвания съдебен акт на ПлРС е
единственият въпрос ,който се повдига с въззивната жалба от „Стик-кредит „
ООД и само във връзка с него са развити конкретни оплаквания ,докато по
въпроса за правилността на решението ,във въззивната жалба не са направени
никакви оплаквания ,които да бъдат обсъждани от ПлОС.
Според жалбоподателя , обжалваният съдебен акт на РС-Плевен е
недопустим,тъй като не била налице положителната процесуална
предпоставка за неговото надлежно предявяване , а именно –липсвал
обоснован правен интерес за ищцата да предяви само установителен иск за
прогласяване нищожността на договора за кредит или за отделна клауза от
този договор ,при положение ,че самата тя признавала още с исковата си
молба ,че е изпълнила задълженията си по този договор към момента на
депозиране на иска ,както и поради това ,че би могла да предяви направо
осъдителен иск срещу ответното дружество ,ако счита ,че е платила повече от
дължимото по този договор за кредит.
Действително нормата на чл. 124, ал.1 от ГПК ,на която стъпва процесния
установителен иск за прогласяване нищожността на договора за кредит,
изисква като положителна процесуална предпоставка за предявяването на
такъв установителен иск ,наличието на интерес от това за ищеца.
Проверката ,която задължително следва да се направи от съда за
допустимостта на предявения иск от гл.т. на това дали е налице правен
интерес от неговото предявяване, изисква да се прецени от съда въз основа на
твърденията от исковата молба дали действително е налице някакъв
гражданскоправен спор между сочените в исковата молба страни относно
съществуването или несъществуването на едно право или правно отношение ,
поради който спор страната да има интерес да установи със сила на
присъдено нещо в отношенията си с насрещната страна по този спор какво е
действителното правно положение между тях.
Такъв гражданскоправен спор ,според съда безспорно е налице ,когато
страните по едно правоотношение имат различно становище по въпроса дали
то е валидно възникнало и съществувало между тях и в т.см. дали е било
валидно основание за настъпилото между страните разместване на
имуществени блага или пък е било недействително / нищожно /и в т.см. не е
съставлявало годно правно основание за разместването на тези блага. При
това, според съда е без значение дали въпросното спорно правоотношение все
още съществува и обвързва страните по него или пък вече е приключило
поради неговото изпълнение от страните по него.
В т.см. Плевенски окръжен съд схваща и постановките на Определение №
3
3339/25.06.2025 г. по ч.гр.д. № 4898/2024 г. на четвърто гр. отделение на
ВКС, според които „Интерес от искова защита е налице, когато между
насрещните страни има правен спор, а това се случва при неоснователното
отричане на субективно материално право, което съществува или
неоснователно претендиране на субективно материално право, което не
съществува, чрез спор относно фактите и/или правото (тяхното възникване,
съдържание или съществуване). Без значение е дали този спор се дължи на
различие в становищата относно фактите, меродавни за правоотношението,
или относно тяхното правно значение. Спорът е за вече възникнало,
съществуващо понастоящем, или (в определени случаи) за съществувало
преди това субективно материално право. Чрез исковото производство се
цели установяване на действителното правно положение между спорещите
със сила на пресъдено нещо. Нищожният договор на общо основание не
съществува за правния мир, по принцип може да се противопостави на трети
лица и порокът може да бъде релевиран без срок, било чрез иск, било чрез
позоваване на съществуването му, щом е налице правен (не винаги съвпадащ
със житейския) интерес. Липсва правен интерес от исков процес, когато
липсва правен спор, когато решението няма да се отрази върху правната сфера
на ищеца и решението няма да способства за признаване или удовлетворяване
на негово субективно материално право. Наличието на правен интерес при
заявен иск за нищожност на договор, следва да бъде преценяван от съда с
оглед не само на данните по делото, а в по-широк аспект от гл.т. на поведение
на ответника спрямо правата на собственост на ищеца и в контекста на чл. 6
ГПК, в смисъл , че страната сама има право да определи предмета на делото и
обема на търсената защита и съдействие. В съответствие с принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да
прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално
право има нужда при възникналия правен спор. Правният интерес от решаване
на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които
спорът се изразява и, чрез които, всеки от спорещите твърди, че се засяга
правната му сфера. Разликата между осъдителния и установителния иск не е в
различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса,
който поражда нуждата на ищеца от защита. Всякога, когато ищецът има
интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи, с
влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува
определена правна връзка, предявеният установителен иск е допустим
процесуален способ за предявяване нищожност на договор и релевиране на
последиците на този вид начална недействителност. Само поради това, че на
разположение на ищеца има осъдителен иск, не следва да се изключва
правният интерес от искова защита чрез установителен иск, още повече,
когато последният е за нищожност на сделка“.
В конкретният случай въззивната инстанция намира,че между страните по
делото е налице правен спор относно това дали е било налице валидно и
законосъобразно възникнало облигационно правоотношение, произтичащо от
договор за потребителски кредит № 856545 от 15.07.2022г. или пък този
договор е нищожен още от момента на неговото сключване и оттам дали е
4
могъл да послужи като годно правно основание за настъпилото имуществено
разместване в правната сфера на двете страни по делото или не е било налице
такова годно правно основание за това имуществено разместване.
В т.вр. следва да се има предвид и нормата на чл. 6 ,ал. 2 от ГПК според
която “ предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие
се определят от страните „ от която следва според ПлОС ,че е въпрос на
преценка от ищеца от какъв обем и от каква степен на интензивност на
търсената защита се нуждае в конкретния случай-дали иска само да внесе
яснота в отношенията си с ответника , като установи с влязло в законна сила
решение, че между тях е съществувала или не е съществувала валидна
правна връзка-правоотношение или пък ще иска осъждане на този ответник
да върне полученото при начална липса на основание .
Все в т.вр. Плевенски окръжен съд възприема и соченото от двете страни
по делото Решение на СЕС по дело № С-321 / 22 ,/ което впрочем се
възприема напълно противоположно от страните / , в т. 2 от което се приема
,че „член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа
на ефективност,трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от
националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика,
изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск
на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна
клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се
счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за
връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази
непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение,
предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата
клауза“.
Както се вижда и от Член 7 параграф 1 на въпросната Директива 93/13 на
Съвета „ Държавите-членки осигуряват, че в интерес на потребителите и
конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване
на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между
потребители и продавачи или доставчици, а следващия параграф 2. Предвижда
че „ Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи
възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата
на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират,
при условията на националното право, съд или компетентен административен
орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо
използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни
мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи, а
според параграф 3. „С оглед на действащото национално законодателство,
правните средства за защита, посочени в параграф 2, може да са насочени
отделно, или заедно, срещу известен брой продавачи или доставчици от един и
същ икономически сектор, или техни сдружения, които използват или
препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл, договори с общи
условия.
Тези норми на Директива 93/13 на Съвета,според съда целят да се
гарантира защита не само на конкретните правни интереси на отделните
5
потребители по конкретни договори ,сключени между потребители и
продавачи /доставчици , но така също и целят гарантиране на защита и
на по –широкия обществен интерес от преустановяване за в бъдеще на
практиката по сключване на неравноправни договори с потребители,
чрез използване на превантивния ефект от прогласяване на такива
договори за нищожни спрямо недобросъвестни продавачи или
доставчици на услуги за потребители , какъвто превантивен ефект биха
имали постановените решения на съда по конкретни правни спорове и
по отношение на всички останали търговци ,действащи в същата сфера
на продажби или услуги за потребители ,и сключващи сходни по
съдържанието си договори с потребители.
С оглед на тези разсъждения ПлОС намира ,че въпросното решение Решение
на СЕС по дело № С-321 / 22 следва да се схваща именно в смисъл ,че не
следва нормата от националното право/ тази на чл. 124 от ГПК / , уреждаща
необходимостта от обосноваване на правен интерес от предявяване на
установителния иск ,да се тълкува ограничително ,така че да се изключва този
правен интерес винаги, когато ищецът разполага с по-силното средство за
защита като осъдителния иск по чл. 55 от ЗЗД напр.
В конкретния случай ,самият ответник по иска сочи ,че ищцата е завела не
само това , но и множество други дела пред ПлРС за прогласяване
недействителност на други договори за кредит , сключени между същите
страни ,при едни и същи общи клаузи в тези договори ,което според съда
косвено се явява в подкрепа на горната теза - че е налице обоснован правен
интерес ,както частен интерес за конкретния потребител , така и по-
широк обществен интерес за защита на всички потребители , които вече
са сключили или биха сключили в бъдеще договори за кредит при
същите условия със „Стик –кредит „ООД и които също така биха се
оказали недействителни и този интерес се изразява в това да се
преустанови за в бъдеще предлагането от страна на търговеца и
сключването с потребители на този вид договори с неравноправни
клаузи .
Поради тези съображения ,Плевенски окръжен съд намира , че в конкретния
случай е налице обоснован правен интерес за ищеца да предяви обективно
съединените установителни искове , главният от които е за прогласяване
нищожността на целия договор за кредит ,а предявеният при условията на
евентуалност иск е за прогласяване нищожността само на отделна клауза от
този договор –тази за неустойката.
Иначе по съществото на спора , въззивният жалбоподател не е направил
никакви оплаквания за неправилност на извода на РС-Плевен за нищожност на
договора за кредит,макар и заедно с това да не е направил и изрично
признание на иска по същество .
Затова според въззивната инстанция не се налага да бъдат излагани отделно
и съображения за правилността на обжалваното решение по съществото на
спора.
Поради тези съображения , обжалваното решение на РС-Плевен следва да
6
бъде потвърдено.
3.2. Съображения на съда по частната жалба срещу определение №
4304/ 23.08.2025г. на ПлРС с което е оставена без уважение молбата на „Стик
кредит „ АД на осн. чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 853 /
11.06.2025г. в частта за разноските.
С решението си № 853/ 11.06.2025г. ПлРС ,съобразявайки изхода на делото и
на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК ,е осъдил ответника да заплати на ищцата пълния
размер на направените от нея деловодни разноски / общо 2250лв. / ,в т.ч. и
адвокатското възнаграждение в размер на 2200лв. ,за което пред РС
своевременно са били представени доказателства за извършването на тези
разноски от ищцата Д. П. - договор за правна защита ,сключен с еднолично
адвокатско дружество „Д. М. „ ,който удостоверява плащането на тази сума в
брой при подписване на договора.
След това ,като е посочил изрично в обжалваното си определение ,че
ответникът по иска не е направил своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК , ПлРС е отказал за измени своето решение в частта му за разноските и
да откаже изобщо присъждането на каквито и да било разноски в полза на
ищцата ,или евентуално да присъди по –малък размер на разноските за
адвокатско възнаграждение.
Плевенски окръжен съд намира,че обжалваното определение на РС-
Плевен,постановено по реда на чл. 248 от ГПК е правилно и законосъобразно
,като съдът намира ,че при неговото постановяване не са налице не само
конкретно наведените в частната жалба пороци , но не са налице и други
пороци на това определение ,чиято проверка ПлОС извърши при условията на
т.н. т.н.“пълен въззив“ съгласно постановката на ТР № 6/ 2017г. от
15.01.2019г. на ОСГТК на ВКС според която „Ограниченията относно обхвата
на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се
прилагат в производството по частна жалба“/ .
На първо място ,следва да се отбележи това ,че няма основание да не се
присъждат в полза на ищеца изобщо направените от него деловодни разноски
,доколкото в случая беше прието ,че не е предявен недопустим иск ,което да
налага прекратяване на исковото производство и оттам осъждане на ищеца да
плати разноски на ответника , нито пък е осъществена хипотезата на чл.78,
ал.2 от ГПК ,която предполага освен да не е дал повод за завеждане на делото ,
ответникът и да признае иска.
Освен това,въззивната инстанция , като проследи процесуалните действия
извършени от ответника по делото,констатира ,че той действително не е
направил своевременно пред първата инстанция възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК за прекомерност на разноските, направени от ищеца в частта им за
адвокатско възнаграждение .Такова възражение от ответника не е било
направено до приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния
съд ,поради което то вече е преклудирано. Такова възражение се прави за
пръв път едва с молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението на РС-
Плевен в частта за разноските , което процесуално действие , обаче е
недопустимо и твърде закъсняло.
7
В т.см. съдът възприема съдебната практика по този въпрос – вж.
Определение № 2428/ 14.05.2025г. по ч. гр.д.№ 2845/ 2024г. на ВКС на РБ,
четвърто гр. отделение в което се приема ,че „съдът не може служебно да
намали размера на адвокатското възнаграждение ,без да е направено
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. След като в случая възражението за
прекомерност е преклудирано ,размерът на дължимото адвокатско
възнаграждение не подлежи на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги ,вида на спора ,материалния интерес ,вида и
количеството на извършената работа и преди всичко –фактическата и правна
сложност на делото .. „.
Разбира се , ако беше направено от ответника своевременно пред РС-Плевен
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК ,изходът на това производство по частната
жалба ,би бил съвсем различен ,но при липса на такова своевременно заявено
възражение ,съдът изобщо не следва да навлиза по същество и да обсъжда има
ли основание за редуциране на разноските в частта им за адвокатското
възнаграждение.
Колкото до сочената от жалбоподателя съдебна практика на Софийски
градски съд според която „ въз основа на общия материален интерес по всички
еднакви дела, следвало да се калкулира едно общо адвокатско възнаграждение
,което да се присъди само веднъж , а претенциите за разноски по всички
останали дела да бъдат оставени без уважение „ ,настоящият съдебен състав
намира , че тази практика , освен ,че е твърде екзотична , е и в пряко
противоречие със закона , а именно с чл. 81 от ГПК във вр. с чл. 78 от ГПК ,
които изискват от съда със всеки акт с който приключва делото в съответната
инстанция ,съдът да се произнесе и по искането за разноски ,като това
произнасяне ,разбира се следва да държи сметка за изхода на делото в
съответната инстанция . След като съдът не е счел ,че са налице условията на
чл. 213 от ГПК за служебно съединяване на предявените от Д. П. срещу
„Стик-кредит „ООД искове ,то няма основание да се определя едно общо
адвокатско възнаграждение за всички искове , а такова се дължи и следва да
бъде определено със съдебния акт по всеки отделен правен спор с оглед изхода
на конкретното дело.
Разбира се ,според ПлОС , принципно , няма пречка ,когато определя дали
претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно , като извършва
преценката за фактическата и правна сложност на конкретния правен спор с
който съдът е сезиран , съдът да съобрази и обстоятелството ,че същият ищец
е завел и множество други подобни правни спорове срещу същия ответник и
че по тази причина както вложената при конкретното дело правна мисъл ,така
и унифицираните вече процесуални усилия и доказателствени средства по
доказване на всяка следваща сходна по характера си претенция , ще са по-
малки в сравнение с тези при осъществяване на правната защита по един
отделен уникален правен спор и поради това би имало основание да се
определи по –нисък размер на адвокатското възнаграждение,но това ,както
беше посочено по-горе е само при условие ,че противната страна по
делото е направила своевременно възражението си по чл. 78, ал. 5 от
ГПК.
8
Поради тези съображения , и обжалваното определение № 4304/23.08.2025г.
на ПлРС също така следва да бъде потвърдено.
С оглед този изход на делото пред въззивната инстанция ,следва
въззивникът „Стик-кредит „ ООД да заплати на въззиваемата страна
направените от нея деловодни разноски за тази инстанция , които според
представените с изрична писмена молба вх.№ 13468/27.11.2025г., постъпила
преди провеждане на откритото с.з. по делото , доказателства за тяхното
извършване са в размер на 480лв. / с ДДС/ и което възнаграждение е в
минималния размер по чл. 7, ал. 2 т.1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа ,но с ДДС и което в т.см. съдът не
намира за прекомерно с оглед осъществената защита във въззивното
производство.
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение № 853/11.06.2025г., постановено по
гр.д.№7243/2024г. на Плевенски районен съд .
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното определение срещу определение № 4304/
23.08.2025г. на Плевенски районен съд с което е оставена без уважение
молбата на „Стик - кредит „ АД на осн. чл. 248 от ГПК за изменение на
решение № 853/11.06.2025г., в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Стик Кредит” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: гр. *************, представлявано от С. Н. Т., да заплати на Д.
И. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. **************,направените от
нея деловодни разноски пред ПлОС , в размер на 480лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280,ал. 3 т.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9