О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
Ловешкият
окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
като изслуша докладваното
от съдия Пенов ч.гр.д. № 90 по описа на съда за 2019 г.
и за да се произнесе, съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени вземания“ ООД против
разпореждане № 1195/26.11.2018 г., по ч.гр.д.
№ 738/2018 г. на РС Луковит в частта, с която заявлението на
частния жалбоподател против А.И.М. е отхвърлено за сумата от 197,26 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение
и за сумата от 45 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението.
В частната
жалба са направени оплаквания за материална незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане и постановяването му при нарушение на съдопроизводствните
правила. Акцентувайки върху целта на заповедното производство (проверка
безспорността на вземането) и върху неговия формален характер, частният
жалбоподател излага оплакване за напускане границите на формалната проверка на
заявлението, доколкото заповедният съд се произнесъл по валидността на уговорките
в договора, от които произтича вземането, за което съдът отказал да издаде
заповед за изпълнение. В частната жалба се излага оплакване срещу извода на
съда за нищожност на неустойката и за противоречието ѝ с добрите нрави,
като се поддържа, че в случая не са налице хипотезите на ТР-1-09-ОСТК, при
които неустойката излиза извън присъщите ѝ функции, и че въпросът за накърняване
на добрите нрави по отношение на уговорката за неустойка следвало да се извърши
при направена комплексна оценка и на други фактори в производство по
установяване на вземането. Изложено е съображение, според което претендираната
сума за разходи за извънсъдебно събиране произтича от уговорка, за която
страните са постигнали съгласие и че се касае за допълнителни услуги по смисъла
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, за които кредиторът може да събира от потребителя такси
и комисионни. В частната жалба е направено искане за отмяна на разпореждането в
обжалваната му част и за издаване на заповед за изпълнение за отхвърлените по
заявлението суми.
Частната
жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичният срок за обжалване по
чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен,
защото, защото, броен от датата на връчване на атакуваното разпореждане (19.12.2018
г.), същият е изтекъл на 27.12.2018 г., който ден се
явява първи присъствен по смисъла на чл. 60, ал. 6 ГПК и в който частната жалба
е подадена, видно от датата на клеймото за подател. За частния жалбоподател е
налице интерес да обжалва разпореждането в атакуваната му част, доколкото с нея
е отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за изпълнение
и изпълнителен лист до пълния размер на претендираните вземания (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Със
заявлението, по което е образувано производството пред първоинстанционния
съд, от заявителя е поискано издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен
лист за следните суми: 436,60 лв. – главница по договор за кредит № 3079523/15.11.2017
г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и А.И.М.; 24,08 лв. – договорна лихва;
197,26 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение; 45 лв. – разходи за
извънсъдебно събиране на задължението; 30,59 лв. – законна лихва и за законната лихва от завеждане на
заявлението до изплащане на вземането.
За да
отхвърли частично заявлението по чл. 410 ГПК, отказвайки издаване
на заповед за изпълнение за вземането за неустойка, първоинстанционният
съд е приел, че уговорената неустойка нямала обезщетителен
и стимулиращ характер, че същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
По отношение на таксата за разходи е счел, че тя е в противоречие с
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, установяваща лимит на претенциите на
кредитора при забава на длъжника.
Изхождайки
от твърденията в заявлението за относно съдържанието на уговорката за неустойка
за неизпълнение, настоящият състав на ОС Ловеч приема, че същата е нищожна,
поради противоречие със закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Непротиворечиво и утвърдено в съдебната практика е разбирането, че клаузата за
неустойка е нищожна, когато е уговорена извън присъщите й функции (ТР-1-10-ОСГТК, т. 3) и в разрез с принципа за
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В случая
уговорената между страните неустойка за непредставяне на обезпечение чрез
намиране на двама поръчители, излиза извън присъщата ѝ обезщетителна функция. Проявлението на тази функция е
компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението (пълното или неточно
изпълнение с оглед характеристиките време, количество и качеството) чрез
получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора от неизпълнението на
задълженията по договора за потребителски кредит се проявяват с неосигуряване
на следните дължими престации - за връщане на
предоставените в заем парични средства, за заплащане на възнаграждение за
тяхното ползване и реалните разходи по събирането. Уговорената между страните
неустойка в случая не обезпечава възстановяването на тези вреди от неизпълнение
на задълженията по договора, а евентуални такива от непредставянето на
обезпечение чрез поръчителство, затова тя надхвърля обезщетителната
ѝ функция. Неустойката в случая е свързана единствено с неизпълнение на
задължението на кредитополучателя за осигуряване
на поръчители или банкова гаранция. Предвид акцесорния
характер на това задължение, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици, а единствено парира възможен механизъм за тяхното
избягване. Такъв механизъм, обаче, е бил изначално несигурен, защото кредиторът
е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем
кредит. Налице е противоречие с принципа на добросъвестността, защото
уговорката за неустойка е свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът
разполага с достатъчно много източници на информация, за да оцени предварително
кредитоспособността на потребителя (чл. 16 ЗПК), и ако оценката му е лоша, той
може да откаже да предостави кредит (чл. 18 ЗПК), вместо да сключи договора за
потребителски кредит.
Законосъобразен
е изводът на районния съд за противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК на уговорката, от
която произтича вземането за такса за разходи. Според твърденията в заявлението
„таксата за направени разходи се начислява за всеки следващ 30-дневен период,
през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от
календарни 30 дни…“. При така очертаното основание на вземането за такса,
очевидно и несъмнено се проявява, че неговото възникване (начисляването на таксата) е свързано със
забавата на длъжника кредитополучател. При забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата (чл.
33, ал. 1 ЗПК). Ето защо валидността на уговорката, от която произтича
вземането за такса за разходи, правилно е преценена с оглед чл. 33, ал. 1 ЗПК, а отчитайки
императивния характер на същата разпоредба, заповедният съд е изградил законосъобразен извод,
че тази клауза от договора ѝ противоречи. Законът предоставя възможност на кредитора да събира такси и комисиони, но само за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит (чл. 10а, ал. 1 ЗПК). От
твърденията в заявлението не може да се направи несъмнен извод за такъв
характер на начислената такса, доколкото в тях не се изброяват извършените
дейности или допълнителни услуги в полза на кредитополучателя. Както се посочи по-горе, таксата е основана на забавата на длъжника, явяваща се последица от договорно
неизпълнение, затова възмездяването на което
и да било действие на кредитора, свързано с нея, има характер на обезщетение за
забавено изпълнение и не би могло да се третира като допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Разходите по чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, които не се
включват като компонента в ГПР, съставляват всички средства и разноски, които кредиторът извършва по
необходимост, за да получи от длъжника дължимата по договора престация, т.е. извършването им е условие за реализиране на изпълнението спрямо длъжника (напр. извънседебно
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разноски в заповедно или исково производство, или в производство по принудително
изпълнение). Разходите по изпращане на напомнителни писма до длъжника (за
каквито конкретната такса е начислена) нямат такъв характер, защото
получаването на такива писма няма правно значение за изпълнението – при настъпил падеж на вземанията по договора за кредитора е открита възможността да търси изпълнение, без да е
необходимо уведомяване на длъжника за забавата (срокът кани).
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение и за
такси за направени разходи, поради противоречие със закона и с добрите нрави
(чл. 26, ал. 1 ЗЗД), съдът намира, че за произтичащите от тях вземания следва
да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК).
Съдът в заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от
длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със
заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето
защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното
производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за
вземането за неустойка. В този смисъл са неоснователни и оплакванията в
частната жалба за напускане от заповедния съд границите на
формалната проверка на заявлението.
По
тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1195/26.11.2018г., по ч.гр.д. №
738/2018 г. на РС Луковит в частта, с която заявлението на частния жалбоподател
против А.И.М. е отхвърлено за сумата от 197,26 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение и за сумата от 45 лв. –
разходи за извънсъдебно събиране на задължението.
Определението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.