Решение по дело №682/2025 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Ю. О. М. срещу решение № 10859 от 10.12.2024 г., постановено по адм дело № 1591 по описа на Административен съд Пловдив за 2024 година, ХХІХ състав.

Според касатора решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, защото съдът не е съобразил действителните вреди, които касаторът е претърпял при престоя в Затвора Пловдив, съответно присъденото обезщетение е недостатъчно. Моли искът да бъде уважен изцяло.

Ответникът чрез процесуалния представител счита касационната жалба за неоснователна и моли бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд Пловдив, ХХІІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от страна по делото, за която обжалваното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск в пълен размер, е неблагоприятно, поради което касационната жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Ю. О. М. срещу ГДИН, с която се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 000 лева за периода 01.06.2019 г. – 28.04.2022 г. и в размер на 8 000 лева за периода 01.03.2023 г. до датата на предявяване на исковата молба, претърпени в Затвора Пловдив.

С обжалваното решение съдът след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод, че предявеният иск е частично доказан и основателен. За да стигне до този резултат, от фактическа страна съдът е установил, че само за период от 42 дни през първия исков период ищецът е бил настанен в помещения в Затвора Пловдив, които са били пренаселени, защото не е била неосигурена минималната жилищна площ от 4 кв.м за всяко лице. Като неоснователни са преценени останалите претенции на ищеца за неизвършване на почистване и дезинфекция на коридорите и общите помещения, за неосигуряване на самостоятелен санитарен възел и мивка с постоянно течаща вода в помещенията, за липса на достатъчно дневна и изкуствена светлина, отопление, проветряване и обзавеждане, неосигуряване на достъп до баня и пералня. Съдът не е кредитирал свидетелските показания, тъй като се явяват изолирани и неконкретни, противоречащи на събраните писмени доказателства.

Съответно съдът е приел, че се установяват част от твърдените нарушения по чл.3 ЗИНЗС, при което на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди за периода от 01.06.2019 г. до 28.04.2022 г., в който за 42 дни ищецът е бил лишен от най-малко 4 кв.м площ за пребиваване в стаите, в които е бил настанен, в размер на 294 лева (по 7 лева на ден), като в останалата част искът е приет за неоснователен, както е приет за неоснователен и искът за периода от 01.03.2023 г. до 23.07.2024 г., в който период не са установени нарушения по чл.3 ЗИНЗС, ведно със законната лихва за забава в размер на 79,71 лева върху главницата 294 лева за периода от 28.04.2022 г. до 23.07.2024 г., като е отхвърлен искът за разликата над 79,71 лева до пълния претендиран размер от 4348,61 лева. Съответно отхвърлени са като неоснователни исковете за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 01.06.20219 г. до 28.04.2022 г. за разликата над 294 лева до пълния претендиран размер от 16 000 лева и за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 01.03.2023 г. до 23.07.2024 г. в размер на 8 000 лева.

Решението е правилно в обжалваната му част.

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които напълно се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща и към мотивите на обжалваното решение.

Първоинстанционният състав е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ. Правилно са приложени нормите на чл.284 ЗИНЗС и чл.3 ЕКПЧ. Правилно е определен и размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства и съдебната практика по идентични дела, в т.ч. и актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът на присъжданото от националните съдилища обезщетение е важен критерий за преценката дали вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е ефективно, като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства.

Доводите, наведени в касационната жалба, освен че са бланкетни, са идентични с възраженията, изложени в исковата молба, обсъдени са от първоинстанционния състав и няма да бъдат преповтаряни.

Настоящият касационен състав намира, че показанията на свидетеля са правилно преценени от първоинстанционния състав и не доказват фактическите обстоятелства, на които касаторът е основал исковата си претенция. Тези показания са общи и неконкретни, макар и непосредствени, самият свидетел е заинтересован от изхода на делото като лице, което също изтърпява наказание лишаване от свобода, и не дават добра и надеждна информация за условията в затвора, от една страна, а от друга страна, преценката за условията в затвора е винаги субективна. Св. Б. говори за личните си преживявания и усещания по време на престоя си в Затвора Пловдив, поради което некредитирането на показанията е правилно, доколкото не допринасят с нищо за установяване на правнорелевантните факти от значение за присъждане на обезщетение в по-голям размер. От друга страна, както правилно е посочил това и първоинстанционния състав, свидетелските показания са изолирани и противоречат на събраните по делото писмени доказателства, които са официални писмени документи, ползващи се с материална доказателствена сила, която не е била оборена от ищеца при негова доказателствена тежест.

Съгласно чл.21, ал.2 ППЗИНЗС поддържането на хигиената в помещенията е задължение на лишените от свобода, поради което не може да се обоснове извод за поставяне на касатора в неблагоприятни условия от посочения вид по смисъл на чл.3 ЗИНЗС, при положение че от страна на ответника са предприети необходимите действия по дезинсекция и дератизация, което изключва наличието на незаконосъобразно бездействие от страна на затворническата администрация. Съответно правилен е изводът на първоинстанционния състав, че са недоказани и неоснователни претенции на касатора за претърпени неимуществени вреди от липсата на достатъчно ДДД обработки и недобра хигиена.

Правилен е изводът на първоинстанционния състав за липса на нарушение на чл.20, ал.2 ППЗИНЗС, тъй като стандартите в чл.113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствените зони се отнасят за жилища, каквито помещенията във затворите категорично не са.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Неоснователно е искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, тъй като чл.286, ал.2 и ал.3 ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.143, ал.3 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска, означава, че такова не се дължи.

Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІІ касационен състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10859 от 10.12.2024 г., постановено по административно дело № 1591 по описа на Административен съд Пловдив за 2024 година, ХХІХ състав.

ОТХВЪРЛЯ искането на юр. Ч. за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.

Решението е окончателно.