№ 3671
гр. София, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело
№ 20231110111611 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано е по искова молба на СТИК
КРЕДИТ АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. ..., срещу Д. Б.
П., ЕГН **********, с адрес ГР.СОФИЯ, ..., за признаване за установено, че
ответника дължи на ищеца сума в размер на 360,04 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № ... г., ведно със законна
лихва от 4.11.2019 г. до изплащане на вземането.
Предявени са при условията на обективно евентуално съединяване
установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца суми по
заповед от 11.12.2019 г. на РС София, 90 с-в, постановена по реда на чл. 410
от ГПК по гр.д. № 63517/2019 г., в условията на евентуалност осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сума в размер на 360,04 лв., представляваща главница по
Договор за потребителски кредит № ... г. Вземането произтича от следните
обстоятелства: неплатени суми по Договор за потребителски кредит № ... г.,
сключен между кредитора и длъжника.
В исковата молба са налице твърдения, че на 28.09.2018 г. между ищеца,
в качеството на кредитор и ответника – кредитополучател бил сключен
1
Договор за потребителски кредит № ... г., по силата на който на ответника
била отпусната сума в размер на 500 лв., възнаградителна лихва в размер на
31.65 лв., с годишен лихвен процент 36% и ГПР 44.80%. Кредитополучателят
се задължил да погаси кредита на три месечни вноски, всяка включваща
главница и лихви с падеж на първата вноска 28.10.2018 г. Договорът бил
сключен при Общи условия, във формата на електронен документ, от
разстояние, като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние.
Ищецът твърди, че чрез системата ИЗИ ПЕЙ с разписка № ... на
28.09.2018 г. заплатил на ответника сумата в размер на 500 лв. в микросметка
на ответника. Въпреки многократните си покани към длъжника последният не
върнал дължимите суми, от които ищецът претендира заплащането
единствено на главница в размер на 360.04 лв.
Ответникът Д. Б. П., чрез особения представител адв. М., е депозирал
писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК.
Оспорва исковете по основание и размер. Оспорва наличието на
облигационна връзка между страните по договора, както и ответникът да е
подписвал процесния договор. Прави възражение за нищожност на клаузи от
процесния договор, като неравноправни, което води до извод, че целия
договор е нищожен. Прави възражение и за изтекла погасителна давност.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба и отговора
фактически твърдения и съобрази формулираните искания, намира, че
предявените искове имат правната си квалификация в разпоредбата на чл. 422
от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, както и евентуален осъдителен иск с правна
квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира следното.
Видно от представените по делото писмени доказателства между
страните е сключен Договор за кредит № ... г., по силата на който ищецът
като кредитор се задължил да предостави на ответника като кредитополучател
сумата от 500 лв. Била уговорена възнаградителна лихва в размер на 31.65
лв., с годишен лихвен процент 36% и ГПР 44.80%. Кредитополучателят се
задължил да погаси кредита на три месечни вноски, всяка включваща
главница и лихви с падеж на първата вноска 28.10.2018 г. Постигната е
2
уговорка в 6.1 „обезпечения“ чл. 20 от договора, че потребителя не изпълни
задължението си по чл. 17, ал. 1 а именно в срок от три дни да осигури
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция, дължи на кредитора
неустойка в размер на 689.88 лв. Договорът е сключен при Общи условия /л.
14 – 27 от делото/.
Според представения погасителен план към Договор за кредит № ... г.
общо дължимата сума по кредита е в размер на 531.65 лв., а при неосигурен
поръчител или гаранция – 689.88 лв. Срокът за връщане на общото
задължение е 28.10.2018 г. – 28.12.2018 г., т.е. на три вноски, които при
непредоставяне на обезпечение са в размер на по 229.96 лв. всяка, а размерът
на ГПР е 44.80 лв.
От представената разписка № ... чрез системата ИЗИ ПЕЙ на 28.09.2018
г. се установява, че ищцовото дружество е заплатило на ответника сумата в
размер на 500 лв. по негова микросметка /л. 30 от делото/.
От така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия
вид, количество и качество. В конкретният казус съдът намира за установено
от горепосочените писмени доказателства, че ищецът е кредитор по Договор
за кредит № ... г., а ответника е заемополучател.
По делото безспорно се установява от събраните писмени
доказателства, че сумата за кредита в размер на 500 лв., чрез превод чрез
системата ИЗИ ПЕЙ е преведена от ищеца по негова микросметка, като в
същото време на бяха ангажирани доказателства, а и въобще липсват
твърдения, че е върната в цялост от същия.
Съдът намира, че следва да се произнесе по твърдените основания за
нищожност на договора, както и служебно да извърши проверка за
нищожност на договора, респ. на клаузи от него. Това е така, защото съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013
г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
3
Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба,
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище.“, от което следва извод, че първоинстанционният съд следи
служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна,
а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и например за наличието
на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни
ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП,
както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/. Съдът има и задължение служебно да следи за
спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК.
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена
договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се
приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е
обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела
C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. В тази насока следва да се има предвид, че
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит
на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, а именно Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а
ал. 5 от разпоредбата предвижда нищожност на клаузите, надвишаващи така
определените максимални размери. В конкретният случай е видно, че е
предвидена неустойка, предназначена да санкционира заемополучателя за
4
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заема, съобразно договора и общите
условия. Съдът намира, че въведените в договора условия към изискваното
обезпечение, както и срокът за предоставянето му – 3-дневен от сключване на
договора, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на
договора. На следващо място посочената уговорка влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. В случая
е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, като непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването
на преки вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем
към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на условията по същия. Поради това следва да се приеме, че така
уговорената неустойка, разсрочена съобразно погасителния план към
договора и включена в размера на погасителната вноска, по същество има за
цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този
начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника по
насрещните искове за нищожност на целия договор, по следните
съображения. Съдът намира за недоказани твърденията за липса на указания
какво се включва в разходите, тъй като в приложения погасителен план
такова разграничение е налице. Неоснователно е и възражението, че липсват
размер, брой и периодичност на вноските, тъй като според горецитираните
клаузи на договора сумата по кредита в размер на 500 лв. е платима в
едномесечен срок. В останалата част, както беше посочено по – горе
5
действително се установи нищожността на клаузите за неустойка при
непредоставяне на обезпечение, но според разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия
договор, когато те са заместени от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В тази насока следва да се има предвид, че както
беше посочено по – горе според императивната разпоредба на чл. 33, ал.1
ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, т.е. налице е още първата
хипотеза на правната норма. Действително по силата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е
в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая обаче, не
се установи такива уговорки да са налице. Допълнително съображение в тази
насока е и разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, според която, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, т.е. дори и целия договор да беше нищожен кредитополучателят
щеше да дължи връщане на получената заемна сума. В този смисъл е и
решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. по описа на ВКС IV
ГО, в което съдът е приел, че дори „ако тази недействителност се установи в
производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
6
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК.“
На следващо място съдът намира за неоснователно и възражението на
ответника за изтекла погасителна давност, тъй като вземането за главница е
било изискуемо с настъпване на падежа на 28.12.2018 г., а заявлението по
реда на чл. 410 от ГПК е депозирано на 04.11.2019 г., т.е. преди изтичане на
петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.
С оглед гореизложеното съдът намира главния иск на ищеца за
основателен, поради което същия следва да бъде уважен, без да се разглежда
евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Това е така, защото както беше
посочено по – горе според разпоредбата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за
заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи
от същия вид, количество и качество. В конкретният казус съдът намери за
безспорно установено, че ищецът е кредитор по Договор за кредит № ... г., а
ответника е заемополучател. Беше установено и че сумата за кредита в размер
на 500 лв., чрез превод чрез системата ИЗИ ПЕЙ е преведена от ищеца по
негова микросметка, като в същото време на бяха ангажирани доказателства,
а и въобще липсват твърдения, че е върната в цялост от същия. Затова искът
се явява основателен.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищецът
има право на разноски в размер на 944.28 лв., представляващи държавна
такса, депозит за особен представител и платено адвокатско възнаграждение в
минимален размер, с включени разноски по 63517/2019 г. по описа на СРС, 90
с-в.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на СТИК КРЕДИТ АД, ЕИК ...,
със седалище и адрес на управление гр. ..., със съд. адрес гр. София, ..., чрез
адв. Д., срещу Д. Б. П., ЕГН **********, със съд. адрес гр. София, ..., чрез
особен представител адв. М., за признаване за установено, че Д. Б. П. дължи
на СТИК КРЕДИТ АД сума в размер на 360,04 лв., представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № ... г., ведно със законна лихва от
4.11.2019 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед от
11.12.2019 г. на РС София, 90 с-в, постановена по реда на чл. 410 от ГПК по
гр.д. № 63517/2019 г.
ОСЪЖДА Д. Б. П., ЕГН **********, със съд. адрес гр. София, ..., чрез
особен представител адв. М., да заплати на СТИК КРЕДИТ АД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр. ..., със съд. адрес гр. София, ..., чрез адв.
Д., сума в размер на 944.28 лв., представляващи разноски по делото, с
включени разноски по 63517/2019 г. по описа на СРС, 90 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8