№ 22618
гр. С., 10.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря М. АТ. Д.НОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20251110120987 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по предявени от Я. Д. Ц. срещу „М.“ АД установителни искове за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г.,
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за потребителски кредит №
267586 от 16.09.2024 г., по силата на който ответникът й е предоставил в заем сумата от 3
500 лв., подлежаща на връщане на 24 месечни вноски, всяка от които в размер на 212,18 лв.,
заедно с възнаградителна лихва при фиксиран ГЛП в размер на 41 % и ГПР в размер на
49,65 %. В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка, в
случай че не предостави обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от
договора, която неустойка е в размер на 21 лв. плюс 0,200 % от усвоения размер на кредита
за първия ден на забава и 0,200 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за
който кредитът не е обезпечен. Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се
заплаща на падежа на всяка следваща вноска съгласно Приложение № 1 (Погасителен план).
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора вземането по същия се обезпечава с поръчителство за
пълния размер на кредита, като ал. 2 предвижда, че кредитополучателят се задължава в срок
от 3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице - поръчител следва да отговаря
на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно: 1. да е дееспособно физическо лице с
брутен осигурителен доход над 1 400 лв.; 2. работещо по трудов договор с най-малко 6
1
месеца трудов стаж при последния работодател; 3. да няма активни експозиции в Централен
кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит, сключен с
ответното дружество. Ищцата сочи, че се е задължила за периода от 16.09.2024 г. до
16.09.2026 г. да върне на ответника сума в общ размер на 5 092,32 лв., от които: 3 500 лв. -
главница; 1 592,25 лв. - лихва; както и сумата от 4 788 лв. - неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Ищцата твърди, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, тъй като не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - посоченият
в договора размер на ГПР, макар формално да отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а
именно - неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора, която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (с позоваване на Решение на Съда
на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело С-714/22). Счита, че уговарянето на
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение с фиксиран
размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, както и
уговорения начин за плащането й (заедно с месечните погасителни вноски) представлява
скрито възнаграждение за кредитодателя, т. е. последното е установено в противоречие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая е несъмнено, че получаването на кредита е било
обусловено от предоставяне на посоченото обезпечение, като кредитополучателят се е
съгласил да заплаща неустойка в размер на 4 788 лв. Задължението по чл. 10, ал. 1 от
договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към
деня на сключването на договора. При това положение макар формално договорът за
потребителски кредит да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните
параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, което води до
недействителност на договора за кредит – чл. 22 ЗПК. Евентуално счита, че е нищожна
клаузата на чл. 10, ал. 1 от договора като противоречаща на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с
предвидената неустойка се цели кумулиране на скрита възнаградителна лихва в полза на
кредитора и вземането не изпълнява присъщите на неустойката обезпечителна и
обезщетителна функции. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
признава иска. Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор за кредит с
посоченото в исковата молба съдържание и че на ищцата е отпусната сумата в размер на 3
500 лв. Моли разноските по делото да не бъдат възлагани в тежест на ответника, а в тежест
на ищцата на основание чл. 78, ал. 2 ГПК по подробно изложени съображения. Евентуално
възразява за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е предявил и насрещен иск за осъждане на
Я. Д. Ц. да заплати на „М.“ АД сумата от 494,29 лв. – представляваща част от неизплатената
главница по Договора за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г., като дължима по
2
недействителен договор за кредит. Излага съображения, че по сключения между страните
договор за потребителски кредит на ответницата по насрещния иск е предоставена сума в
размер на 3 500 лв. на 16.09.2024 г., от която са заплатени 3 005,71 лв., като е останала
незаплатена сумата от 494,29 лв. Моли за уважаване на насрещния иск, ведно със законната
лихва от датата на подаването му – 19.06.2025 г. до окончателното плащане. Претендира
разноски.
От ответницата по насрещния иск е постъпил писмен отговор, в който оспорва иска
като недопустим и неоснователен. Твърди, че договорът за потребителски кредит е нищожен
по изложените в исковата молба съображения. Счита, че не е дала повод за предявяването на
насрещния иск и моли да не се възлагат разноски в нейна тежест.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, че на 16.09.2024 г. между Я. Д. Ц., в качеството й на
кредитополучател, и „М.“ АД, в качеството му на кредитор, е сключен Договор за
потребителски кредит № 267586, по силата на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя сумата в размер на 3 500 лв., която ищцата се е задължила да върне на 24
месечни вноски, всяка от които в размер на 212,18 лв., заедно с възнаградителна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 38,95 % (при приложение на
преференциални лихвени условия) и годишен процент на разходите от 49,65 %, с падеж на
първата погасителна вноска - 16.10.2024 г. и падеж на последната погасителна вноска -
16.09.2026 г.
В чл. 10, ал. 1 от договора е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка с
обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията,
предвидени в чл. 20 от договора, която неустойка е в размер на 21 лв. плюс 0,200 % от
усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,200 % от усвоения размер
на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
В чл. 10, ал. 2 от договора е уговорено, че кредитополучателят отговаря на
изискванията на кредитора за използване на преференциални условия при отпускане на
потребителски кредит на лоялни клиенти, като се прилага неустойка в размер на 19,95 лв.
плюс 0,190 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,190 % от усвоения
размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
Съгласно чл. 12 от договора, начислената неустойка се заплаща на падежа на всяка
следваща вноска съгласно Приложение № 1 (Погасителен план).
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, вземането по същия се обезпечава с поръчителство
за пълния размер на кредита, като съгласно ал. 2 кредитополучателят се задължава в срок от
3 работни дни от сключването на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, одобрено от кредитора. Физическото лице – поръчител следва да отговаря
на описаните в чл. 20, ал. 3 изисквания, а именно: 1. да е дееспособно физическо лице с
3
брутен осигурителен доход над 1 400 лв.; 2. работещо по трудов договор с най-малко 6
месеца трудов стаж при последния работодател; 3. да няма активни експозиции в
Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. да не е страна по договор за кредит,
сключен с „М.“ АД. Предвидено е, че вземането по договора се счита за обезпечено от
датата на подписване на договор за поръчителство.
Съобразно погасителния план към договора, ищцата се е задължила за периода от
16.10.2024 г. до 16.09.2026 г. да върне на ответника сума в общ размер на 9 880,25 лв., от
които: 3 500 лв. – главница, 1 592,25 лв. – възнаградителна лихва, 4 788 лв. – неустойка при
непредоставяне на обезпечение.
Не е спорно по делото, а и от представената разписка за извършено плащане от „И.“
АД се установява, че на 16.09.2024 г. Я. Д. Ц. е усвоила изцяло заемната сума в размер на 3
500 лв.
На следващо място, между страните не съществува спор, че ищцата е върнала на
кредитора сумата в общ размер на 3 005,71 лв. по процесния договор за потребителски
кредит.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По първоначално предявените от Я. Д. Ц. срещу „М.“ АД искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
За да бъдат уважени предявените в условията на евентуалност искове в тежест на
ищцата е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, които обуславят
недействителността на Договора за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г.,
евентуално нищожността на процесната договорна клауза – чл. 10, ал. 1 – в частност
сключването между страните на Договор за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г.
и неговото съдържание; че договорът противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК; че уговорената в договора клауза на чл. 10, ал. 1 –
за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по реда и при условията на
чл. 20 от договора, противоречи на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В тежест на ответника е да докаже, че клаузите от договора са индивидуално
уговорени, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора с оспорената клауза.
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са отделени за
безспорни между страните обстоятелствата, че между тях е сключен посоченият договор за
потребителски кредит, по силата на който на Я. Д. Ц. е предоставена сумата от 3 500 лв. на
16.09.2024 г., че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, че Я. Д. Ц. е погасила по договора сума в размер на 3
005,71 лв.
Ответникът изрично признава с отговора на исковата молба, че договорът за
4
потребителски кредит е недействителен, като за пълнота съдът добавя и следното:
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В настоящия случай неустойката по чл. 10, ал. 1 от договора е предвидена за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на
отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от
кредитора начин в чл. 20 вр. чл. 10 от договора. Следователно задължението за заплащане на
неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение
за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне
предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на кредитополучателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на сумите по договора за кредит. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, както и от предоставената
в заем главница, представлява скрито под формата на неустойка допълнително
възнаграждение за кредитодателя, т. е. последното е установено в противоречие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност
е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който
е установено това задължение, тъй като в договора е предвидено неустойката да се заплаща
на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
5
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,65 %, т.
е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 10, ал. 1 от
договора, която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март
2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено
от предоставяне на посоченото „обезпечение“, като кредитополучателят се е съгласил да
заплаща неустойка в размер на 4 788 лв. В частност настоящият съдебен състав приема, че с
уговорената в чл. 10, ал. 1 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума
- т. нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод на първо място следва от
специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – в 3 - дневен срок от сключване на договора. По този начин,
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния
извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за
заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска
по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма
да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният
процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 10, ал. 1 от договора не е свързано с
6
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в
противоречие на правилото чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на
разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването
на договора. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и
общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 10, ал. 1 от
договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора
за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г. е недействителен на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и искът за прогласяване на
недействителността на договора следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожна клаузата на чл.
10, ал. 1 от договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, предявен в
условията на евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По предявения от „М.“ АД срещу Я. Д. Ц. насрещен иск с правно основание чл. 23
ЗПК съдът приема следното:
По предявения насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 23 ЗПК в тежест на
ищеца по насрещния иск е да докаже сключването на Договор за потребителски кредит №
267586 от 16.09.2024 г. със соченото съдържание, реалното предаване на заемната сума в
размер на 3 500 лв. от кредитора на кредитополучателя съгласно условията на договора,
както и изискуемост на вземането и размера на процесната сума.
7
В тежест на ответницата по насрещния иск при доказване на горните факти е да
установи плащане в пълен размер на задължението за главница по договора.
В частност несъмнено се установи по делото, че на 16.09.2024 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 267586, по силата на който кредиторът е
предоставил на кредитополучателя сумата в размер на 3 500 лв., която Я. Ц. се е задължила
да върне на 24 месечни вноски, заедно с възнаградителна лихва при при фиксиран годишен
лихвен процент в размер 38,95 % и годишен процент на разходите от 49,65 %, както и при
договорено обезпечение – поръчителство.
Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, поради което договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Съдът следва да установи с решението си дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на
ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума
по кредита.
С оглед отделеното за безспорно по делото, че Я. Д. Ц. е заплатила в полза на „М.“
АД по процесния договор за потребителски кредит сумата от общо 3 005,71 лв., то ищецът
по насрещния иск „М.“ АД се легитимира като кредитор на вземане в размер на 494,29 лв.
Трябва да се отчете, че задължението за връщане на даденото при начална липса на
основание, каквото е вземането по по чл. 23 ЗПК, е безсрочно и може да се иска от
кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент
става изискуемо, а в контекста на потребителския спор от обявяване на договора за
нищожен. При установена недействителност на договора за потребителски кредит,
обуславящите изводи за дължимост на главницата в размер на чистата стойност на кредита,
са приетата нищожност на договора за потребителски кредит и приложението чл. 23 ЗПК, но
не само – по общото правило на чл. 34 ЗЗД подлежи на реституция даденото по договора.
Чистата стойност на кредита, която подлежи на връщане при недействителност на договора
според специалното правило на чл. 23 ЗПК, представлява вземане на кредитора, което при
действителен договор е изискуемо обичайно според уговорените падежи на отделните
вноски, а при недействителен – погасителният план няма действие между страните (така
решение № 50086/21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г. по описа на ВКС, II т. о.). Предвид
гореизложеното искът по чл. 23 ЗПК за сумата в размер на 494,29 лв., представляваща
остатък от главница по Договор за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г. следва да
бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната искова
молба – 19.06.2025 г. до окончателното плащане на сумата.
8
По разноските:
От ищцата по първоначалния иск се претендират разноски за държавна такса в
размер на 203,69 лв., както и адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв. съгласно
договор за правна защита и съдействие от 11.03.2025 г. (служещ като разписка за заплащане
на възнаграждението), или общо 753,69 лв. Действително, ответникът е признал иска за
недействителност на договора за потребителски кредит, но според съда не са налице
кумулативните предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК. Доколкото договорът за потребитески
кредит е действащ между страните към датата на подаване на исковата молба, съответно
ответното дружество претендира суми по него, то с поведението си е дало повод за
предявяването на иска. Настоящият съдебен състав приема обаче за основателно
релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
като аргументите за това са следните:
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е
прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че
по делото не са събирани допълнителни доказателства, съдът приема, че адвокатското
възнаграждение в полза на ищцата следва да бъде определено в размер на 400 лв. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят разноски в общ размер
на 603,69 лв.
Ответникът по първоначално предявените искове и ищец по насрещния иск „М.“ АД
претендира и доказва извършени разноски в общ размер на 850 лв., от които: 50 лв. –
държавна такса за насрещния иск, 400 лв. – адвокатско възнаграждение за насрещния иск,
400 лв. – адвокатско възнаграждение за предявените срещу него установителни искове. От
9
така претендираните разноски „М.“ АД няма право на присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв., тъй като предявеният срещу дружеството
установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор за
потребителски кредит е изцяло основателен, като не са налице предпоставките на чл. 78, ал.
2 ГПК по изложените по-горе съображения. Останалите претендирани разноски подлежат на
присъждане на „М.“ АД, предвид уважаването на насрещния иск. Като взе предвид: вида и
обема на осъществената правна защита в исковото производство; липсата на фактическа и
правна сложност на спора; както и проведеното в исковото производство едно открито
съдебно заседание, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на
ответника следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в общ размер на 400 лв. Ето
защо на „М.“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде присъдена сумата в общ
размер на 450 лв., от които 50 лв. - държавна такса за насрещния иск и 400 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по иска, предявен
от Я. Д. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., бул. „П.“ № 17, ет. 4, ап. 9, срещу
„М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № 147, ап.
14, че Договор за потребителски кредит № 267586 от 16.09.2024 г., сключен между страните,
е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК поради противоречие на закона.
ОСЪЖДА Я. Д. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., бул. „П.“ № 17, ет. 4,
ап. 9, да заплати на „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„Г. С. Р.“ № 147, ап. 14, на основание чл. 23 ЗПК, сумата от 494,29 лв., представляваща
непогасен остатък от чистата стойност на получената по Договор за потребителски кредит
№ 267586 от 16.09.2024 г. главница в размер на 3 500 лв., ведно със законната лихва от
датата на подаване на насрещната искова молба – 19.06.2025 г. до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„Г. С. Р.“ № 147, ап. 14, да заплати на Я. Д. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С.,
бул. „П.“ № 17, ет. 4, ап. 9, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 603,69 лв. –
разноски по делото.
ОСЪЖДА Я. Д. Ц., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., бул. „П.“ № 17, ет. 4,
ап. 9, да заплати на „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
„Г. С. Р.“ № 147, ап. 14, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 450 лв. – разноски
по делото.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
10
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11