№ 2666
гр. София, 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20221100501443 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.
С решение № 4610 от 10.12.2021 г. по гр.д. № 42841/2021 г. на Софийски
районен съд, 145 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените по
реда на чл. 422 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, срещу Ц. Г. Д., ЕГН
**********, искове с правна квалификация чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
23579/2021 г. по описа на СРС, 145 състав: сумата 510.13 лв., представляваща
главница за потребена топлинна енергия, доставена до имот – магазин за
хранителни стоки с фурна, абонатен № 352380, с която ответникът се е
обогатил неоснователно за периода от м.11.2018 г. до м.04.2020 г., вкл. и
стойността на изравнителните сметки № 16637660/31.08.2019 г. за периода
м.10.2018 г. – м.04.2019 г. и № **********/30.09.2019 г. за периода м.10.2018
г. – м.04.2019 г.; сумата 78.95 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 31.12.2018 г. до 19.04.2021 г., както и сумите за дялово
разпределение – главница в размер на 24.25 лв. за периода от 01.07.2018 г. до
28.02.2020 г. и сумата от 4.71 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 31.08.2018 г. до 19.04.2021 г. Осъден е ищецът „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
****, да заплати на ответницата Ц. Г. Д., ЕГН **********, сумата 450 лв. –
разноски за исковото производство и за заповедното производство, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е постановено при участието в процеса на „Т.С.” ЕООД като трето
лице-помагач на ищеца.
1
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез процесуалния представител юрк. И.М.. Изтъкват се
съображения за неговата неправилност, поради противоречието му с
материалния закон и процесуалните правила. Сочи се, че доколкото
ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот, същата е клиент
на топлинна енергия за небитови нужди по смисъла на чл. 153 ЗЕ, във вр. с §
1, т. 33а от ДР на ЗЕ, и следва да сключи писмен договор при общи условия с
топлопреносното предприятие и да заплаща консумираната енергия.
Доколкото обаче ответницата не е сключил такъв договор, същата се е
обогатила неоснователно за сметка на ищеца – спестила е разходите за
потребена топлинна енергия в топлоснабдения имот. Сочи се, че
фактическото ползване на имота от ответницата е без правно значение, тъй
като задължението да сключи договор при общи условия с ищеца и да
заплаща стойността на ползваната топлинна енергия възниквало за
собственика на имота, а не за неговия наемател. самият наемател не бил
придобил качеството клиент на топлинна енергия, тъй като нямало сключен
договор между него и ищеца. По тези съображения се прави искане
обжалваното решение да бъде отменено изцяло, а предявените искове –
уважени в пълен размер. Претендират се и съдебните разноски за исковото
производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден
от Ц. Г. Д., чрез процесуалния представител адв. Р. А.. Изложени са
съображения за неоснователност на въззивната жалба. Претендират се
съдебните разноски за въззивното производство.
Третото лице подпомагаща страна не е взело становище във въззивното
производство.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е
правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите
на първоинстанционния.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора,
въззивният съд намира следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл. 59,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От представения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 117, т. І, рег. № 6205, дело № 101/2015 . по описа на нотариус Р.Д.,
рег. № 274 от регистъра на НК, се установява, че ответницата Ц. Г. Д. е
собственик на процесния топлоснабден имот, представляващ самостоятелен
обект с предназначение за търговска дейност, с адрес гр. София, община
Столична, район „Оборище“, бул. ****.
2
По делото са отделени като безспорни фактите, че процесният имот е
топлоснабден, като стойността на доставената топлинна енергия възлиза на
сумата, посочена от ищеца в исковата молба; че през процесния период в
сградата, в която се намира топлоснабденият имот, е извършвана услугата
дялово разпределение и че е възникнало задължение за заплащане на
възнаграждение в претендирания размер; както и че размерът на дължимото
обезщетение за забава възлиза на претендирания в исковата молба размер.
Не се оспорва и фактът, че за процесния период не е сключен писмен договор
за доставка на топлинна енергия между ищеца и ответницата, както и
твърдението на ищеца в исковата молба, че в случая се касае за "небитов
клиент" по смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ. Предвид това качество на
ответницата, обстоятелството, че същата е собственик на процесния
топлоснабден имот, не води до извод за съществуването на облигационно
правоотношение по договор за търговска продажба на топлинна енергия на
основание чл. 153, ал.1 ЗЕ, където е предвидено, че всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост са
клиенти на топлинна енергия. Разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ въвежда
писмената форма за действителност на договорното правоотношение между
топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови
нужди /стопански нужди/. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи
във въззивната жалба не могат да бъдат споделени.
При липса на договорна връзка между страните, но ползвана от страна на
небитовия клиент топлинна енергия, отношенията се уреждат на плоскостта
на неоснователното обогатяване, като в тежест на ищеца по този иск е да
докаже обедняването си – стойността на доставената топлинна енергия и
услуга дялово разпределение; обогатяването на ответницата – че същата е
консумирала и използвала тази услуга, както и наличието на връзка между
обедняването и обогатяването – че топлинната енергия и услугата дялово
разпределение са доставяни до имот на ответника при липса на основание за
това имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
От изложеното следва, че противно на развитите във въззивната жалба
доводи, в случая за да бъде ангажирана отговорността на ответницата за
заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване не е достатъчно да
се установи само че същата е собственик на процесния имот, а следва също
така да се докаже, че именно тя е ползвала имота през исковия период и
съответно е консумирала доставената от ищеца топлинна енергия, като по
този начин си е спестила разходи – т.е. че се е обогатила.
От представеното по делото допълнително споразумение към договор за наем
на недвижим имот от 12.02.2008 г. обаче се установява, че с договора за наем
ЕТ „Е.Д. – Ц. Д.“ е отдало под наем на „Т.М.“ ЕООД процесния топлоснабден
имот, представляващ магазин за хранителни стоки с фурна. С допълнителното
споразумение от 13.08.2014 г. срокът на договора е удължен до 8.04.2021 г.
Същото е вписано в Имотния регистър. За да е основателна претенцията по
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е необходимо да се установи обогатяването на ответника
чрез консумирането на доставена топлинна енергия и спестяване на разходи
за нейното овъзмездяване, което е обусловено от установяване на факта на
ползване на имота. В случая обаче се установява, че ответницата не е
ползвала имота в посочения период, което означава, че липсва елемент от
3
фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а именно – обогатяване от страна
на ответника чрез спестяване на разходи за отопление. Ето защо предявеният
иск е неоснователен. При извод за неоснователност на главната претенция,
неоснователен е и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид факта, че изводите на въззивния съд съвпадат с тези на
първоинстанционния, решението на Софийския районен съд като правилно
следва да бъде потвърдено.
Съдебни разноски за въззивното производство следва да се присъдят в полза
на въззиваемата Ц. Г. Д.. Искане за присъждането им е своевременно
направено. Съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, същите са в размер
от 300 лв., заплатени за адвокатско възнаграждение, като реалното им
извършване се доказва от представения договор за правна защита и
съдействие, съдържащ и разписка за платената сума. Въззивникът е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е
неоснователно – уговореното и заплатено възнаграждение е в минималния
размер, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4610 от 10.12.2021 г. по гр.д. № 42841/2021 г.
на Софийски районен съд, 145 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. „******, да заплати на Ц. Г. Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес в гр. София, ул. „****, сумата от 300 лв. – разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице подпомагаща страна –
„Т.С.“ ЕООД, привлечено от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент
от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4