Р Е Ш Е Н И Е
№ ………
гр.Варна, 27.10.2015г.
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 19–ти състав,
в публично съдебно заседание проведено на седми октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ВЛАДОВА
при секретаря С.Р., като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 7047
по описа за 2015г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявен от “Н.” ООД срещу „Л.”ООД иск с правно основание чл.415 от ГПК, вр.чл.79 от ЗЗД за установяване вземането на ищеца срещу ответника за сумата от 7607,85 лева,
представляваща обща стойност на транспортни разходи направени в периода от
м.01.2014г. до м.12.2014г. за доставка на части за селскостопанска техника от
ищеца до обекти на ответника и негови клиенти, като транспорта е осъществяван
от „*** ***” ООД и заплащан от ищеца, със задължение на ответника „Л.” ООД да
възстанови направените транспортни разходи на продавача „Н.” ООД в края на годината
на база на издадена от ищеца фактура - № 000000***4/28.01.2015г., ведно със
законната лихва върху сумата считано от датата на депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК в съда – 22.04.2015г. до окончателното й изплащане, за която сума
е издадена заповед № 2258/23.04.2015г. за изпълнение по ч.гр.д. № 4430/2015г.
по описа на 31-ви състав.
В исковата молба ищецът
твърди, че с ответника са в трайни търговски отношения, във връзка с което е
извършвал в негова полза доставки на селскостопански части. Договорено било
транспортът на частите до обектите на ответника да се осъществява от „*** ***”
ООД, с когото ищецът имал сключен договор за транспортни услуги и на когото
същите били заплащани. Договорено било също в края на годината ищецът да
осчетоводи и фактурира транспортните разходи по
доставката на части до ответника и същият да ги заплати. Ищецът твърди,
че е заплатил транспортните разходи по доставката на частите в полза на „*** ***”
ООД за цялата 2014г., след което е издал фактура № 000000***4/28.01.2015г. на
стойност 7607,85 лева, която ответникът „***” ООД следвало да заплати. Поради
неизпълнение на задължението на ответника и предприетото оспорване на вземането
по издадената заповед за изпълнение моли съда да уважи предявения иск. Претендира
и за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника „Л.”
ООД.
В съдебно
заседание ищецът „Н.” ООД, чрез процесуалния си представител поддържа
предявения иск и моли да бъде уважен. Уточнява, че в търговските отношения на
страните до този момент ищцовото дружество не е фактурирало на ответника
уговорените транспортни услуги, както и че уговорките за заплащане на
транспортните разходи са постигнати устно и не са обективирани
в нарочен документ. Претендира за присъждане на сторените по делото
съдебно-деловодни разноски.
Ответникът – „Л.”
ООД изпраща представител в съдебно заседание, чрез който заявява становище за
неоснователност на предявения иск.Оспорва твърденията на ищеца, че между него и
ответника е постигната договореност за заплащане от страна на ответника на
транспортните разходи по доставката на стоките и твърди, че в нито един момент
от партньорските си взаимоотношения такава не е съществувала. Излага, че
считано от края на 2014г. ответникът е преустановил търговски отношения с
ищеца. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна като бъдат
присъдени и сторените по делото съдебно-деловодни разноски.
Съдът, след
преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл. 235
от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Със заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 2258/23.04.2015г., издадена по ч.гр.д. № 4430/2015г.
по описа на ВРС, 31-ви състав, в полза на „Н.” ООД, ЕИК *** е издадена заповед
за изпълнение срещу длъжника „Л.” ООД, ЕИК *** за заплащане на сумата от
7607,85 лева – стойност на транспортни разходи направени за доставка на
продадени през 2014г. части и консумативи за селскостопанска техника, за което
е издадена фактура № 964/28.01.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 22.04.2015г.
до окончателното й изплащане. Длъжникът е възразил срещу дължимостта
на сумата по издадената заповед за изпълнение, поради което е предявен
настоящата установителна искова претенция.
Видно от
представената фактура № 000000***4/28.01.2015г., „*** –М” ООД е фактурирало на
получателя „Л.” ООД транспортни услуги „***” в размер на 7607,85 лева. Няма
спор между страните, съгласно изявленията направени в съдебно заседание на
07.10.2015г., че фактурата не е подписана от представител на „Л.” ООД. С
нотариална покана, получена от адресата на 24.03.2015г., ответникът е поканен
да заплати на ищеца дължими суми по фактура № **********/24.01.2015г. на
стойност 48728,17 лева – цена на доставени части и консумативи и сума по
фактура № 000000***4/28.01.2015г. в размер на 7607,85 лева – цена на
транспортни услуги.
В отговор на нотариалната
покана, „***” ООД е оспорил, че е получил описаните във фактурата №
**********/24.01.2015г. на стойност 48728,17 лева части, както и не дължи
фактурираните с фактура № 000000***4/28.01.2015г. транспортни разходи.
По делото са
представени 12 фактури /л.31-42/ издадени от „*** ***” ООД към получателя „Н.”
ООД, с които са фактурирани извършени от доставчика транспортни и куриерски
услуги в периода от м.01.2014г. до м.12.2014г. включително.
От заключението
на проведената по делото Съдебно-счетоводна експертиза, поддържана в съдебно
заседание от вещото лице Е.Т. се установява, че извършените от „*** ***” ООД
транспортни услуги в полза на „Л.” ООД за цялата 2014г. са на обща стойност
7607,85 лева. За същия период издадените от „*** ***” ООД като доставчик на „Н.”
ООД фактури са на обща стойност 25194,96 лева като всички те са заплатени от „Н.”
ООД. В съдебно заседание вещото лице посочва, че фактура № 000000***4/28.01.2015г.
е осчетоводена при ищеца, но при ответника „***” ООД тази фактура не е
получавана и не е осчетоводявана.
Не е налице
спор между страните и на това основание е прието за безспорно установено, че в
периода на търговски отношения между страните в периода от 2009г. до 2014г. „Н.”
ООД не е издавало на „Л.” ООД фактури за
дължими транспортни разходи.
В тежест на
ищеца, съобразно и с указаната му доказателствена тежест е било да установи
твърденията си за наличие на валидна договорна връзка между него и ответника по
отношение продажбата на стоки и селскостопанска техника, извършването на
доставките към ответника както и обстоятелството, че той е заплащал
транспортните разходи по доставката им в обект на ответника в гр.***, извършвана
чрез „*** ***” ООД.
По делото не е
налице спор между страните относно факта, че са били в трайни търговски
взаимоотношения в периода от 2009г. до 2014г. във връзка с извършвани от ищеца
с посредничеството на „*** ***” ООД доставките на стоки и селскостопанска
техника в полза на ответника. Спорният
момент е какви са били договорките между страните касаещи заплащането на
транспортните разходи. В този смисъл твърденията на страните са противоположни
– ищецът твърди, че тежестта да заплати транспортните разходи по всяка доставка
е за купувача /несъщинска търговска продажба чл.330, ал.1 от ТЗ/, а той от своя
страна, че същото задължение е имал продавача /същинска търговска продажба
/чл.330, ал.2 от ТЗ/. Безспорно в случая, предвид различното седалище на съконтрагентите – продавачът е със седалище ***, а
купувачът – в гр.Варна, с магазин в гр.***, са се реализирали дистанционни
продажби. По правило /чл.68, б.”б” от ЗЗД/ изпълнението на задължението за
предаване на определена вещ трябва да се извърши по местонахождението на вещта по време на
пораждане на задължението, т.е в седалището на продавача. Това е местоизпълнението на задължението за предаване на стоката и
когато тя се предава на спедитор или превозвач и следователно разходите по
транспортирането на стоката в избрано от купувача местодоставяне
е за негова сметка.
По делото не са
ангажирани доказателства за установяване действителните уговорки на страните
досежно мястото на продажбата, респективно мястото на доставката, поради което
съдът намира, че следва да изходи от установените между тях трайни търговски
отношения, които очевидно са били продажбата от ищеца да се осъществява в обекта
на ответника в гр.***, а доставката на стоките да е за сметка на продавача,
т.нар. същинска търговска продажба, доколкото е прието за безспорно установено,
че в продължение на повече от 4 години /2009-2014г./ ищецът не е фактурирал към
ответника транспортни разходи във връзка с осъществяване на доставките, нито
пък се твърди и установява такива да са били заплащани от ответника по друг
начин. Следователно в тежест на ищеца, който твърди, че към 2014г. вече е
съществувала друга уговорка с ответника, а именно той да заплаща транспортните
разходи по доставките е било да установи това си твърдение. Доказателства в
тази насока не са ангажирани, а издадената от ищеца и едностранно подписана от
него фактура № 000000***4/28.01.2015г. не променя този извод, тъй като не се
доказа да е налице валидно основание у ищеца за фактуриране на транспортните
разходи.
Нещо повече,
ищецът съгласно указаната му с доклада на делото доказателствена тежест, не е
ангажирал доказателства, с които да установи, че е извършил през 2014г. всички
доставки, за които претендира заплащане на транспортни разходи, при съответните
показатели – брой на доставките, тегло и цена на транспортния разход. Горното е
необходимо както, за да се установи основанието на претенцията за заплащане
цената на доставката, така и с оглед оспорванията на
ответника, че последното задължение на „Л.” ООД е било по фактура от
05.11.2014г. и след този момент са прекратени търговските и финансови
взаимоотношения между страните. Следователно налице е спор между страните
относно факта на извършвани доставки в полза на ответника за месеците ноември и
декември 2014г., за които ищецът също претендира заплащане на транспортни
разходи включени в общата стойност на процесната фактура № 000000***4/28.01.2015г.,
което обуславя извод за недоказаност на твърденията му за регулярно извършвани
доставки, чиито разходи за транспорт да са възложени в тежест на ответника.
При това
положение, съдът намира, че предявената искова претенция за установяване дължимостта на сумата от 7607,85 лева по издадената фактура
№ 000000***4/28.01.2015г., представляваща цена на транспортни разходи по
извършени през 2014г. доставки от ищеца в полза на ответника се явява неоснователна и на това основание следва
да бъде отхвърлена.
С оглед изхода
на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на
сторените по делото съдебно-деловодни разноски в размер на 600 лева – заплатен
адвокатски хонорар, който не е прекомерен, а е под минимално установения по
реда на чл.7, ал.2, т3 от Наредба 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /710,29 лева/.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Н.” ООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:*** иск за приемане за установено, че
ответникът „Л.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, офис
1 дължи на ищеца сумата от 7607,85 /седем хиляди шестстотин и
седем и 0,85/ лева, представляваща обща стойност на транспортни разходи
направени в периода от м.01.2014г. до м.12.2014г. за доставка на части за
селскостопанска техника от ищеца до обекти на ответника и негови клиенти, като
транспорта е осъществяван от „*** ***” ООД и заплащан от ищеца, със задължение
на ответника „Л.” ООД да възстанови направените транспортни разходи на
продавача „Н.” ООД в края на годината на база на издадена от ищеца фактура - №
000000***4/28.01.2015г., ведно със законната лихва върху сумата считано от
датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда – 22.04.2015г. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 2258/23.04.2015г.
за изпълнение по ч.гр.д. № 4430/2015г. по описа на 31-ви състав, на основание чл.415 от ГПК.
ОСЪЖДА „Н.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:*** ДА ЗАПЛАТИ на „Л.” ООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление:***, офис 1 сумата от 600
/шестстотин/ лева, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Варненски
окръжен съд.
РЕШЕНИЕТО да се обяви в
регистъра на съдебните решения по чл.235, ал.5 от ГПК.
На страните да
се връчат преписи от решението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: