РЕШЕНИЕ
Номер 125822.10.2020 г.Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – БургасIV въззивен граждански състав
На 21.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Диана И. Асеникова Лефтерова
Секретар:Ваня С. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20202100502049 по описа за 2020 година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на
Е. Д. П. и П. Д. П. , двамата от ***, чрез пълномощника им адв.Ивайло Стоянов, против
решение № 1412 от 24.06.2020 г. по гр.д.9335/2019 г. по описа на Бургаски районен съд, с
което е признато за установено, че Р. Д. Д. от ***, е собственик на недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** с площ от 27,58 кв.м., адрес в ***,
брой нива на обекта – 1, състоящ се от едно помещение, пространствено свързано с
кухненски бокс, санитарен възел (баня – тоалетна), тераса и складово помещение, придобит
от нея по силата на десетгодишно давностно владение, считано от 21.10.2009 г., на
основание чл.79, ал.1 от ЗС. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно поради
нарушение на материалния закон, необосновано, както и постановено при съществено
нарушение на процесуалните правила. По-конкретно се твърди, че това, че ищцата е
доказала, че е получила фактическата власт върху имота все още не означава, че промяна в
намерението й да свои имота. В този смисъл е цитирана съдебна практика, като се твърди, че
посочената от съда съдебна практика е неотносима към казуса. Сочи се, че в резултат на
необсъждане или неправилно тълкуване на част от представените по делото доказателства,
съдът е достигнал до погрешни фактически и правни изводи. Твърди се, че нотариалната
покана от 04.07.2019 г. (необсъдена от съда) сочи, че ищцата не държи вещта като своя.
Представените приходни квитанции, противно на приетото от съда, също имат значение при
доказване на придобивната давност. Твърди се, че съдът е достигнал до неправилни изводи,
обсъждайки показанията на св.Тончев, както и липсата на подпис върху предварителния
договор от единия ответник. Твърди се, че по делото не е доказан субективният признак
(animus) на владението; презумпцията на чл.69 ЗС е била успешно оборена, и е доказано, че
твърдяното владение не било явно, спокойно и необезпокоявано. Претендира се отмяна на
решението на БРС и отхвърляне на предявения иск. Не са ангажирани нови доказателства.
Претендират се разноски.
В законовия срок против въззивната жалба не е постъпил писмен отговор от
въззиваемата Р. Д. Д. . В съдебно заседание процесуалният й представител изразява
1
становище за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че първоинстанционният съд се
е съобразил с относимата към казуса съдебна практика, тъй като в случая не се касае за
придобиване по давност на идеални части от имот. Твърди се още, че е неоснователно
възражението, че съпругата не била съгласна със сключването на предварителния договор,
тъй като с конклудентни действия двамата ответници са признали, че са получили цялата
продажна цена по време на брака си. Претендира се потвърждаване на обжалваното
решение и присъждане на разноски. Също не се сочат доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и авгажираните по делото доказателства, съдът
приела от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба
на въззиваемата Р. Д. Д. за приемане за установено по отношение на въззивниците П.Д.П. и
Е. Д. П. , че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с
идентификатор *** с площ от 27,58 кв.м., адрес в ***, брой нива на обекта – 1, състоящ се от
едно помещение, пространствено свързано с кухненски бокс, санитарен възел (баня –
тоалетна), тераса и складово помещение, по силата на десетгодишно давностно владение,
считано от 21.10.2009 г., на основание чл.79, ал.1 от ЗС. При условията на евентуалност е
предявен иск за осъждане на ответниците да заплатят на ищцата сумата от 8700 евро,
представляваща стойността на имота по предварителния договор и сумата от 1300 лв,
представляваща стойността на подобренията в имота, като същите се претендират ведно със
законната лихва, считано от подаване на иска. Ищцата твърди, че между страните е бил
сключен предварителен договор за покупко-продажба на гореописания недвижим имот, по
който ищцата е изправна страна, тъй като е заплатила договорената сума. Ищцата твърди, че
собствеността върху имота не й е била прехвърлена от ответниците в качеството им на
продавачи. Твърди се, че ищцата владее имота от 21.10.2009 г. и до момента на подаване на
иска - живее в него необезпокоявано с ясното съзнание, че имотът е неин, поради което и
извършила редица подобрения в него – монтиране на алуминиева врата на банята, поставяне
на теракот, фаянс, мивка, тоалетен моноблок, бойлер, извършила и освежаване чрез
полагане на боя, всичко на обща стойност 1300 лв.
Предявени са при условията на субективно съединяване иск с правно основание
чл.124 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗС, евентуално съединен с иск по чл.59 от ЗС.
Ответниците са оспорили исковете с писмен отговор в срока по чл.131 ГПК и в
съдебно заседание. Твърди се, че главният иск е неоснователен, тъй като ищцата не е имала
намерение да свои имота. Твърди се, че ищцата е съзнавала, че предварителният договор има
само облигационен характер и няма вещно правен ефект, поради което на 04.07.2019 г. е
изпратила на ответниците нотариална покана за сключване на окончателен договор. Твърди
се също, че в изминалия период от време, в който ищцата е обитавала имота (след
сключването на предварителния договор), тя не е демонстрирала пред собствениците на
имота намерение да го свои. Сочи се още, че ищцата е била неизправна страна по
предварителния договор поради обстоятелството, че е отказала сключването на окончателен
договор, има задължения и не желае да притежава собственост. Признават, че са получили от
ищцата сумата от 8700 евро, но предявяват възражение за изтекла погасителна давност на
евентуалната осъдителна претенцията на ищцата за връщането на тази сума, както и по
отношение на сумата от 1300 лв за извършените от ищцата подобрения. В условията на
алтернативност правят възражение за прихващане на сумата от 8700 евро с насрещното им
вземане от 12 300 лв, представляващо обезщетение за ползване на имота в периода 01.11.2009
2
г. – 31.01.2020 г., или по 100,00 лв на месец. В съдебно заседание възражението за
прихващане е увеличено на 14 056,42 лв.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил главния иск и е
признал за установено, че ищцата Димова е собственик на процесния недвижим имот на
основание чл.79, ал.1 от ЗС - поради упражнено от нея десетгодишно давностно владение,
считано от 21.10.2009 г. Ответниците са осъдени да заплатят на ищцата направените от нея
съдебни разноски.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението,
по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
По делото не е спорно, а се установява и от събраните доказателства, че на 21.10.
2009 г., страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на собствения на
ответниците недвижим имот, представляващ самостоятелно обособен обект (жилище), в
***, с площ на обекта 27,58 кв.м. Не е спорно, а е видно от представените мемориален ордер
от 21.10.2009 г. и бордело от 24.11.2009 г., че ищцата, в качеството й на купувач, е
заплатила на ответниците, договорената продажна цена от 8 700 евро.
Не е спорно, а се установява и от събраните гласни доказателства, че от момента
на сключване на предварителния договор – м.октомври 2009 г. до настоящия момент,
ищцата живее в процесния недвижим имот, съотв.упражнява фактическата власт върху
имота.
Не е спорно между страните, че не са сключили окончателен договор за покупко-
продажба на имота, въпреки, че през 2015 г. ответниците са инициирали организиране на
окончателната продажба, а през 2019 г. ищцата им е изпратила нотариална покана с искане
за сключване на окончателен договор.
Спорно между страните е, упражнявала ли е ищцата владение върху имота,
съотв.през периода от сключването на предварителния договор, налице ли е било у ищцата
намерение да свои имота (animus), за да е завършен фактическият състав на владението.
От показанията на свидетеля Д. (брат на ищцата) се установява, че след
сключването на предварителния договор, ищцата е заживяла в имота, не се е стигнало до
сключване на окончателен договор поради финансови причини, но но тя не е била в имота
като наемател „защото тя е собственик… стаята е заплатена“. Свидетелят сочи, че ищцата
била много щастлива, защото „е направила хубава покупка“. Изобщо отношението й е било
като на собственик на имота. Свидетелят Василев също твърди в показанията си, че ищцата
се е хвалила, че е придобила имот, „че има нещо нейно“.
Двамата свидетели Д. и В. твърдят, че тя е давала пари на ответника за заплащане
на данъците и за такса смет за имота, за което не е получавала разписка. Дори водената от
ответниците свидетелка Кавалджиева потвърждава, че ответниците са заплащали данъците
за имота, но знае, че някой е изявил желание да плаща данъците и да им възстанови сумата.
Св.В. твърди, че ищцата не е регистрирана на адреса на процесния имот, тъй като
нямала необходимите документи, посъветвали са я „да й направят документ за наем, но тя не
се съгласи, защото имотът е неин“.
3
От показанията на тримата изброени свидетели съдът достига до извода, че
ищцата е имала съзнанието, че имотът е неин, след като го е заплатила на ответниците.
Този извод на съда не се разколебава от показанията на св.Т., който твърди, че
през 2015 г. ищцата го е потърсила във връзка с предварителния договор, тъй като е
„платила процесното жилище, но няма документ за собственост“. Същият свидетел твърди,
че по същото време го е потърсил и ответникът, за да се консултира „как могат да
приключат отношенията си с ищцата“.
При така установената фактическа обстановка съдът изцяло споделя изводите на
първоинстанционния съд, че ищцата е доказала едновременно както установената от нея
фактическа власт върху имота, така и намерението си да го свои. Съдът намира, че изводите
на първоинстанционния съд са съобразени с приложимата за настоящия случай съдебна
практика - Решение № 40 от 4.07.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3171/2016 г., II г.о., ГК и
Решение № 528 от 11.06.2010 г. по гр.д.№1218/2009 г., I ГО на ВКС, която настоящият
състав напълно споделя, и съгласно която когато фактическата власт върху съсобствена част
от имот е предадена на основание предварителен договор за продажба, то тя изначало има
характер на владение - упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, тъй като
има увереността, че ще придобие собствеността. Настоящият състав прима, че за
придобиване на имота по давност, в случай, че фактическата власт върху него е предадена
на основание предварителен договор за продажба, не е необходимо да се доказва
т.н.преобръщане на държането във владение, нито демонстриране на намерението за своене.
Неоснователни, според настоящия състав, са твърденията на въззивника, че
изпратената от ищцата до ответниците нотариална покана от 04.07.2019 г. води до извод, че
ищцата не е държала имота като свой. Както се посочи по-горе, от заплащането на цената и
установяването на фактическата власт върху имота след сключването на предварителния
договор, ищцата е имала съзнанието и е демонстрирала пред всички, че е придобила имота,
макар да е осъзнавала, че „няма документ за собственост“ – живеела е в имота, заплащала е
на ответниците заплатени от тях суми за данък и такса смет за имота, отказала е да „й
оформят документи за наем“, за да може да се регистрира на адреса. Именно поради
обстоятелството, че е заплатила цената, но не е разполагала с документи за собственост на
имота, а и към този момент в нейна полза все още не е бил изтекъл 10-годишният срок за
придобиване на имота по давност, ищцата е изпратила до ответниците нотариалната покана
от 04.07.2019 г.
В същия смисъл следва да се тълкува и консултирането й с адвокат (св.Т.) през
2015 г. „как може да уреди този въпрос“, съответно това не води до извод за липса на animus
у ищцата, напротив – води до извод, че тя, осъзнавайки, че няма документ за собственост, е
търсила начин да уреди положението и да бъде призната за собственик на имота.
Неоснователно е оплакването на въззивниците, че приходните квитанции за
заплащан от ответниците данък за имота оборвало изводите на първоинстанционния съд за
изтекла в полза на ищцата придобивна давност, тъй като оборвало намерението на ищцата
за своене на имота. Соченото във въззивната жалба решение на ВКС (Решение № 133 от
22.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2057/2016 г., II г. о., ГК) е неприложимо за настоящия
случай, тъй като касае отношения между съсобственици в имот, какъвто не е настоящият
случай. Следва да се отбележи, че ищцата не би могла да заплаща сама дължимите за имота
данъци и такси, тъй като партидата за имота се води на друго име.
Предвид основанието, на което ищцата твърди, че е придобила имота – изтекла в
нейна полза придобивна давност, ирелевантни са оплакванията във въззивната жалба, че
4
ответницата Е.П. не била подписала предварителния договор.
При така изложените съображения, съдът намира главния иск за основателен и
доказан.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към
които съдът препраща на основание чл.272 от ГПК.
Предвид постановения резултат, на въззиваемата следва да се присъдят
направените за въззивното производство съдебни разноски – 350 лв за заплатено
адв.възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на въззивната страна за
прекомерност на заплатеното от въззиваемата адв.възнаграждение с оглед материалите по
делото. Касае се за иск за собственост и с оглед материалния интерес (данъчната оценка на
процесния имот), заплатеното от въззиваемата адв.възнаграждение не е прекомерно.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1412 от 24.06.2020 г. по гр.д.9335/2019 г. по описа
на Бургаски районен съд.
ОСЪЖДА Е. Д. П. с ЕГН ********** и П. Д. П. с ЕГН **********, двамата от
***, да заплатят на Р. Д. Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес ***, сумата от 350 лв
(триста и петдесет лева) представляваща съдебни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5