Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260670 04.03.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, ІI
граждански състав, в публично заседание на единадесети февруари две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря
Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 5092 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с
искова молба от К.М.К. с ЕГН: ********** с адрес ***, чрез пълномощника му- адв. Е. И.
против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК: *********,със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
ап. 40-46,представлявано от С. К. К. за прогласяване нищожността на сключения с
ответника Договор за кредит от ****. и в условията на евентуалност- за
прогласяване нищожността на клаузата от чл. 8 от същия договор, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изискания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между
страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В исковата молба се твърди, че
между страните бил сключен договор за кредит от 05.01.2018 г., по силата на
който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен
процент- 40,00 %, ГПР- 47, 93 % и срок за погасяване на заема- 12 седмици, на
равни вноски, в размер на 26,27 лева всяка. Като обезпечение по договора се
предвиждало или поръчителство на две физически лица, които следвало да
отговарят на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка в
размер на 89,16 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска. Твърди
се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място- фиксираният лихвен процент от 40 % не отговарял на
действително приложения по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към
лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по
договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се
начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с
неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да
представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна
функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за
неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция
поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да
направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за
кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да
удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция.
Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за
кредит целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът
носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото собственото му
поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на длъжника.
Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към
възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора,
който не бил информирал предварително потребителя за действителния размер на
ГПР. С въвеждането на неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4
от ЗПК при определяне на ГПР. Подвеждащо в договора било записано, че общата
дължима сума по него е 315,24 лева, като неустойката въобще не се включвала в
разходите по кредита и така потребителят не можел да прецени действителния
размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща търговска практика и така
клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се предвиждало, че при
неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил недействителен,
като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане само на
заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за
лихва и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда
на ЕС не допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без
клаузи, допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване
на нищожността на договора, а в случай на евентуалност- за прогласяване на
нищожността на клаузата за неустойка. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е
постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се
отхвърлят изцяло. Прави се възражение за
недопустимост на иска, поради липса на правен интерес, тъй като сумите били
изцяло изплатени от ищеца. При условията на евентуалност, счита иска за
неоснователен.Твърди се, че договорът и в частност предвидената клауза за
неустойка са напълно действителни и отговарящи на изискванията на ЗПК в
актуалната му редакция, като се оспорват всички наведени от ищцата основания за
нищожност и неравноправност на клаузи от
договора. Неустойката представлявала форма на договорна отговорност,
обезпечаваща вредите от неизпълнението, като при добросъвестно изпълнение,
длъжникът нямало да търпи вреди. Тук неустойката имала обезпечителна функция,
без да представлява печалба за кредитора, като тя нито била прекомерна, нито
пък периодът й съвпадал с този на обезщетението за забава. Лихвата пък
представлявала цената на услугата, ищецът бил информиран за начина на
определяне на лихвения процент, вноските били посочени в погасителния план и
тук нямало нееквивалентност на престациите, нито пък нарушаване на добрите
нрави или противоречие с морала. Нямало пречка размерът й да се договори между
страните и над размера на законната лихва, която представлявала санкция за
неизпълнение. При нея също нямало нарушение на добрите нрави, защото клиентът
не бил заблуждаван относно размера и сам решил да ползва услугата- предоставяне
на бърз кредит. Размерът на ГЛП не бил променян през време на договора и
останал фиксиран за целия му срок, като отговарял на законовите изисквания,
поради което нямало нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Договорът за кредит
не съдържал неравноправни клаузи, всички клаузи били индивидуално уговорени,
клиентът имал предварителна информация и не бил поставен в по- неизгодно
положение. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:
От представените по делото
писмени доказателства, се установява, че на 05.01.2018 г. между страните е сключен
договор за паричен заем № ******, по силата на който на ищеца е отпусната в
заем сумата от 300 лева, при фиксиран
лихвен процент- 40,00 %, ГПР- 47, 93 % и срок за погасяване на заема- 12
седмици, на равни вноски, в размер на 26,27 лева всяка.
Съгласно чл. 4 от договора е
предвидено като обезпечение или поръчителство на две физически лица, които
следва да отговарят на определени условия, а в противен заемополучателят дължи
неустойка в размер на 89,16 лева, платима разсрочено, заедно с всяка
погасителната вноска, като към размера на вноската се добавя сума в размер на
7,43 лева.
От заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Т. Р. се установява,
че по силата на процесния договор на заемателя К.К. е предоставен заем в размер
на 300 лева. Погасителния план по кредита е от 12 броя седмични вноски- всяка
по 26,27 лева с падеж всеки петък, считано от 13.01.2018г. до 31.03.2018г.
Съгласно договора при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя се
дължи неустойка в размер на 89,16 лева, която се включва към всяка погасителна
вноска, като същата се увеличава със 7,43 лева, вследствие на което
погасителнитевноски с включена неустойка възлизат на 33,70 лева. Съгласно
клаузите на договора за заем фиксираният лихвен процент е 40%, а ГПР- 47,93
лева. Замествайки параметрите на предвидената в Приложение № 1 към Закона за
потребителския кредит формула и след извършване на съответните изчисления
вещото лице дава заключение, че годишният процент на разходите по процесния
договор съвпада с посочения в него процент-47,93 лева. При изчисляването на ГПР
са включени само разходите за лихва, а не и неустойката.
Изчислена съгласно поставената
задача, лихвата в размер на законната лихва върху непогасената главница за
периода на кредита е общо в размер на 3,84 лева, а лихвата предвидена в
договора възлиза на 15,24 лева, т.е договорната е с 11,40 лева по-висока от
законната лихва.
Уговорената в договора неустойка
е в размер на 89,16 лева и съпоставена с размера на заема, същата представлява
29,72% от главницата. Като се отчете срока за ползване на заема от ****. до
31.03.2018г. или общо 85 дни, оскъпяването на заема е в размер на 125,87% на
годишна база. По данни на кредитора заемът е погасен на 20.02.2018г., платените
суми по процесния договор са общо 379,23 лева, в това число неустойка в размер
на 67,66 лева, по видове задължения подробно описани от вещото лице в таблица №
3.
Съдът кредитира заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно извършено, отговарящо пълно и
ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Между страните няма спор, а и от
анализа на доказателствената съвкупност се установява, че по силата на договор за паричен заем № ****** от 05.01.2018 г.
на ищеца е отпусната в заем сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент- 40,00
%, ГПР- 47, 93 % и срок за погасяване на заема- 12 седмици, на равни вноски, в
размер на 26,27 лева всяка. Така сключеният договор попада в приложното поле на
Закона за потребителския кредит, тъй като отговаря на критериите по чл. 3 ЗПК и
не засяга изключенията по чл. 4 ЗПК.
Не е спорно, че ищецът е получил
уговорената сума /в чл. 4, ал. 1 от договора, изрично е посочено, че с
подписване на договора същия удостоверява, че е получил в брой заемната сума от
300 лв./, като се е съгласил да заплати, за срока на ползването и
възнаградителна лихва.
Съдът намира за неоснователно
твърдението на ищеца за недействителност на договора за заем по смисъла на чл.
22 ЗПК, като всички визирани в тази норма изисквания относно съдържанието на
договора /чл. 10, чл. 11, ал. 1 т. 7-12
и 20, ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК/ са спазени при сключването му.
Това се установява от сравняване на съответните норми със съдържанието на
договора.
Неоснователно е и възражението за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Следва да се посочи, че
размерът на възнаградителната лихва по договорите за заем не е нормативно
ограничен, поради което следва спрямо него да се прилага принципът на свобода
на договарянето уреден в чл. 9 ЗЗД. Ето защо доводите за противоречие на тази
клауза с добрите нрави са неоснователни. Заемополучателят е бил предварително
наясно с цената, която трябва да заплати за ползване на сумата, като това е
посочено освен в договора /чл. 2, ал. 7/ и в погасителния план към същия,
където за всяка погасителна вноска е посочен точен размер на дължимата
възнаградителна лихва, като за предоставен в полза на ищцата кредит в размер на
300 лв., е договорено възнаграждение в полза на ответника в общ размер на
сумата от 15,24 лв., което съдът намира да съответства на принципа на
добросъвестност и справедливост. Ето защо и съдът намира клаузата за
възнаградителна лихва да не е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави.
По отношение на договорения между
страните годишен процент на разходите, съдът намира следното:
В чл. 2, ал. 5 от договора е посочено,
че ГПР е в размер на 47,93%, а в чл. 2, ал. е посочена общата сума за плащане, която
възлиза на 315,24 лв., т.е. изпълнени са изискванията на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като обективно, компетентно изготвено, а и неоспорено от
страните, в. л. е посочило, че при изчисляване на ГПР са включени само разходи
за лихва. В тази връзка следва да се посочи, че обстоятелството дали
определеният в договора годишен процент на разходите, отговаря на действителния
такъв, както и какво включва същия, е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК и касае действителността на клаузите за вземания, относими към ГПР и
невключени в него, което обаче, не влече след себе си недействителност на целия
договор. Освен това, следва да се посочи, че размерът на ГПР – 47,93% не
превишава пет пъти законната лихва, поради което и съдът намира, че тази клауза
от договора е в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира,
че следва да отхвърли като неоснователен предявения главен иск за прогласяване
нищожността на договор за паричен заем № ******от 05.01.2018 г.
Поради отхвърлянето на главния иск, следва да се разгледа и евентуалния
такъв с правно
основание чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и
чл. 92 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Така функциите, които
изпълнява неустойката, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на
обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите
задължения.
Съдът намира, че предявеният
евентуален иск, относно нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за
паричен заем, която урежда дължимостта на неустойка, е основателен по следните
съображения:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009
г., II т. о./. В настоящия случай, е уговорено, заемополучателят да осигури
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора, като
обезпечението следва да отговаря на конкретни условия /чл. 4/. При неизпълнение
на това задължение, е предвидена неустойка във фиксиран размер – 89,16 лв.
Съдът намира, че така както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Същевременно, неизпълнението на договорното
задължение реално не рефлектира върху същинското задължение за погасяване на
заема. Освен това, съдът намира, че с клаузата на чл. 4 от договора очевидно не
се търси обезпечаване изпълнението на задължението, каквато е същността на
неустойката, а същата представлява такса, представляваща по своята същност
допълнително възнаграждение извън уговорения размер на възнаградителната лихва.
В този смисъл, съдът намира, че клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа
на справедливост, като основната цел на уговорената клауза е да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още 29,72% от
предоставената главница /като при годишна база неустойката оскъпява заема с 125,87%,
според заключението на вещото лице/. В процесния договор неустойката е
предвидена в размер на 89,16 лв., при отпуснат заем в размер на 300 лв., което
означава, че същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции, явява се прекомерна и като такава противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Съдът намира, че поради тези особености
на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й
предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите
нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение
№1/2009г. ОСТК/. И тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД.
С оглед изложеното, предявеният иск за прогласяване
нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл. 4 от договор за
паричен заем № ******от 05.01.2018 г., поради
противоречие с добрите нрави, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
При
този резултат и двете страни имат право на деловодни разноски на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Ищецът
претендира и е представил доказателства за направени разноски в общ размер на
сумата от 170,56 лв., от която: 50 лв. – държавна такса и 120 лв. – депозит за
вещо лице. Съразмерно на уважената част от исковете, на ищеца следва да се
присъди сумата от общо 48,08 лева.
На ищеца е била предоставена
безплатна защита, съобразно чл. 38, ал. 1 т. 2 ЗАдв., поради което в полза на
представлявалия го адвокат следва да се присъди възнаграждение съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 1 НМРАВ в размер на 300 лв.
за уважения иск, платимо от ответника.
Ответникът също претендира
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, от която сума
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК по съразмерност с оглед отхвърлената част от
исковете на ответника ще се присъди сумата от 84,85 лева – юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К.М.К. с ЕГН: ********** с адрес ***, чрез пълномощника му-
адв. Е. И. против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК: *********,със седалище и
адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, ап. 40-46,представлявано от С. К. К. иск за прогласяване нищожността на
сключения с ответника Договор за кредит № ******от ****., като неоснователен.
ПРОГЛАСЯВА нищожността на клаузата за неустойка, обективирана
в чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем № ******от ****., сключен между К.М.К.
с ЕГН: ********** и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК: *********, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК: *********,със седалище и адрес на
управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
ап. 40-46,представлявано от С. К. К. ДА
ЗАПЛАТИ на К.М.К. с ЕГН: ********** с адрес ***, СУМАТА от 48,08 лв. /четиридесет и осем лева и
осем стотинки/ – разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК:
*********,със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,представлявано от С. К. К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Е.Г.И.,***, със
служебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат” № 2, СУМАТА от 300 лв. /триста лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на ищеца К.М.К. с ЕГН: ********** в производството по
настоящото гр. д. № 5092/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІ гр. с.
ОСЪЖДА К.М.К. с ЕГН: ********** с адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД с ЕИК: *********,със седалище и адрес
на управление в гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
ап. 40-46,представлявано от С. К. К., СУМАТА от 84,85 лв. /осемдесет и четири лева и осемдесет и пет стотинки/ –
разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала.
Д. К.